закона, а враговете му — от които си бе спечелил мнозина — се страхуваха от неговата неумолимост.
Външността му бе приятна за окото, на моменти изглеждаше почти момче с младежките си дрехи и модерната, продухана със сешоар прическа. Зад този чар обаче се криеше студенина и безчувственост. Тези, които бяха водили полемики с него, бяха забелязали единствения признак на емоция, който той проявяваше, когато бе на път да постигне целта си — той преставаше да мига. Тогава втренченият му поглед можеше да докара човек до полуда. След като доктор Армитидж излезе, той наруши тягостното мълчание.
— Положението е такова, господа, че ще трябва сериозно да погледнем към двадесет и петата…
Всички те прекрасно я знаеха, но той бе първият, който напомни за нейното съществуване. Съгласно двадесет и петата поправка вицепрезидентът, съвместно с висшите служители на Кабинета, може в писмена форма да съобщи на председателя на Сената и на говорителя на Камарата на представителите становището си, че президентът не е повече в състояние да изпълнява задълженията и правомощията на своя мандат. Двадесет и пета поправка, параграф четвърти, за да бъдем по-точни.
— Без съмнение си я научил наизуст, Бил — сопна се Одел.
— Спокойно, Майкъл — намеси се Джим Доналдсън. — Бил само я спомена.
— Той сам ще си подаде оставката, преди да се стигне дотам — каза Одел.
— Да — отвърна Уолтърс примирено. — Той може да се откаже от поста си по здравословни причини и ще има пълно основание за това. Тогава ще бъде изпратен със съчувствието и благодарността на цялата нация. От нас ще се иска само да му подхвърлим идеята. Това е всичко.
— Не сега, разбира се — възрази Станърд.
— Правилно, правилно. Има време за това — каза Рийд. — Скръбта ще утихне и той ще се съвземе. Отново ще бъде добрият стар Джон.
— Ами ако не бъде? — попита Бил. Немигащият му поглед прониза лицата на всеки един от присъстващите в стаята. Майкъл Одел се изправи рязко. Зад гърба си той имаше не една битка с политически противници, но от Уолтърс лъхаше студенина, която винаги го бе отблъсквала. Човекът бе въздържател, а ако се съдеше по израза на жена му, той вероятно и любов правеше по учебник.
— Добре, ще го държим под око — каза той. — Засега отлагаме решението. Ясно?
Останалите кимнаха и станаха. Разглеждането на двадесет и петата поправка се отлагаше. Засега.
Славата си на град на бирата Дортмунд дължеше на съчетанието от нивята на Долна Саксония и Вестфалия, богати на пшеница и ечемик, и кристално чистите води, бликащи от близките възвишения. Всичко това води началото си от 1293 година, когато крал Адолф от Насау дал на гражданите от малкия градец в южна Вестфалия правото сами да варят пиво.
Много по-късно дошли стоманодобивът, банковото дело и търговията. В началото била само бирата и векове наред дортмундци изпивали по-голямата част от нея сами. Индустриалната революция от средата и втората половина на осемнадесети век осигурила и третата съставка, която се добавила към зърното и водата. Това била жаждата на работниците от фабриките, никнещи като гъби из долината на Рур. Завардил входа на долината, откъдето погледът стига чак до извисяващите се комини на Есен, Дюсбург и Дюселдорф на югозапад, Дортмунд служел като мост между житните поля и работниците, търсещи да утолят жаждата си. Основателите на градчето се възползвали от това и градът се превърнал в столица на пивото в Европа.
В този занаят се бяха наложили седем големи пивоварни — Бринкхоф, Кронен, ДАБ, Щифтс, Ритер, Тиер и Мориц. Ханс Мориц бе директор на една от най-малките пивоварни, представител на осмо поколение от стар благороднически род. Но тъй като беше единствен потомък, той бе едноличен господар на цялата своя империя, което го бе направило извънредно богат. Отчасти богатството му, отчасти известността на името му бяха накарали терористите от бандата на Баадер-Майнхоф да отвлекат дъщеря му Ренате. Преди десет години.
