Куин отбеляза, че в девет без пет към Бремен потегли един Мерцедес 600 с тъмни стъкла. Ходещият трикрилен гардероб настани на задната седалка една загърната с шал фигура, чиято глава бе скрита в кожена шапка и се настани на предната седалка до шофьора. Колата профуча през отворения метален портал и излезе на пътя. Минаха точно под клона, върху който лежеше Куин.
Куин предполагаше, че телохранителите са четирима, може би петима. Шофьорът изглежда бе един от тях, ходещият гардероб — със сигурност. Оставаше кучкарят и вероятно още един вътре в къщата. Бернхард?
Командният пулт на алармената система изглежда бе разположен в една стая на приземния етаж, където пристройката за персонала се съединяваше с къщата. Кучкарят на няколко пъти влезе и излезе оттам, като използваше една малка врата, водеща направо към поляната. Куин предположи, че нощната охрана вероятно може да управлява прожекторите и видеокамерите от стаята, както и да пуска кучетата. До обяд Куин състави плана си, слезе от дървото и се върна в Олденбург.
Със Сам прекараха следобеда в пазаруване — той нае един микробус и разнообразни инструменти, тя довърши покупките от списъка, който той й бе дал.
— Може ли да дойда с теб? — попита тя. — Ще чакам отвън.
— Не. Дори една кола по този затънтен селски път през нощта бие на очи. А две са равни на цяло задръстване.
Той й разказа какво възнамерява да прави.
— Само бъди там, когато се върна — каза й той. — Нещо ми подсказва, че тогава може много да бързам.
В два часа след полунощ той спря пред каменната стена и паркира близо до нея. Камионетката му бе с висок покрив и това му даваше възможност, когато се качеше върху покрива й, да вижда ясно над стената. В случай, че някой любопитко решеше да задава въпроси, отстрани на микробуса с помощта на самозалепваща лента бе изобразен фирменият знак на монтьор на телевизионни антени. Това щеше да обясни и наличието на алуминиевата телескопична стълба, монтирана върху покрива на колата.
Когато главата му се показа над стената, той видя осветените от луната голи дървета в парка, поляната, стигаща до самата къща и мъждукащата светлинка от прозореца на стаята, където бе нощната охрана.
Мястото, което той бе избрал за осъществяването на своя план, бе едно самотно дърво вътре в парка, което се намираше само на два метра и половина от стената. Застана на покрива на камионетката и внимателно завъртя като ласо малката пластмасова кутийка, вързана към края на рибарско влакно. Когато бе набрал достатъчно инерция, той отпусна влакното. Пластмасовата кутийка излетя по лека парабола, влезе в клоните на дървото и започна да пада към земята. След малко рибарското влакно я спря. Куин отпусна влакното дотолкова, че да остави кутийката да се люлее сред клоните на два метра над тревата в парка, след което завърза влакното.
Той запали двигателя и премести безшумно микробуса на около сто метра надолу покрай стената и спря точно срещу стаята на охраната. Отстрани на колата бе монтирал стоманени скоби, нещо, което на сутринта щеше доста да озадачи компанията, която му я бе дала под наем. Куин вкара стълбата в тях, за да може алуминиевата конструкция да мине високо над стената. От последното й стъпало той лесно можеше да скочи напред и да се приземи долу в парка, като избегне бодливата тел и алармената жица. Покатери се по стълбата, завърза спасителното въже към последното й стъпало и зачака. Забеляза тъмната фигура на добермана да пресича с големи скокове едно огряно от луната петно в парка.
Звукът, когато бе включен, бе твърде тих и Куин не можеше да го чуе, но не и кучетата. Той видя как едното от тях се спря, замря и се заслуша, след това се втурна към мястото, където сред клоните черната кутийка се люлееше на найлоновото влакно. Секунди по-късно довтаса и второто куче. Две камери върху стената на къщата се завъртяха, за да ги проследят. Кучетата не се върнаха.
След пет минути тясната врата се отвори и оттам излезе един мъж. Това не бе кучкарят от сутринта, а нощният пазач.
— Лотар, Вотан, какво става? — тихо извика той. Сега и той, и Куин чуха доберманите да ръмжат и яростно да лаят някъде в реда от дървета. Човекът се върна, погледна мониторите, но на тях нищо не се виждаше. Появи се с фенерче, извади пистолет и тръгна към кучетата. Вратата бе оставена отворена.
Като тъмна сянка Куин скочи от върха на стълбата, далеч напред и навътре, след това четири метра надолу. Приземявайки се, той се претърколи като парашутист, изправи се и затича между дърветата към стаята на охраната. След като влезе, той затвори и заключи вратата отвътре. Един бегъл поглед върху мониторите му бе достатъчен, за да види, че пазачът все още се мъчеше да обуздае доберманите на стотина метра от него. В края на краищата човекът щеше да забележи касетофона, който висеше от едно клонче на два метра над земята и бълваше безкраен поток от кучешки лай и ръмжене, карайки разярените добермани да скачат в напразни опити да го достигнат. Цял час бе необходим на Куин, за да приготви този запис в хотелската си стая, за безкраен ужас на останалите гости. Когато пазачът откриеше измамата, щеше да бъде твърде късно.
В стаята на охраната имаше и друга врата, която водеше към къщата. Куин се изкачи по стълбите на етажа, на който се помещаваха спалните. Шест гравирани врати от дъб, всичките от които изглежда водеха към спални помещения. Светлината, която той бе забелязал миналата сутрин призори, сочеше че спалнята на собственика е в дъното. Така и се оказа.
Хорст Ленцлингер се събуди с усещането, че нещо твърдо и болезнено е напъхано в лявото му ухо. След миг нощната лампа до леглото му светна. Вбесен, той изписка веднъж, след това безмълвно зяпна лицето над него. Долната му устна затрепери. Той позна мъжа, посетил офиса му, чието изражение тогава не му хареса. Още по-малко му харесваше сега. Но това, което намираше за най-неприятно, бе дулото на пистолета, вкаран на два сантиметра вътре в ухото му.
— Бернхард — каза мъжът в бойния маскировъчен костюм. — Искам да говоря с Вернер Бернхард. Използвай телефона. Извикай го тук. Сега.
С трепереща ръка Ленцлингер се пресегна към домашния си телефон върху нощната масичка, набра вътрешен номер и от слушалката се чу сънлив глас.
— Вернер — с изтънял гласец каза той, — размърдай си задника и ела тук. Веднага. Да, в моята спалня. Бързо.
Докато чакаха, Ленцлингер наблюдаваше Куин със смесица от страх и неприязън. Върху чаршафите от черна коприна до него спеше едно дребно виетнамско момиче, купено за тази нощ, което изхлипваше от време на време в съня си. Кафявото й тяло, тънко като клечица, наподобяваше кукла. Бернхард пристигна, надянал поло върху пижамата си. Той съзря картината и зяпна сащисан.
Годините му отговаряха на описанието — към петдесетте. Неприятно, бледо лице, жълтеникаво-червена коса, посивяваща отстрани, малки сиви очички.
— Какво става тук, хер Ленцлингер?
— Тук аз задавам въпросите — каза Куин на немски. — Кажи му да отговаря бързо и да казва истината. В противен случай ще ти трябва лъжичка, с която да изгребеш мозъка си от абажура. Хич не ми пука, да знаеш, дръвник такъв. Само това му кажи.
Ленцлингер се подчини. Бернхард кимна.
— Ти си бил в Пети отряд под командването на Джон Петерс?
— Да.
— След това си останал и си участвал в бунта в Стенливил и похода до Букаву и обсадата?
— Да.
— Срещал ли си някога един едър белгиец, който да се казва Пол Марше, известен като „Големия Пол“?
— Да, спомням си го. Дойде при нас от Дванадесети отряд, групата на Шрам. След като улучиха Денар в главата, всички минахме под командването на Шрам. Е, и?
— Разкажи ми за Марше.
— Какво по-точно?
— Всичко. Как изглеждаше той?
— Голям, дори огромен, близо два метра, добър боец, бил е механик по двигатели.
Да, помисли си Куин, някой е трябвало да ремонтира онзи форд Транзит, някой, който разбира от двигатели и заваряване. Значи белгиецът беше механикът.
