По-далечните му намерения бяха да намери подходящ съпруг и на Миранда — може би не толкова блестяща партия, като на близначката й, но все пак мъж, който би донесъл и на нея, и на семейството пари и влияние. Твърде възможно беше да заинтересува херцог Роаси. Ако Миранда не желаеше такова бъдеще, той беше готов да я освободи и да й позволи да се върне към живота, с който беше свикнала. Никой нямаше да узнае за измамата, а животът й в изисканото общество щеше да я обогати с интересни преживявания. Не, сега не биваше да мисли за тази възможност. Нито един нормален човек, успял да се измъкне от трудния и без съмнение кратък живот на пътуващ артист благодарение на една щастлива случайност, не би поискал да се откаже от новата си идентичност.
За съжаление покръстването на Мод променяше всичко. Анри не можеше да се ожени за католичка. С тази своя постъпка Мод се бе изплъзнала много умело от всички опити да бъде убедена да сключи един толкова изгоден брак. Значи Миранда трябваше да се подготви сериозно и много бързо да заеме мястото на сестра си, за да послужи на интересите и целите на семейство Харткорт. Миранда щеше да стане съпруга на Анри Френски.
Първоначалният му план беше дяволски дързък, рисковете бяха многобройни и напълно реални, но новият план беше още по-опасен. Въпреки това при тази мисъл в гърдите му се надигна тръпнеща възбуда. Предизвикателството беше точно по вкуса му. Честолюбието го подтикваше да се справи с тази трудна задача, да постигне целта си и да направи семейството си влиятелно и могъщо. Това беше най-доброто решение. Миранда носеше родовия белег на семейство Харткорт; без съмнение, тя притежаваше всички качества на една д’Албар и можеше спокойно да заеме полагащото й се място. Макар и по този доста скандален начин, тя щеше отново да стане едно цяло със семейството си.
Все пак рисковете бяха твърде големи. Анри не беше забравил страшната измама, при която загинаха най-верните му хора, и беше особено чувствителен към предателството. Кралят никога не биваше да узнае за замяната на близначките. Никога не биваше да узнае, че момичето от портрета не е момичето, което щеше да стане негова кралица. Ако откриеше, че е бил излъган, граф Харткорт щеше да стане най- страшният му враг. Кралицата на Англия също щеше да научи за измамата и семейство Харткорт щеше да загуби завинаги мястото си в двора.
Въпреки това той беше длъжен да опита. Гарет нямаше представа дали Анри помни, че бебетата на Елена бяха две. Не му се вярваше. Тогава Анри беше деветнадесетгодишен младеж, току-що бяха убили майка му, бореше се да разкъса мрежата от политически интриги и предателство и надали беше проявил интерес към личния живот на съветниците си. А Франсоа д’Албар, потънал в скръб и болка от загубата на любимата си съпруга, упорито отказваше да споменава загубеното си дете.
Все пак кралят на Франция щеше да вземе една д’Албар. Ако Миранда трябва завинаги да стане Мод, тогава самата Мод трябва да изчезне. Триумфалното припознаване на загубената дъщеря на д’Албар, нямаше да има никакъв смисъл. Истинската Мод щеше да получи най-сетне това, кое го отдавна искаше — да отиде в манастир. Сестра й ще заеме мястото й в света.
Да, точно така трябва да стане.
Когато Гарет най-сетне заговори, гласът му беше спокоен и отпуснат:
— Значи си променила вярата си, скъпа.
Мод кимна:
— Трябваше да последвам гласа на съвестта си, милорд.
— Да, разбира се, че е трябвало — отговори развеселено той. Миранда веднага щеше да долови иронията му, но Мод и Имоджин го зяпнаха смаяно.
— Не я искам вече под покрива на този дом! — заяви Имоджин с треперещ от вълнение глас. — Няма да търпя в дома си новопокръстена католичка. Трябва незабавно да я изхвърлим на улицата…
— Опитай се да си представиш как ще реагира на това цивилизованият свят — напомни й меко Гарет. Неприкритата ирония в гласа му накара Имоджин да се разтрепери още по-силно.
Мод се уви в шала си и погледна несигурно настойника си. Беше много изненадана от спокойната реакция на графа. Само Имоджин беше реагирала точно според очакванията й.
