говориш за готвене.
— Няма да ви разочаровам, сър.
— Добре, сега излизам за баня и масаж. Ще очаквам да ми донесеш храна час след разсъмване… чакай, нека да са два часа. Може би ще се върна късно. Между другото, вие двамата къде спите?
— В сутерена, сър. Имаме една стаичка там, а и за слугата ви също има легло.
— Това няма да е нужно. Той е и мой телохранител и ще спи в малката стая на горния етаж, до моята. Вие можете да си останете само двамата.
Маджери изглеждаше облекчена, а лицето на Люсиен направо грейна.
— Да, скуайър!
Тал излезе от къщата и бавно тръгна към банята. Гледаше града и по едно време осъзна, че Саладор му е липсвал. „Какво става с мен? — зачуди се. — Не съм сантиментален, но ето, че се връщам в място, което ми е скъпо“.
После си даде сметка, че не мястото му скъпо, скъп му беше споменът за времето, прекарано тук. Двамата с Калеб бяха учили тук заедно, напивали се бяха заедно, дори по курви бяха ходили заедно. Тук в Саладор се беше научил да разбира от вино, храна и изкуства. Тук се беше научил да свири и да танцува, да рисува, беше се научил как да е чаровен и да съблазнява хубави жени. Единствено тук бе имал време да забрави мрачния дълг на възмездието и не беше мислил за бъдещето, живял беше за мига.
Сега усети, че му липсва Калеб. И копнееше да спаси Око на синекрил примкар. И най-изненадващо от всичко — усети, че му липсва Наталия.
Храната беше изумителна. Тал вдигна очи към Люсиен и рече:
— Опитвал съм и по-добри ястия. — Лицето на готвача леко посърна, но Тал добави: — Но не много. Наистина си разбираш от занаята.
— Благодаря ви, скуайър.
Тал помисли. Знаеше, че пребиваването му в Саладор ще е кратко, въпреки че се преструваха, че уж се настаняват за дълго. Времето ставаше студено и хората скоро щяха да започнат да се подготвят за Празника на Средизимие. Херцог Родоски щеше да пристигне в града след малко повече от месец. Но му се искаше да направи нещо, за да помогне на тази млада двойка.
— Какви са дългосрочните ти планове, Люсиен? Младежът сви рамене.
— Планове ли, сър? Не знам. Извадих голям късмет, че получих тази работа. Напоследък в Саладор има повече добри готвачи, отколкото работни места. Би било хубаво да си имам постоянна работа при някой, който да цени уменията ми, като вас, сър — довърши припряно.
Тал се засмя.
— Не си ли мислил, примерно, да намериш някой, който да те подкрепи да си откриеш свое заведение?
— Кръчма ли?
— В Ролдем частните клубове за вечеря са последният писък на модата. — Тал му описа „Доусън“, „Метропол“ и още няколко. — Най-добрите готвачи там, онези, които в Батира ще наречете майстор готвачи, са хора с положение и много богати.
Маджери, която беше слушала мълчаливо, промълви:
— О, сър, това би било чудесно.
— Ще изляза малко да се позабавлявам. Да видим дали ще мога да ти намеря някой поддръжник.
— Сър, това… просто нямам думи! — възкликна Люсиен.
— Е, просто продължавай да готвиш така и двамата ще сте щастливи. — Тал избута стола и стана. — Но само ще кажа, че в пудинга можеше да се сложи още щипка джинджифил.
Люсиен изглеждаше готов да възрази, но се овладя навреме.
— Може би сте прав, скуайър. Тал се засмя.
— Пудингът си беше чудесен. Исках само да видя дали можеш да си мълчиш. Да спориш с майстор готвачи е все едно да се опитваш да задържиш прилива.
Маджери и Люсиен също се засмяха, леко смутени.
— Е, това е всичко за тази вечер — каза Тал и се обърна към Амафи, който стоеше до рамото му по време на вечерята. — Хайде, хапни и ти. Доста е добро. След това ще ме намериш в клуба „Палатът на Рутия“. Време е Саладор да си спомни за мен.
