Двамата наблюдавахме Лари през градината към паркинга на хотела. Той влезе в един раздрънкан, прашен „Форд“ и тръгна към Литъл Идън.
Ив седеше неподвижна и го наблюдаваше, докато изчезна от погледа й. Аз излязох иззад палмите и седнах на един стол до нея. Тя беше толкова погълната да гледа подир Лари, че дори не ме забеляза. Запалих цигара и зачаках.
След малко тя усети, че някой стои близо до нея и рязко погледна нагоре. Очите ни се срещнаха.
— Здравен, Ив — казах й и се усмихнах.
Тя се дръпна. Страх, изненада и яд блеснаха в очите й.
— Какво правиш тук?
— Шпионирам те. Майка ти е твърде добра сложена. Направо прилича на мъжага.
Пръстите й побеляха от стискане, но тя замълча.
— Знае ли мисис Уинтърс къде си? — каза яростно. — Защо напусна приема?
— Трябваше да се срещна с един човек, Ив.
Тя отново се дръпна назад.
— Когато на един мъж му стане отегчителна една жена, винаги има среща с някого — продължих, като я гледах втренчено. Ръцете й се превърнаха в юмруци, но тя не каза нищо.
— Кой е той, Ив?
Тя ме погледна, поколеба се, после внезапно сви рамене и каза:
— Съпругът ми. Доволен ли си?
Почувствах един лек спазъм в червата си. Не бях очаквал да чуя това и то ме порази.
— И си го държала в тайна? Обичаш ли го, Ив?
— Обичах го.
— Значи затова ти не искаш да загубиш луксозната си служба. Обзалагам се, че той ти струва скъпо.
Тя потрепери.
— Да не говорим за него.
— Аз искам. Той изглеждаше твърде отегчен. Други жени, а Ив?
— Стотици други жени — отговори тя горчиво. — Не знаеш, какво значи да си обичал някого и да виждаш, как тази любов се пръска на парчета. Сега вече Лари не означава нищо за мен. Той е само един лош навик. Ако изведнъж пак се влюби в мен, бих могла да го напусна. — Тя направи пауза, след това продължи със стегнат, задушен глас. — Засега сме оставили любовта, сложили сме я на рафта за някоя друга жена. Знаем, че всяка минута, която той прекарва с мен, го отегчава до смърт, което ме кара да го виждам всеки четвъртък. Продължавам да се надявам, че ще се промени. Беше време, когато той ме молеше за любовта ми. Може би някой ден пак ще се моли за нея. Тогава аз ще му кажа да си върви в къщи, и ще се избавя от него завинаги.
— В това няма смисъл.
— Няма ли? За мен пък има. Няма мъж, който да ме е имал и после да ме остави. Лари е първият. Това нарани гордостта ми. Един ден искам да бъда с положение и да го изоставя, а той да тича след мен, като ме моли да се върна.
Няколко минути стояхме в мълчание. След това аз се изправих.
— Хайде, отиваме долу на плажа.
Тя се вдърви.
— Не, не искам!
Ръката ми обхвана кръста й.
— Ти искаше да отидеш там, долу. Аз те чух да му казваш. Отиваме там.
Тя се опита да се издърпа, но я хванах по-здраво.
— Въобще не ме интересува дали ще направим сцена тук горе — продължих, като я гледах. — Идваш ли или да те влача до там?
— Пусни ме!
— Решил съм го, Ив!
Тя ме погледна с пребледняло лице и сърдити очи. Гледахме се в очите и тя видя, че бях решил.
— Не искам, Чад, не сега.
— Преди пет минути искаше. Хайде.
Тя стана и тръгнахме надолу по стъпалата на терасата, през градината, долу на плажа.
Пътят извън Идън Енд беше прав, от двете страни ограничен с пясъчни дюни. Включих дългите светлини и натиснах газта до дупка. Стрелката за скоростта подскочи нагоре и се задържа на около седемдесет и пет мили. Голямата кола се носеше напред по пътя, без усилия и без шум.
Когато се появиха светлините на Идън Енд, се случи онова, което промени живота ми, отне ми бъдещето и то е отговорно, за да седя сега тук, в тази задушна плажна колиба, записвайки едно признание за убийство.
Без предупреждение се спука предната, по-отдалечена от мен гума. Чух гръмването и почувствах, как колата се наклони силно надясно.
Движех се с над седемдесет мили в час. Колата се вдигна от пътя, докато аз се борех лудо с волана. Настъпих спирачката и това спаси колата от преобръщане. Тя заора в пясъка и се наклони ужасно. Колелата на далечната страна се повдигнаха, въртейки се във въздуха, след това се тръшнаха на земята и колата спря.
За момент седях и се възстановявах от шока. След това излязох от колата, псувайки и я огледах за повреди.
Вън от спуканата гума, нищо не изглеждаше изкривено или счупено или дори одраскано. За мое щастие пясъкът на това място не беше много мек и не ми беше много трудно да избутам колата пак на пътя.
Съблякох горната си дреха и се хванах за работа да сменя колелото.
Докато работех, си мислех какъв късмет съм имал. Ако спукването беше станало, докато се изкачвам по скалистия път, с неговите остри завои и триста метрова височина, досега щях да съм мъртъв върху камъните долу. Не бих могъл да намеря по-подходящо място за пръсване на гума. Пясъкът беше поел удара и колата нямаше никаква повреда.
Затегнах болтовете, когато идеята се появи в главата ми.
Мислейки за нея сега, сигурен съм, че семето на убийството е било в мисълта ми, откакто чух за завещанието на Вестъл.
Пукването на гумата породи семето.
Изведнъж прозрях цялостното решение на проблемите ми: пари, Ив, свободата и бъдещето ми. Стана, като че ли някаква картина се прожектира в мисълта ми. Всичко бе като на екран. Ако тя умре…
Тази мисъл ми бе позната вече. Добре, аз можех да я убия, нали?
Изкачих се по стълбите на терасата, когато часовникът удари половинка след полунощ. Светлините в приемната бяха още запалени. Още преди да достигна прозорците й към терасата, Вестъл излезе.
— Така, ти се върна?
Гласът й беше дрезгав и твърд. На слабата лунна светлина тя изглеждаше бледа.
— Ако това не съм аз, трябва да е моят призрак — казах й като повдигнах главата си към нея.
Тази нощ нямах настроение да се занимавам с нея.
След като бях сменил колелото, бях сложил спуканата гума в багажника и го бях заключил. В останалата част на пътуването ми до Клифсайд мисълта ми работеше усилено. До времето когато гарирах колата и се качих по стълбите, планът ми за убийството беше почти готов.
Чувствах се обективен към него. Това, което ме озадачаваше, беше, защо не бях помислил по рано за убиване на Вестъл.
