всичко което желая, а и не трябва да работя усилено. Трябва да съм идиотка, за да захвърля всичко това.
— Кажи ми, Ив, защо си така безразлична към външния си вид? Защо трябва да изглеждаш като повлекана? От очила нямаш нужда, нали? Не е нужно да носиш косата си по най-неподходящия начин.
Тя се засмя.
— Представяш ли си, че тя ще ме търпи дори за миг, ако си помисли, че съм по-хубава от нея? Ето по тази причина тя се е освобождавала от толкова много секретарки. Тя е ревнива на тема „красота“. Агенцията, която ми намери тази работа, ме предупреди предварително. Може би това трябва да ти покаже, че съм твърдо решена да задържа тази работа. Имала съм твърде тежка младост, Чад. Майка ми и аз се понасяме много зле. Години наред трябваше да се боря. Няма да се откажа от този лукс.
— Не говориш истината — казах й сърдито. — Ти държиш на тази служба само защото си въобразяваш, че Вестъл ще ти остави много пари. Това е, нали?
Тя се загледа някъде в пространството.
— Това си е моя работа. Не можах да спра собствените си чувства към теб, но въпреки товара от обич, който нося няма, да съсипя собствените си шансове.
— Но, Ив, тя ти се подиграва. Оставила ти е само неколкостотин долара. Тя ми го каза лично.
Ив докосна ръката ми нежно.
— Ти си този, с когото тя се подиграва, Чад. Аз зная колко ми е оставила. Видях завещанието.
— Кога го видя?
— Преди няколко дни. Тя точно правеше ново завещание. Адвокатът й изпрати черновата. Тя я бе оставила на бюрото си. Аз я погледнах.
Бях в напрежение.
— Кажи, тогава колко ти е оставила?
— Петдесет хиляди.
Ококорих се.
— Но тя ми каза само неколкостотин.
— Може да е мислила, че ще ревнуваш. Чад, аз го видях черно на бяло. От тези пари няма да се откажа за нищо на света.
Сърцето ми започна да бие все по-бързо.
— А какво оставя на мен, Ив?
— Всичко. Къщата, цялата си собственост и шестдесет милиона долара. Остатъкът от парите отиват за благотворителност.
Поех едно дълго и шумно вдишване.
— Сигурна ли си?
— Да, още ли желаеш да се разведе с теб? — в очите й блестяха подигравателни светлинки, докато галеше ръката ми. — Желаеш ли, питам?
— Намирам малка разлика от предишното си становище — станах и започнах да крача нагоре, надолу. — Може и никога да не получим тези пари. Може да остареем твърде много и да не успеем да им се порадваме.
— Има Провидение.
— Искаш да кажеш, че тя може да се разболее, да й се случи нещастие и да умре?
— Случва се с някои.
Дори и сега, когато Ив лежеше на кревата и аз крачех из стаята мислейки за възможната смърт на Вестъл, въобще не ми мина през ум да я ликвидирам. Не можех да се досетя, че най-лесният изход би бил да наглася някакъв нещастен случай и да я убия. Тази мисъл просто не беше влязла в главата ми.
— Каква надежда! — възкликнах. — Ти и аз да остареем в очакване да й се случи нещастие, което може и да не стане никога.
— Какво друго може да се направи?
— Прокълни я! Искам да умре!
Тогава, внезапно и без никакво предизвестие телефонната камбанка започна да дрънчи оглушително. Подскочихме. Ив грабна наметалото си, сякаш някои се бе втурнал в стаята. Аз стоях неподвижен, с поглед, вперен в телефона.
— Това е тя! — промълвих аз с дрезгав и ожесточен шепот. — В два и двадесет!
— Отговори! — каза Ив. — Внимавай с гласа си и какво ще кажеш!
Ръбата ми трепереше, когато вдигах слушалката. Притежавах достатъчно контрол върху самообладанието си, за да направя гласа си сънен.
— Какво има? — изръмжах.
— О, Чад…!
Беше тя! Дори когато беше на триста мили далеч, тази кучка пак се хвърляше между Ив и мен.
— Но Вестъл! За Бога! Часът минава два!
— Събудих ли те, Чад?
— Разбира се, че ме събуди.
— Не ми се сърди — в гласа й имаше хленчене. — Толкова съм самотна без теб, миличък.
— Мисля, че ти също ми липсваш.
Наругах я на ум и погледнах към Ив, която стоеше до вратата и си завързваше халата. Лицето й беше бяло на меката светлина на лампата.
— Трябваше да ти се обадя, Чад. Току-що сънувах ужасен сън. Много ме изплаши. Сънувах, че съм те изгубила — продължи хленчещият глас. — Сънувах, че ме мразиш. На лицето ти имаше изражение, което ме ужаси. Когато дойдох при теб, молейки те да бъдеш добър с мен, ти ме отхвърли настрана и побягна по един дълъг коридор. Аз тръгнах след теб, но все не можех да те достигна. Ти вървеше и вървеше, докато накрая те изгубих от поглед. Събудих се. Плачех. Бях уплашена, че нещо се е случило с теб. Просто трябваше да телефонирам.
Усетих студената пот по лицето си.
— Това е било само един кошмар — казах й, като се опитах да контролирам гласа си. — Добре, Вестъл. Няма за какво да се безпокоиш.
— Толкова ми е добре като чувам гласа ти, Чад. Не трябваше да заминавам. Обичаш ме още, нали?
Стиснах слушалката до побеляване на пръстите ми.
— Разбира се, че те обичам.
— И аз те обичам, Чад! Така се радвам, че чувам скъпия ти глас.
— Сега трябва да спиш, Вестъл. Късно е.
— Но не искаш ли да чуеш нещо за моята реч?
Как исках да тресна слушалката! Усилията, които трябваше да упражнявам да задържам яростта си по- далеч от своя глас, ме караха да треперя.
— Успешна ли беше?
— Беше чудесна…!
През следващите пет минути тя говори непрекъснато. Разказва ми какво е ораторствала, как директорката е казала на цялото училище, че тя била една от най-умните ученички, как училището я аплодирало.
Накрая аз я прекъснах, като не ме беше грижа дали й се харесва или не.
— Това всичко звучи чудесно, Вестъл, но по-добре ще е да прекъснеш сега. Късно е, а и двамата имаме нужда от сън. Не се тревожи повече.
— Добре, Чад, Съжалявам, че те събудих. Мисля за теб.
— И аз мисля за теб. Лека нощ, Вестъл.
Затворих телефона. Това телефонно обаждане разруши някак си атмосферата в стаята. Докато преди това стаята беше един малък, тъмен свят, споделян само от Ив и мен. Също като кабинката в гондолата. Един свят, създаден за любов, едно тайно местенце, далеч от всички други, сега тя беше публична, като коя да е улица. Можех да усетя присъствието на Вестъл навсякъде.
— Отивам си, Чад, — каза Ив.
— Проклета да бъде! Каза, че е сънувала, че ме губела.