— Мога ли да попитам дали не убиват някого? — Приглушеният мелодичен глас откъм вратата накара тримата да обърнат като по команда глави към изхода. Миранда застана в рамката на вратата, увита в дебела хавлия и следвана от Чип, който бъбреше възбудено. Още преди някой да е успял да каже нещо, младото момиче влезе в стаята и втренчи изумен поглед в лицето на Мод.
— Господи, като че ли се гледам в огледалото — промълви страхопочтително тя, пристъпи към Мод и предпазливо докосна ръката й, сякаш очакваше образът й да се окаже илюзия. Ала пръстите й се докоснаха до жива плът.
Мод беше не по-малко учудена от нея.
— Коя сте вие?
Гарет пристъпи крачка напред и сложи ръка на рамото на Миранда.
— Миранда, представям ти лейди Мод д’Албар. Мод, това е Миранда, доскоро член на трупа пътуващи артисти.
Мод направи безуспешен опит да се усмихне и се огледа безпомощно. Очите й се спряха върху Чип, който беше наклонил глава и я изучаваше внимателно.
— Майчице мила — промърмори слисано тя и се наведе да го помилва. — Ти пък кой си?
— Името му е Чип. — Миранда остана неподвижна, за да се наслади по-дълго на топлото и успокояващо докосване на графа. Беше напълно объркана от близостта на момичето, с което си приличаха като сестри, от чувствата, които бушуваха в душата й след тази странна среща. Както винаги, тя потърси утеха у графа и той прочете безпомощния въпрос в очите й. За съжаление не можеше да й даде обяснение, поне не сега. Той придвижи ръката си към тила й и я притисна по-силно, улови трепета, предизвикан от милувката му, следван от едва забележимото отпускане на скованите мускули.
— Маймунката е прекрасна! — Мод протегна ръка към Чип, той я улови зарадвано и с учтив жест я поднесе към устните си. Муцунката му беше толкова весела, че Мод избухна в луд смях. Никога не съм я виждал такава, каза си Гарет и това прозрение беше малък шок за него.
Имоджин се събуди от транса, в която беше изпаднала, и втренчи гневен поглед в брат си, който стоеше съвсем естествено до скитницата и на всичкото отгоре беше сложил ръка на тила й в една не съвсем прилична милувка; а момичето сякаш не забелязваше този мил жест, очевидно приемаше подобно отношение като напълно естествено. Имоджин скочи от стола си и за момент забрави проблема с Мод.
— Не е прилично да идваш тук по хавлия, момиче. Върни се веднага в стаята си. Аз ще ти донеса дрехи. Нямаш ли поне малко срам? Не разбираш ли, че не е редно да се мотаеш из къщата полугола?
— Но тя съвсем не е полугола, Имоджин — отговори сърдито Гарет. Хавлията беше достатъчно голяма и крехката фигура беше загърната от глава до пети.
Живият спомен за гъвкавото младо тяло изникна неканен пред очите му и го накара да потрепери. Не можеше да забрави коравото, фино закръглено дупе, стройните мускулести бедра, изпъкналите кости на хълбоците, кичурчетата тъмни косми в долния край на плоския корем. В слабините му запулсира желание и той оттегли рязко ръката си от тила й, сякаш се беше опарил.
— Защо не сте запалили огън в камината? — попита рязко той. — Знаем, че братовчедка ми има нужда от топлина.
— Аз й забраних да пали огън — отговори с достойнство Имоджин.
— Забраниха ми не само огън, но и добра храна и компанията на прислужницата ми — добави Мод, изправи се и хвърли многозначителен поглед към таблата на масата.
Гарет проследи погледа й и лицето му помрачня.
— Многократно съм казвал, че няма да търпя да се отнасят грубо с братовчедка ми. Не искам тя да страда от лишения.
Имоджин изпухтя презрително.
— Много си мек, братко. Не виждаш ли докъде ни доведе снизходителността ти. Това момиче трябва да разбере, че има задължения, и да се научи да се подчинява.
— По всичко изглежда, че моята подопечна е решила да посвети живота си в служба на Бога — отговори сухо Гарет. — Съмнявам се, че някой би могъл да я отклони от избрания път.
Той отиде до гардероба и прегледа бегло съдържанието му. След малко извади копринени долни гащи, ленена риза и дантелена фуста и проговори през рамо:
