Куин налива Кайпер с бира докъм следобеда. Трябваше да внимава. Ако не го черпеше достатъчно, езикът му нямаше да се развърже, за да преодолее вродената му предпазливост и враждебност. Ако пък прекалеше с пиенето, човекът можеше просто да падне мъртво пиян. Той бе от този тип пиячи.
— Загубих следите му през шейсет и седма — каза Куин за техния отсъстващ общ приятел Пол Марше. — Аз се измъкнах, когато за нас, наемниците, там започна да става напечено. Бас държа, че той не е успял да се измъкне. Сигурно е хвърлил топа в някоя канавка.
Кайпер се закиска, огледа се и почука носа си отстрани, както правят глупаците, когато смятат, че знаят нещо много тайно.
— Той се върна — ликуващо отвърна той. — Успя да се измъкне. Върна се.
— В Белгия?
— Да. Май че беше през шейсет и осма. Аз току-що бях излязъл от пандиза. Видях го с очите си.
Двадесет и три години, помисли си Куин. Той може да е навсякъде.
— Не би ли искал да пийнеш една биричка с Големия Пол за доброто старо време? — размишляваше той.
Кайпер поклати глава.
— Няма начин — отвърна пиянски той. — Пол изчезна. Пък и нямаше друг изход, след всичко това с полицията, нали? Последната вест за него бе, че работи в увеселителен парк някъде на юг.
Пет минути по-късно той дълбоко спеше. Куин се върна в хотела, като леко залиташе. И той имаше нужда от сън.
— Време е да оправдаеш заплатата си — каза той на Сам. — Иди в бюрото за туристическа информация и питай за панаири, увеселителни паркове и каквото и да е от този род. В южната част на страната.
Бе шест часа следобед. Той спа дванадесет часа.
— Има два — каза му тя по време на закуската в тяхната стая — Първият се казва Белеверде и се намира в покрайнините на град Ипър, в западния край на страната, близо до крайбрежието и границата с Франция. Вторият е Валиби и се намира до Вавър. Това е на юг от Брюксел. Взех и рекламни брошури.
— Предполагам в брошурите не се съобщава, че при тях работи бивш наемник от Конго — каза Куин. — Онзи кретен каза „на юг“. Ще опитаме първо с Валиби. Избери маршрута и да се махаме оттук.
Малко преди десет той натовари в колата платнената си пътна чанта, новия чувал и по-обемистия багаж на Сам. След като се качиха на магистралата, те тръгнаха бързо на юг, минаха покрай Мехелен, заобиколиха Брюксел по околовръстното шосе и поеха отново на юг по Е-40 към Вавър. След известно време видяха табелата на увеселителния парк.
Той, разбира се, бе затворен. Всички увеселителни паркове представляват тъжна гледка през неприветливите и студени дни на зимата — количките на детския картинг сгушени под брезентово покривало, павилионите празни и студени, монотонният дъждец капе от релсите на увеселителното влакче, а вятърът навява мокри кафеникави листа в пещерата на Али Баба. Дори в административната сграда нямаше никой. Те се отправиха към едно кафе надолу по пътя.
— Сега накъде? — попита Сам.
— При мистър Ван Айк, в дома му — отвърна Куин и помоли за местния телефонен указател.
Жизнерадостното лице на директора на увеселителния парк, Берти Ван Айк, грееше от корицата на брошурата, а под него се мъдреше надпис, приветстващ всички посетители с добре дошли. Тъй като Ван Айк е фламандско име, а Вавър е разположен дълбоко във френскоговорящата част на страната, в телефонния указател имаше само трима под това име. Единият от тях фигурираше като Алберт. Следващият бе Берти. Адрес извън града. Те обядваха и подкараха колата натам, като се наложи Куин на няколко пъти да пита за посоката.
Къщата бе приятна, уединена край дългото провинциално шосе, наречено Шьомен де Шарон. Госпожа Ван Айк отвори вратата и извика съпруга си, който се появи след малко по жилетка и чехли. Зад него долиташе глъчката от спортно предаване по телевизията.
