После продължи: — Добре, така или иначе, всичко е записано… Настоявах пред Дьо Форж да не прави нищо прибързано. Да се срещне с Навар, да разбере възгледите и намеренията му. Но въпреки това поемам цялата отговорност за постъпките си. Довиждане, господа…
— А сега — Масон! — реши Лазал и скочи.
— Първо ми кажи как разбра за касетофона? — каза Туийд. — Или го постави самият ти?
— Беше хрумване на Джийн Буржойн. Кабел от касетофона минава под килима. Ето тук. — Лазал отиде до стената, деляща ги от стаята, където винаги се беше събирал „Черният кръг“. Отмести малка масичка и каза: — Един от техниците ни проби дупка в стената. Вкарахме малък, но мощен микрофон, който се задейства от човешки глас. Улавя всичко, казано вътре. Джийн винаги знаеше кога ще се събират — Дьо Форж измисляше някакъв повод тя да отсъства от вилата. Тогава слагаше нова лента. Записите изпращаше на мен. Това е една от причините да знаем толкова много. Бог да я благослови. По-рано днес дойдох лично, за да сложа лентата… А сега — Масон.
Те влязоха в дневната, където втренчен в стената седеше генералът. Лазал дръпна един стол и се настани с лице към Масон.
— Имате две възможности. Предложи ги Навар. Ще стоите в Париж под денонощна охрана. Ще пуснем слух, че Манто иска да ви убие. Ще запазите сегашния си пост, докато приключим с цялата операция. Ще правите публични изявления само ако са минали през Навар. После ще ви пенсионираме по здравословни причини — с полагащата се пенсия.
Лазал се взря в лицето на Масон. Той му отвърна с леден поглед.
— Другата възможност е да предпочетете позора, военния съд и вероятно затвора.
— Ще ви сътруднича — отговори моментално Масон.
Имаше странен блясък в очите му. Лазал се усмихна на себе си. Масон се бе вързал. Още се надяваше на победата на Дьо Форж. Когато го изведоха от стаята, Лазал се обърна към Туийд и Нюмън:
— На Жанин ще предложим същото. Той ще приеме. Рискуваме, но все още не сме стигнали до края. Много жалко, че Дьо Форж успя да се измъкне. Той ще бърза. Последният сблъсък наближава. По-добре се върнете с мен в Париж. Навар се е съгласил да постави стари морски мини.
— Още не — каза Туийд. — Ще останем в Аркашон. Искам да видя какво ще прави Доулиш. Струва ми се, че сега е моментът Кулман да върже ръцете на „Сигфрид“, преди да са се развихрили.
Мрежата на Ото Кулман из цяла Германия се затегна на другата сутрин в един часа. Полицейски части нахлуха по адреси в Хамбург, Франкфурт, Мюнхен и много други градове. Адресите бяха съобщени от Хелмут Шнайдер, информатора на Роузуотър. Навсякъде успяха да изненадат групите на „Сигфрид“. До три часа в Париж Кулман вече бе получил доклада им за конфискуваните неколкостотин килограма „Семтекс“, бомби с часовников механизъм и много оръжие.
— С този арсенал спокойно можеш да започнеш война — каза той на Лазал, който се беше върнал в Париж.
— А хората, които щяха да използват всичко това?
— Идват главно от Елзас. Вероятно защото в тази област се говори и немски. Има и членове на някакво странно движение, което иска Германия да вземе Елзас. Медиите изобщо не разбраха какво става. Образцова акция.
— В Париж с „Аустерлиц“ ще бъде по-различно — каза мрачно Лазал.
„Стоманеният лешояд“ бе отплувал от Дънуич веднага след свечеряване. Двата му корпуса режеха като ножове огромните вълни и корабът следваше курса си, без да се поклаща.
Доулиш стоеше на мостика, а до него Сантос поглеждаше за стотен път екрана на радара. Нямаше и следа от кораб пред тях. Преди това бяха засекли самолет, излетял от френския бряг, но той бързо се бе отклонил на юг. „Лешоядът“ под личното командване на Доулиш извършваше своя рейд през Атлантика без навигационни светлини. Сантос бе изразил опасенията си:
— Досега никога не сме плавали без тях.
