На външния вход на сградата имаше звънец и домофон, както и в коридора на четвъртия етаж, където те бяха допълнени и от видеокамера, част от вътрешната телевизионна система за охрана. Преустройството на този склад, разположен в странична уличка до старите докове, където реката Везер забавя своя бяг към Северно море, за да оправдае съществуването на стария Бремен, не е било евтино.
Секретарката, която той видя в приемната, бе внушителна. Ако Ленцлингер имаше камиони, тя лесно би ги палила с по един къч.
— Ja, bitte? — попита тя, но изпитателният й поглед ясно говореше, че не тя, а той всъщност е молителят.
— Бих желал, ако е възможно, да говоря с хер Ленцлинглер — каза Куин.
Тя си записа името му и изчезна в тайното светилище, като затвори вратата след себе си. Куин имаше усещането, че огледалото, окачено на стената, разделяща двете стаи, е двойно. Тя се върна след тридесет секунди.
— По каква работа го търсите, хер Куин?
— Бих искал да се срещна с един от служителите на хер Ленцлингер, Вернер Бернхард — отвърна той.
Тя отново влезе вътре. Този път се забави повече от минута. Когато се върна, тя плътно затвори вратата на стаята, водеща към неизвестния й обитател.
— Съжалявам, но хер Ленцлингер е зает и не може да говори с вас — каза тя. Звучеше като окончателно решение.
— Ще почакам — каза Куин.
Тя го изгледа така, сякаш съжаляваше, че навремето не е била достатъчно голяма, за да го натика в концентрационен лагер и изчезна за трети път. Когато се върна на бюрото си, тя не отговори нищо и продължи да пише на машината със съсредоточена злоба.
В приемната се отвори друга врата и от нея изскочи един мъж. Той изглеждаше като подвижен трикрилен гардероб и с успех можеше да се пазари за шофьор на един от камионите. Светлосивият му костюм бе така скроен по мярка, че почти не издаваше грамадата мускули отдолу. Късо подстриганата коса, продухана със сешоар, крем след бръснене и превзетата вежливост също говореха за много пари. Ако се махнеше всичко това, отдолу той си оставаше един обикновен бияч.
— Хер Куин — тихо каза той. — Хер Ленцлингер е зает и не може да ви приеме или да отговаря на въпросите ви.
— Сега в момента, да — съгласи се Куин.
— Нито сега, нито друг път. Моля, вървете си.
Куин имаше усещането, че срещата е приключила. Слезе долу и и отправи през павираната улица към колата, в която Сам го чакаше.
— Не мога да се срещна с него през работно време — каза Куин — Затова ще трябва да го посетя в дома му. Да отидем до Олденбург.
Още едно древно селище, от чието речно пристанище векове наред била въртяна търговия надолу по реката Хюнте. Навремето тук е било седалището на рода на граф Олденбург. Централната част — Старият град — е все още оградена на места от предишната градска стена и от стария ров с вода, образуван от множество свързани един с друг канали.
На улица „Свещения призрак“ Куин намери хотел, какъвто винаги предпочиташе — тиха страноприемница с ограден от стена двор — наречен „Граф фон Олденбург“.
Преди да затворят магазините, той успя да посети един за железария и един за спортни стоки. От една будка купи карта на околността с възможно най-едрия мащаб. След вечеря той хвърли Сам в недоумение, като в продължение на един час в хотелската стая правеше възли на всеки петдесет сантиметра по дължината на въжето, което бе купил от железарията. Завърши, като към края му завърза една абордажна кука с три зъбеца.
— Къде ще се катериш? — попита тя.
— По някое дърво, предполагам — бе всичко, което благоволи да й каже. Тя все още спеше, когато призори той излезе.
Откри имението на Ленцлингер час по-късно. То се намираше точно на запад от града, южно от голямото езеро Бад Цвишенан, между селата Портслоге и Янстрат. Цялата област бе заета от обширна равнина, която продължаваше без нито едно хълмче на запад и пресичаше река Емс, за да навлезе в северна Холандия сто километра по-нататък.
