Не смеех да погледна към Ив.
— Мисля, че трябва вече да си почиваш. Наближава десет. Утре не трябва да си уморена.
— Още не, Чад. Мили, имаш ли нещо против тази нощ да спиш в другата стая?
Сърцето ми подскочи внезапно. Ив и аз можехме да чакаме докато тя заспи и след това да прекараме цялата нощ заедно!
— Защо не? Мисля, че трябва. Не искам да те безпокоя.
Тя отвори очите си и ме погледна.
— Благодаря ти, скъпи. Знаех, че няма да имаш нищо против. Помолих Ив да спи тук. Тя казва че няма нищо против да спи на дивана. Добре е да бъде наблизо, в случай, че се почувствам зле през нощта.
Още четири тягостни дни преминаха бавно. Как си прикривах чувствата от Вестъл през тези четири дни и нощи никога не ще узная.
На четвъртата вечер не можах повече да устоя на напрежението.
Отидохме да се приготвим за вечеря. Взех душ и си нахлузих вечерните дрехи. Бях готов да сляза, преди Вестъл дори да е решила какво да си облече.
Проврях главата си през вратата.
— Слизам долу за една чашка. Ела при мене в бара.
Тя погледна изненадано.
— Колко бързо си се приготвил, Чад!
— Ти си прекалено бавна, — казах, усмихвайки се. Какво усилие ми струваше да изцедя тази усмивка. — Едно мартини ще те чака.
— Няма да се забавя много, скъпи.
Затворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на Ив. Натиснах дръжката и влязох. Ив нагласяше чорапите си пред стенното огледало. Беше само с едни бикини и сутиен.
— Чад!
— Трябва пак да й дадеш от онова нещо! Дай й утре!
Тя се дръпна назад.
— Полудял ли си? — каза тя яростно. — Вестъл ще разбере, че си бил тук.
— Тя още се облича. Ще й отнеме поне половин час. Казах й, че отивам в бара.
Отидох до нея и плъзнах ръка по кръста й. Допирът до нейното тяло ме възпламени.
— Не! Не виждаш ли колко е опасно? Пусни ме!
— Трябва да направиш нещо, Ив. Това ме побърква. Дай й хапчета утре!
— Няма полза. Няма да й подействат вече. Ако тя е болна, аз ще трябва да стоя при нея. Тя каза така. Няма никаква полза!
— Проклета да бъде! Тогава какво ще правим?
— Аз те предупредих. Ти трябва да стоиш далече от мен. Няма да загубя службата си заради теб.
Чу се изщракване на вратата. Спогледахме се. Почувствах, че кръвта ми слезе в петите. Ив ме хвана за ръката и ме бутна зад дългите завеси на прозорците, които бяха полузатворени. Всичко стана така бързо, че тя беше обратно в стаята когато вратата се отвори.
— Мисля, че чух гласове — каза Вестъл.
— О, не, мис Уинтърс. Аз си мънках сама на себе си — каза Ив спокойно. Гласът й беше уверен, без никакво объркване. — Мога ли да направя нещо за вас?
— Нямах намерение да ви смущавам — каза Вестъл — може ли да ми заемете вашата помпичка за парфюм? Моята се счупи.
— Разбира се. Сега ще я изпразня.
— Няма нужда. На мен ми харесва вашият парфюм? За мен ще е хубава промяна.
Стоях до стената зад завесата, чувствайки как студена пот се стича по гърба ми. Да ме хване в тази стая с Ив, облечена само по долно бельо, щеше да бъде края. Псувах се, че се оказах такъв откачен глупак. Да поема такъв риск… Ив беше права. Тази призрачна малка кучка имаше нос за надушване на тайни. Подозираше ли нещо? Беше ли си счупила помпичката или беше само претекст за да изненада Ив?
— Благодаря ви много — продължи Вестъл, — трябва да бързам. Мистър Уинтърс ме чака в бара.