Предната нощ беше вечерял в една малка кръчма и бе поиграл хазарт в едно заведение близо до централния площад, но и на двете места не беше срещнал някой от предишните си познати. Беше се представил на собствениците на двете заведения, за да се разчуе вестта за завръщането му, но бе решил, че му е нужно по-показно завръщане. „Палатът на Рутия“ беше най-популярната зала за хазарт в града и там го познаваха добре.
— Да, ваше великолепие. Ще ви догоня веднага щом се нахраня.
Тал излезе. По целия път до хазартната зала трябваше да се бори с чувствата си. Всичко се беше променило след онази нощ в цитаделата. Сякаш беше затворен в някаква клетка, направена от мисли и чувства, а не от желязо… но не беше по-малко тягостен затвор.
Чувстваше се непрекъснато на ръба на гнева, толкова силно бе желанието му да се отклони от онова, което се бе превърнало в основание за съществуването му, желанието да отмъсти за своя народ. Сега изведнъж се бе оказал окован, пленник на сили, които го теглеха в една или в друга посока. Заболя го за миг при мисълта, че Око на синекрил примкар преживява поредния си непоносимо тежък ден в робство, и закопня за простичката радост, която можеше да изпита човек като Люсиен само от похвалата, че работата му е добра.
Спря, облегна се на стената на един дюкян за брашно със спуснати за нощта кепенци и усети, че не е в състояние да направи нова стъпка. Гърдите му се бяха стегнали, ямата, зейнала в стомаха му, сякаш пропадаше бездънна. Изведнъж, съвсем ненадейно, в очите му бликнаха сълзи. Болката, за която мислеше, че отдавна е забравена, бликна някъде дълбоко отвътре; след нея — гневът заради онова, което му бяха причинили боговете, после — тъгата за всичко, което бе изгубил. Близо половин час стоя така, в това тихо място, без да обръща внимание на редките минувачи, които го поглеждаха и го подминаваха: мислеха го за пиян или навярно — за луд.
След това осъзна капана, който му поставяше собственият му ум. По този път го чакаше самоунищожението. Не можеше да напусне службата при Каспар, нито да се отрече от клетвата си. Можеше само да изтърпи докрай, докато не се освободеше или не умреше. Но за да оцелее, докато е на служба при Каспар, трябваше да е непоклатим като скала, студен като лед и корав като стомана. Чувствата можеха да го унищожат по-бързо и от най-опасния дуелист.
Вдигна глава към няколкото звезди, надникнали иззад облаците над залива. Студената захапка на морския бриз му напомни: беше точно толкова слаб, колкото сам си позволеше да бъде. Тъгата, гневът и угризенията бяха честно придобити, заплатени бяха с кръвта на други и не беше нужно да се извинява на никого за тях, най-малкото на самия себе си. Но не можеше да си позволи да ги изпитва. Трябваше да ги признае и след това да ги отхвърли, защото да се вкопчи в тях, да ги пази живи в сърцето си щеше да означава да се самообрече и да обезсмисли всичко, което бе направил дотук.
Трябваше да унищожи Каспар и да оцелее — и едва тогава щеше да може да се чуди каква съдба са му отредили боговете заради тъмните му дела. Ако оцелееше, навярно щеше да може да намери Око на синекрил примкар и да я освободи от плена й. Ако оцелееше, навярно щеше да може да си намери истински дом в някой от градовете, които бе опознал. Ако оцелееше, навярно щеше да може да финансира хранително заведение с млад майстор готвач като Люсиен. Навярно щеше да може отново да намери любовта. Навярно някой ден щеше да може да бъде добър съпруг и баща. Ако оцелееше.
Пое си дълбоко дъх и изправи рамене. Не биваше никога повече да позволява чувствата му да го обсебят така. Само благодарение на добрата съдба се беше случило на такова спокойно и безопасно място. В цитаделата или на много други места това щеше да означава смъртта му.
Обзе го решимост да стане по-силен, да приложи всички духовни упражнения, които бе научил, за да се защити от самия себе си. Разкаянието, гневът, страхът и омразата щяха само да го съсипят — не биваше да го забравя.
Докато стигне до „Палатът на Рутия“, отново беше самият себе си — силен и непоколебим. И се беше