Куин и Сам се настаниха в хотел Рьомишер Кайзер в центъра на града и Куин се опита да намери телефонния му номер в указателя, макар че вероятността бе малка. Номерът, разбира се, не фигурираше там. Върху една хотелска бланка той написа писмо, адресира го лично до него, извика такси и помоли да го занесат в управлението на пивоварната.
— Смяташ ли, че приятелят ти е все още тук? — попита Сам.
— Мисля, че да — отвърна Куин. — Освен ако не е заминал в чужбина или не е в някоя от шестте си къщи.
— Той, изглежда, много обича да пътува — отбеляза Сам.
— Да. Така се чувства по-сигурен. Френската Ривиера, Карибските острови, хижата в планината, яхтата…
Той бе прав в предположението си, че вилата на брега на езерото Констанс е продадена. Там бе извършено отвличането.
Имаше и късмет. Те вечеряха, когато извикаха Куин на телефона.
— Хер Куин?
Той позна гласа, дълбок и изискан. Човекът знаеше четири езика, би могъл да стане и концертиращ пианист. Може би е трябвало да стане.
— Хер Мориц. В града ли сте?
— Спомняте ли си моята къща? Би трябвало. Веднъж прекарахте в нея две седмици.
— Да, сър, зная къде е. Не бях сигурен дали все още я държите.
— Същата си е. Ренате я обича, не ми разреши да я сменя с друга. Какво мога да направя за вас?
— Бих желал да се срещнем.
— Утре сутринта в десет и половина, на чашка кафе.
— Ще дойда.
На следващата сутрин те тръгнаха с колата, излязоха от Дортмунд и продължиха на юг по Рурвалд Щрасе, докато огромната индустриално-търговска зона не остана зад тях. Навлязоха в предградието Зибург. Местността стана хълмиста, гори покриха склоновете. Закътани вътре в тях се простираха именията и домовете на богатите.
Къщата на Мориц се намираше в паркова площ от 15 декара, до която се стигаше по тесен път от Хохензибург Щрасе.
Имението бе същинска крепост. Метална ограда опасваше цялото място, порталът беше от високоякостна стомана и с дистанционно управление. Накрая, от един бор наблизо, дискретно надничаше видеокамера. Нечии очи следяха Куин, който слезе от колата и съобщи за пристигането си през стоманената решетка до портала. Две секунди по-късно порталът се отвори, задвижван от електрически двигатели и веднага се затвори след колата.
— Хер Мориц обича уединението — каза Сам.
— Има защо — отвърна Куин.
Той паркира в алея от светлокафяв чакъл пред една бяла къща с гипсови орнаменти, където бяха посрещнати от иконом в униформа, който ги въведе вътре. Ханс Мориц ги прие в елегантна всекидневна, където кафето ги очакваше в каничка от чисто сребро. Косата му бе станала по-бяла, лицето му по- набраздено, откакто Куин го бе видял за последен път, но ръкостискането му бе запазило твърдостта си и усмивката му бе все така тържествена.
Едва се бяха разположили, когато вратата се отвори и една млада жена се спря в колебание на прага й. Лицето на Мориц грейна. Куин се обърна, за да я види.
Нейната хубост бе някак безучастна, а стеснителността й почти я обезличаваше. Двете малки пръстчета на ръцете й бяха наполовина отрязани. „Тя трябва да е на двадесет и пет сега“, припомни си Куин.
— Ренате, котенце, това е Куин. Спомняш ли си го? Не, разбира се, че не.
Мориц стана, отиде до дъщеря си, прошепна няколко думи в ухото й и я целуна по главата. Тя се обърна и напусна стаята. Мориц седна отново. Лицето му не промени изражението си, но неспокойните движения на пръстите издаваха вътрешното му смущение.
— Тя… м-м-м… знаете, не успя да се възстанови напълно. Терапията продължава. Предпочита да стои вкъщи, рядко излиза. Не иска да се омъжва… след това, което онези изроди й сториха.
На рояла „Стайнбек“ имаше снимка на едно палаво четиринадесетгодишно момиче, което караше ски,
