предположим, че той отиде да види дали тя няма неприятности със запалването на двигателя?
— Сега използваш добре главата си — казах аз. — Точно това е въпросът, който исках да повдигнеш. Наистина, можем да се подхлъзнем на нещо като това — изгасих си цигарата и запалих друга. — Щом я ударя, ще я сложа в колата и ще я закарам до горния край на пътя, до скалата. Ще се скрия отстрани на пътя в дърветата и ще чакам Блейкстоун да мине. Щом той премине, ще тръгна към първия опасен завой…
— Не, чакай, Чад, така не върви! Той може да забележи, че мантинелата не е разрушена. А ти се опитваш да го накараш да вярва, че тя вече е имала произшествие.
— Да — потърках главата си отзад и се намръщих. — По дяволите! Това е нещо, което съм пропуснал! Ще трябва да съкратим времето, Ив! Ще трябва да докараме Блейкстоун тук по-рано. Сега слушай: ето по какъв начин ще го свършим. Щом видя да се задават светлините му, ще взема Вестъл в мен на шофьорското място и ще поставя ръцете й на волана. Ще карам надолу срещу него, като се прикривам зад нея. Ще се движа бързо, а и той, както знам, кара бързо. Вероятно ще познае „Ролса“ и може да зърне за миг Вестъл, но няма да види мен. Аз ще се свия добре зад нея. Когато чуе за произшествието, ще сметне, че е станало секунди след като са се разминали.
— Цялото това съгласуване по време ще бъде трудно, Чад. Ако той дойде рано…
— Той никога не подранява, обикновено закъснява. Но аз ще държа да дойде навреме, когато го поканя.
— А ако го извършиш на половината път, Чад, как ще се върнеш навреме? Не можеш да вървиш три мили. Много е далече…
— Права си. Следобеда ще вземеш колата си и ще я скриеш в гората. Остави я там, за да я използвам, когато свърша.
— Ще го направя.
Погледнах часовника си. Беше близо четири часът.
— Помисли за всичко това, Ив. Имаме време. Поработи върху него. Помисли за всички възможни непредвидени спънки. Не можем да си позволим да направим грешка.
— Да… Ще помисля.
— Обади ми се, когато тя излиза вечер. Трябва да бъде по тъмно. Трябва да сме сигурни.
— Ще ти съобщя.
Станах прав.
— Значи започваме?
— Започваме.
— Уплашена ли си?
— Малко.
— Не можем да сгрешим, ако разсъждаваме. Твоята задача е опасна и важна.
— И твоята задача е опасна.
— Не се безпокой за мен. Аз ще се справя добре с моята част — наведох се и я целунах. — Заедно сме в кюпа, Ив. Това е началото на нашето съдружие.
Ръцете й обхванаха врата ми.
— Да, Чад.
— И ти ще се ожениш за мен?
— Казах ти. Да.
— Знаеш ли… може да е чудно, но теб те желая повече от нейните пари.
— Ще имаш и двете.
Докоснах лицето й леко, прекосих стаята и отключих.
Така планирахме цялата работа. Тогава не ни се струваше хладнокръвно убийство. Ние въобще не мислехме за Вестъл. Тя беше нещо на пътя ни, нещо, което трябваше да се отстрани. Залогът беше твърде висок, за да имаме угризения на съвестта. Угризенията дойдоха по-късно.
Спах до късно, дълбоко и без сънища.
Докато си взимах душ, дойде ми на ум, че трябваше да се оправя с Вестъл. Ако тя наистина започне да мисли, че съм й изневерил, би могла в пристъп на злоба да промени завещанието си. Само като си помислех за този вариант, ме обхващаше паника. Тя беше тръгнала към стаята си, явно убедена, че съм бил с жена. Трудното в момента беше да я убедя, че е в грешка. Трябваше да й представя фиктивния старши сержант Джим Летър, друг начин да я убедя нямаше. Докато се облека и закуся на балкона си, намерих начин да се справя с положението.
Набрах номера на стаята на Вестъл.
— Какво има?
Гласът й звучеше дрезгаво и рязко.
— Вестъл, тук е Чад. Може ли да поговорим?
— Не! Не желая да имам нищо общо с теб!
— Искам да ти кажа колко ме е срам и да ти направя едно признание.
Надявах се, че тази линия ще изостри любопитството й, и така и стана.
— Какво признание? — попита тя рязко.
— Не мога да го изтърся по телефона. Може ли да дойда в стаята ти?
Направих гласа си да звучи смирено и бях доволен, че не виждаше изражението ми. Беше ми трудно да не избухна в смях, когато тя каза със своя величав маниер: „Много добре. Можеш да дойдеш след половин час.“
Точно в единадесет и тридесет почуках на вратата й.
Тя седеше пред тоалетната си масичка в жълт пеньоар, като се преструваше, че прави косата си.
Застанах неловко пред нея.
— Съжалявам, Вестъл, и се надявам, че ще ми простиш — започнах и се впуснах в една реч, която бях рецитирал след закуската. — Искам да ти кажа истината. Бях с една жена снощи и съм съвсем посрамен от себе си.
Зная, че това беше последното нещо което тя желаеше да чуе. От начина, по който лицето й пребледня разбрах какъв унищожителен удар съм й нанесъл. Тя подозираше, че съм бил навън с някоя жена, но това, че аз го признавам, беше истински удар.
— О, Чад!
Тя забрави да се сърди, забрави да ревнува. Всичко за което можеше да мисли сега беше, че може да ме изгуби.
— Съжалявам, Вестъл, но обещавам, че няма да се повтори. Джим и аз се понапихме. Той пожела да отиде в публичен дом и уреди и аз да ида с него.
— Публичен дом?
Видях по лицето й да се появява едно слисано облекчение, каквото знаех, че ще дойде.
— Да. Не зная дали някога ще ми простиш, че съм толкова покварен, но бях пиян…
— О. Чад! Ти ме изплаши! Мислех, че си се влюбил в някоя друга жена. О, Чад!
Тя започна да плаче. Обгърнах я с ръцете си. Ридаеше върху рамото ми, като ме прегръщаше, като притискаше изостреното си грозно лице към моето ровейки с тънките си пръсти в косите ми.
— О, Чад, мили, разбира се, че ти прощавам. Съжалявам, че те подозирах. Ти също трябва да ми простиш.
Всичко се оказа толкова лесно и просто.
Глава XIII
Четири дни по-късно си седях в кабинета, като преглеждах сутрешния вестник, преди да тръгна за офиса си, когато Ив влезе с пощата.
Лицето й беше безизразно, когато слагаше писмата на бюрото ми пред мен.