Прорязана от безброй реки и канали, отвеждащи водите от блатистата низина към морето, областта между Олденбург и границата е изпъстрена с букови, дъбови и иглолистни гори.
В миналото укрепено феодално владение, имението на Ленцлингер сега бе скътано между две такива горички в частен парк от двадесетина декара, всичко това заградено от стена, висока два метра и половина.
Облечен от глава до пети в зелен маскировъчен костюм, Куин прекара цялата сутрин легнал върху клона на един мощен дъб в гората от другата страна на пътя към имението. Бе скрил лицето си зад маскировъчна мрежа. С помощта на своя бинокъл с висока разделителна способност той успя да види всичко, което го интересуваше.
Сивокаменната къща и пристройките към нея бяха разположени във формата на буквата „Е“. По-късото крило бе самата къща, състояща се от два етажа и тавански помещения. По-дългото крило, където едно време са се помещавали конюшните, сега беше преустроено в самостоятелни апартаменти за помощния персонал. Куин успя да преброи четирима — един иконом, който същевременно бе и прислужник, готвач и две чистачки. Вниманието му бе привлечено повече от системите за охрана, които бяха многобройни и скъпи.
Ленцлингер бе започнал като млад предприемач в края на петдесетте, като продаваше евтини, останали от войната оръжия на всеки, който отидеше при него. Тъй като нямаше разрешително, сертификатите му за крайния потребител бяха подправени, а и самият той не задаваше никакви въпроси. Това бе епохата на антиколониалните войни и на революциите в Третия свят. Като балансираше по ръба ни закона, той си изкарваше прехраната, но нищо повече.
Големият удар дойде, когато избухна гражданската война в Нигерия. Успя да измами онези от Биафра с повече от половин милион долара — те бяха платили за базуки, но вместо тях получиха чугунени водосточни тръби. Предположението му, че сражавайки се на живот и смърт, те ще бъдат възпрепятствани да дойдат при него, за да си разчистят сметките, се оказа вярно.
В началото на седемдесетте той успя да си набави разрешително за търговия с оръжие — Куин можеше само да гадае колко му е струвало всичко това — което му позволи да снабдява половин дузина воюващи групировки от Африка, Централна Америка и Близкия изток. Освен това той успяваше да направи по някоя и друга „черна“ сделка (много по-изгодни от другите) с ЕТА, ИРА и още няколко като тях. Той купуваше от Чехословакия, Югославия и Северна Корея, които се нуждаеха от твърда валута, и продаваше на тези, които бяха решени на всичко. Докъм 1985 година той преговаряше за доставката на нова военна техника от Северна Корея и за двете страни в ирано-иракската война. Неговите запаси бяха използвани дори от някои правителствени разузнавателни агенции, в случаите, когато те се нуждаеха от оръжие без сертификат за произход за извършване на дирижирани отвън преврати.
Тази кариера го бе направила много богат. Бе му спечелила също така и много врагове. На парите той бе решил да се наслаждава, и неприятелите си — да огорчава.
Всеки един прозорец, на първия и втория етаж, бе с електронни защита. Въпреки че не можеше да види алармените устройства, Куин бе сигурен, че и вратите са надлежно защитени. Това бе вътрешният пръстен. Външният пръстен бе изграден по стената. Тя ограждаше без прекъсване целия имот, като отгоре й имаше два реди бодлива тел. Дърветата вътре в парка бяха окастрени така, че да няма клони, които да се надвесват извън оградата. Имаше и нещо друго, което просветваше в редките лъчи на зимното слънце. Една жица, опъната като струна, вървеше по върха на стената, като бе отделена от нея чрез керамични трупчета. Тя бе под напрежение, свързана към алармената система и реагираше при най-малък допир.
Пространството между стената и къщата бе открито — петдесетина метра в най-тесния участък — и бе обхождано от обективите ни видеокамери и пазено от кучета. Той наблюдаваше как два вързани добермана с намордници получаваха полагаемата им се закуска. Кучкарят бе твърде млад, за да бъде Бернхард.