— Нищо, време е да свикнеш с опасностите. Имаме радар. Най-добрият в света. Ако не го пипат глупаци, всичко ще бъде много просто. Ти отговаряш за глупаците. Нали шкиперът е за това? Не искам никакви грешки. За да си получиш премията.
Сантос сви рамене с примирение. Той наистина желаеше тези пари. Много. Необлагаеми. В брой.
Вече наближаваха Аркашон и първите кървавочервени ивици на зазоряването се бяха разлели на източното небе. Сантос стоеше с Доулиш на мостика, когато телеграфистът изтича по стълбата нагоре. Изглеждаше обезумял от страх и размахваше лист хартия.
— Капитане! Току-що получихме сигнал от брега. Има стари мини от войната. Наредиха да обърнем веднага, докато не е станало късно.
— Божичко!… — започна Сантос.
— Блъф — излая Доулиш. — Чист блъф. Мини, друг път! Това са номерата на Навар. Оставаме на същия курс…
— Но ако е вярно — отново поде Сантос.
— Казах същия курс, по дяволите!
На борда на „Ураган“ високият офицер от DST, когото бяха заварили на яхтата, се бе привел над мощен предавател. Зад него се бяха струпали Пола, Туийд, Нюмън и останалите. Офицерът погледна Туийд:
— Изпращат предупредителния сигнал непрекъснато. Няма отговор.
— Няма и да има — отвърна Туийд. — Познавам Доулиш. Ще се опита да промуши „лешояда“. Мисли, че просто блъфираме. Ще хвърля един поглед…
Изтича нагоре по стълбата с бинокъл на врата. Вече на палубата, той се изкатери на покрива на кабината и оттам се прехвърли върху стълбата на радарната мачта. Отдолу Пола го наблюдаваше с безпокойство — всички знаеха, че Туийд страда от морска болест.
Изправен на върха на мачтата, той успя да види „лешояда“, който цепеше вълните с двата си корпуса отвъд входа на пристанището. Туийд не отделяше от очите си прибора за нощно виждане. „Лешоядът“ бе наистина удивителен кораб. Дали би могъл с късмета, който толкова често имат негодниците, да избегне мините и да стовари собствениците си на брега?
Доулиш мина от другата страна на мостика. Погледна надолу. Едно метално кълбо със стърчащи шипове плуваше на по-малко от метър от корпуса. Слезе от мостика и изтича до малкия самолет, където винаги чакаше пилот. Влезе вътре, изкрещя заповедта си и едновременно с това натисна бутона, който прибра стълбата и затвори вратата.
— Излитай! Вдигни тая играчка във въздуха, докато не сме се разхвърчали на парчета. Курсът — после! Вдигай я, за бога!
През бинокъла Туийд видя как „лешоядът“ намали скорост, преди да влезе в пристанището. Стисна устните си. Изглеждаше, че Доулиш ще успее. А после?… Нервнопаралитичен газ в ръцете на човек като Дьо Форж. Само страхът от този газ щеше да е достатъчен, за да разчисти пътя му към Париж.
Тогава видя малкия самолет. Той се отдели от палубата и се заиздига вертикално. Доулиш се измъкваше.
Самолетът се намираше на трийсетина метра над кораба, готов да отлети надалеч, когато „лешоядът“ активира мината. Чу се глух тътен, който разтърси пристанището. Огромен гейзер изригна вода и едри метални късове. Обгърна бръмчащия самолет, който за миг изчезна в гъстия облак от пръски. Водният стълб полетя обратно надолу, а след него, бавно въртящ се около носа си, пропадна и самолетът. Отдолу един от корпусите се откъсна заедно с палубата и се понесе по повърхността на океана. Другият бързо потъна надолу. Падащият самолет се стовари на палубата и я разби. Огромни късове от корпуса се разхвърчаха над вълните. Останките от „лешояда“ потънаха под водата и тогава последва оглушителна експлозия. Ракетите се бяха взривили. Водата изригна наново. Гигантски фонтан изхвърли нагоре отломките на онова, което преди секунди беше най-усъвършенстваният кораб в света. Туийд се успокои, защото знаеше, че нервният газ ще се разтвори бързо в океана и ще стане безвреден. Той се вкопчи в мачтата, когато ударната вълна разлюля яхтата. Последва тишина. Туийд се спусна и погледна хората си.
— Доулиш вече го няма. Доставката на оръжие е провалена. Но съвсем не мисля, че това ще спре Дьо Форж.