Берти Ван Айк работеше в туристическия бизнес и макар по рождение да бе фламандец, той свободно говореше както френски, така и фламандски. Английският му също бе перфектен. От пръв поглед той прецени посетителите като американци и попита:
— Да, аз съм Ван Айк. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Със сигурност се надявам, че можете, сър. Да, наистина се надявам — каза Куин. Той отново влезе в ролята си на простодушен невежа, с която бе успял да надхитри момичето от хотела в Блекууд. — С жена ми сме тук в Белгия, за да се опитаме да намерим близки от първата ни родина. Вижте, моят дядо по майчина линия, той е от Белгия, така че аз имам братовчеди из тези места и си мислех, че ако мога да намеря един или двама от тях, ще бъде наистина чудесно да съобщя това на семейството ми там в Щатите…
От телевизора отзад се чуха бурни викове. Ван Айк бе видимо притеснен. Водачите в белгийската футболна лига Турне играеха с шампионите на Франция Сен Етиен — наистина вълнуващ двубой, който един запалянко не можеше да пропусне.
— Страхувам се, че нямам никакви американски роднини — започна той.
— Не, сър, вие не ме разбрахте. В Антверпен ми казаха, че племенникът на майка ми работи някъде тук из тези места, в увеселителен парк. Пол Марше?
Челото на Ван Айк се набразди и той поклати глава.
— Познавам всичките си служители. Нямаме човек с такова име.
— Един огромен, як тип, наричат го „Големия Пол“. Висок над метър и осемдесет, с ей такива рамена, на лявата си ръка има татуиран…
— Да, да, но той не е Марше. Пол Лефорт искате да кажете.
— Ами, вижте, май че да — отвърна Куин. — Мисля, че си спомням майка му, сестрата на майка ми, омъжи се втори път, така че нищо чудно името му да е сменено. Да знаете случайно къде му е квартирата?
— Почакайте, моля.
Берти Ван Айк се върна след две минути с къс хартия. Сетне побягна обратно към футболния си мач. Турне бяха отбелязали гол, а той го бе изпуснал.
— Никога не съм виждала — каза Сам, като се връщаха с колата към Вавър — такава ужасна карикатура на тъп американец, дошъл на гости в Европа.
Куин се ухили.
— Номерът мина, нали?
Те намериха пансиона на мадам Гарние зад железопътната гара. Вече се свечеряваше. Мадам Гарние, малка съсухрена вдовица, започна още от прага да убеждава Куин, че няма свободни стаи, но съжали, когато той й каза, че не търси стая, а просто възможност да поговори със своя стар приятел Пол Лефорт. Той говореше френски толкова свободно, че тя го взе за французин.
— Но той излезе, мосю. Отиде на работа.
— Във В алиби?
— Да, разбира се. На виенското колело. През зимата той извършва основен ремонт на машината.
Куин направи жест на разочарование, както правят французите.
— Постоянно изпускам приятеля си — оплака се той. — В началото на миналия месец минах покрай панаира, но той бе в отпуск.
— О, не отпуск, мосю. Бедната му майка почина. Дълго боледува тя. Той я гледа до самия край. В Антверпен.
Значи това им бе казал. Той бе отсъствал от жилището и работата си през втората половина от септември и целия октомври. „Да, и аз зная това“, помисли си Куин, но благодари с грейнало лице на мадам Гарние и още един път изминаха четирите километра до увеселителния парк.
Той бе пуст, както и преди шест часа, но сега в тъмнината изглеждаше като призрачен град. Куин се покатери по външната ограда и помогна на Сам да го последва. На фона на тъмното кадифе на небето в нощта той съзираше мастилено-черните очертания на виенското колело, най-високата конструкция в парка.
Минаха покрай разглобените части на въртележката, чиито стари дървени кончета сега почиваха в някой склад, покрай изоставената й въртяща се платформа и порутения щанд за хот-дог. Над тях високо в
