— Аз ти казах, че тя е открила нашите тайни.
— Зная. Не си отивай още. Имаме още три часа до разсъмването.
— Не. Сега не е добре. Аз я чувствам тук, в стаята.
— Същото чувствам и аз. — Отидох при нея и плъзнах ръцете си около тялото и, но тя се отдръпна.
— Не, Чад, стига.
— Тогава утре вечер, по същото време. Този път аз ли да дойда при теб?
— Бедни Чад, колко малко я познаваш. За нас няма да има утре вечер. Тя ще се върне.
— Няма да се върне. Има да раздава награди. Не може да се върне.
— Ще се върне, Чад.
И тя наистина се върна.
Когато се връщах нагоре по пътя, след като прекарах следобеда в офиса си, видях „Ролса“ пред портата. Вестъл ме очакваше на терасата. Онази нощ на бурна страст, която бях прекарал с Ив, не ме беше задоволила. Опитвах се да си кажа, че ако Вестъл не се беше върнала и Ив и аз имахме възможността за още една нощ заедно, нямаше да чувствам това раздиращо тялото желание за нея. Но знаех, че се залъгвах сам. Ив никога нямаше да ми бъде достатъчна, тя беше вече в кръвта ми, както никоя друга жена не е била никога досега.
Вестъл почти ме подлуди. Опитвах се, доколкото мога, да запазя самообладанието си с нея. Но беше неизбежно тя да усети напрежението помежду ни.
Три дни след неочакваното завръщане тя влезе в кабинета ми.
— Чад…
Отвлякох вниманието си от един доклад на стоковата борса, който четях и погледнах нагоре.
— Зает съм, Вестъл. Какво има?
— Утре вечер правя едно събрание, само няколко стари приятели. Лейтенант Легит ще дойде. Нали ще бъдеш с нас?
— О, разбира се — казах, без да й обръщам голямо внимание. — Бъди добро момиче и бягай сега, нали? През ръцете ми трябва да мине голям куп работа преди вечерята.
Ако някой ми беше казал преди два месеца, че мога да говоря така с Вестъл и да мина безнаказано, щях да помисля, че той е луд. Но това беше положението. Любовта й към мене я беше смекчила. Тя се страхуваше да не ме загуби и изглеждаше готова да приеме всякакъв вид отношение от мен до тогава, докато стоя при нея.
— Добре, мили — каза тя кротко. — Ще отида горе и ще се пременя.
След като тя излезе, тръснах книжата на бюрото, запалих цигара и си приготвих уиски с лед. Чудех се къде е Ив. Не я бях виждал през целия ден. От онази нощ я бях зърнал само веднъж, случайно. Тя беше в мисълта ми като подлютена рана.
Изгълтах питието и влязох в хола. Още нямах представа къде е спалнята й, но, надявайки се, че може да е още в кабинета на Вестъл, влязох там.
Тя беше на писалището си, заета с кореспонденцията на Вестъл. Когато влязох, тя погледна нагоре. Когато се приближавах до нея, лицето й беше безизразно.
— Тя е горе, преоблича се — пошушнах й. — Мислих си за теб, Ив. Не можем ли да се срещнем някъде в четвъртък?
— Не! — каза тя буйно, но тихо. — Вече ти казах. Трябва да видя майка си. Ще престанеш ли да ме безпокоиш?
— Нищо ли не значи за теб любовта ми? — казах гневно. Тя стана, заобиколи бюрото и се отправи към вратата. Аз грабнах китката й и я завъртях.
— Ив! Не мога да чакам! Трябва пак да се срещнем някъде.
— Стой далеч от мен!
Тя се отскубна, отвори вратата, прекоси хола и тръгна нагоре по стълбите.
Аз се облегнах на бюрото, чувствайки пот по челото си. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, слепоочията ми пулсираха бясно.
Меки стъпки ме накараха да вдигна поглед.
Харгис стоеше на вратата. Неговият студен, подозрителен поглед предизвика студени тръпки по гръбнака ми.
— Какво искаш? — изръмжах насреща му.
— Тъкмо щях да дръпна завесите, сър — каза той. — Но ако ви смущавам…
Минах край него и тръгнах нагоре по стълбите.
Чувствах къщата пълна с шпиони. Сякаш живеех в стъклена кутия, с дебнещи очи навсякъде, по всяко време.
Тръгнах по коридора към моята стая. Това беше един дълъг коридор с много врати. Бях до такава степен погълнат в мислите си, опитвайки се да измисля някакъв начин, по който да мога да взема Ив при себе си, че съм подминал вратата на моята спалня докато внезапно стигнах края на коридора.
Нетърпеливо се обърнах да тръгна обратно, когато забелязах за пръв път, един къс коридор, отклоняващ се от този, в който бях, и който свършваше сляпо. Там насреща имаше една врата и аз се спрях да я огледам.
В тази огромна къща имаше тридесет стаи за гости, но аз се съмнявах, дали тази врата водеше в гостна стая. Тя беше твърде изолирана от баните.
С едно внезапно чувство на възбуда се почудих дали това е стаята на Ив. Погледнах нагоре и надолу по коридора, за да се уверя, че никои не ме наблюдава, след това влязох в задънения коридор, спрях се и се ослушах.
В началото не чух нищо, след това лек звук от движение ми подсказа, че има някой в стаята. Когато си вдигнах ръката за да почукам, чух звънкането на телефона и звук на набиране на номер.
Стоях неподвижно, заслушан, с глава близо до вратата.
Чух гласа на Ив.
— Ти ли си, Лари? — попита тя. — Ще дойда в четвъртък. Тя ще урежда едно парти, така че аз мога закъснея… Да, но то няма да свърши преди един часа. Ще се видим в хотел „Атлантик“, в седем. Можеш ли да уредиш това?
Последва дълга пауза след която тя каза:
— Броя часовете, Лари. Няма да закъснееш, нали, мили?
Настъпи нова пауза след това се чу меко щракване. Разбрах, че тя беше свършила.
Не си спомням как се върнах в стаята си. Намерих се седнал на леглото, с лице в ръцете си. Тресеше ме.
Ако любовта й към мен беше направила Вестъл мека и наранима, моето заслепяване към Ив беше направило с мен много повече. Чувствах се, като че ли някой ме беше бил с чук.