Чух затварянето на вратата. Не се помръднах. Сърцето ми биеше лудо. Бях се оказал само на един отскок разстояние от загубването на седемдесет милиона долара. Само мисълта за това ме караше да се чувствам болен.
Ив дръпна завесата.
— Излизай!
Лицето й беше тебеширено бяло, а сините й очи горяха.
— Това се казва премеждие! Толкова проклето близко! — казах, като влязох в стаята. Избърсах лицето с носната си кърпичка.
— Предупредих те! Това слага край между нас, Чад. Така съм решила. Няма да те виждам вече сам. Това е! Сега излизай!
— Ще намеря някакъв начин — казах аз и тръгнах към вратата.
— Няма начин. — Тя се присъедини към мен до вратата. — Нека първо да видя.
Тя отвори вратата и погледна към едната и после към другата посока на коридора.
— Добре е. Сега върви!
Измъкнах се от стаята като уплашен крадец и слязох в бара. Нещо трябваше да се направи. Нямах намерение да се откажа от Ив, нито от правото си към всичките ония пари. Трябваше да има изход!
Нямаше изход, всеки ден започваше с нова надежда, че нещо ще се промени и ще ми даде възможност да имам Ив за себе си поне за час. Но до падането на нощта такъв случай не се отдаде никога. Трябваше да има край, и най-после Вестъл реши, че е време да се прибираме.
Във Венеция бяхме останали три седмици — трите най-дълги седмици които някога съм преживявал. Нито веднъж, след като бях хванат в нейната стая, не можах да разменя една лична дума с Ив. Бях много разстроен и много уплашен, за да поема рискове. На връщане взехме полет до Лос Анджелис и след това с кола до Литъл Идън.
В Клифсайд аз имах големи надежди да намеря удобния случай, който ми беше убегнал във Венеция. Смятах, че ще имам много часове далеч от Вестъл, когато съм в офиса си. Трябваше да намеря апартамент, където Ив и аз да се срещаме. Докато се изкачвахме по стръмния, извиващ се скалист път с Вестъл, гледайки надолу към блещукащия океан и Ив седяща неподвижно пред мен, мисълта ми кроеше заговори и планираше. След като се преоблякохме, оставих Вестъл да прегледа един грамаден куп писма, които чакаха за нейното мнение и отидох в стаята, която ми беше дала за кабинет. Оттам се обадих на Райън Блейкстоун. Неговият доклад беше окуражителен. Откакто бях заминал, той бе извършил няколко успешни акции. Уредих си среща с него по обяд на следния ден. Когато оставях слушалката, влезе Вестъл.
— Чад, мили, поканена съм да открия лекционната зала „Шели“ в моето старо училище вдругиден. Баща ми остави пари за построяването й и тя е вече завършена. Искам да дойдеш с мен.
— За Бога! — извиках. — Този вид увеселения ме отегчават ужасно! Ще отидеш без мен.
— Но аз ще отсъствам три дни, Чад — каза тя, като дойде и седна на страничната облегалка на креслото ми. — Нали не би желал да бъда далеч от теб през всичкото това време?
Сърцето ми прескочи един удар и веднага запрепуска в луд бяг.
Три дни! Три спокойни нощи с Ив! Устата ми пресъхна.
Може би Вестъл щеше да вземе Ив със себе си? Сигурно щеше да го направи.
— Къде е твоето училище? — попитах я, като се опитвах да задържа гласа си спокоен.
— Сан Франциско. Аз, разбира, се ще летя, но на следващия ден има някаква спортна среща и ме помолиха да раздам наградите.
— Имам да върша много работа — казах, като потупах ръката й. — Най-вероятно няма да мога да дойда. Съжалявам, но тези работи не са по моята част.
— Предполагам, че не — каза със съжаление Вестъл, — но бих желала да можеше да чуеш моята реч. Ще взема Ив, за да не бъда така самотна.
