Просто не разбираш, че се чувствам несигурна…
Все още раздразнен, той рязко се освободи от ръцете й.
— Така няма да продължаваме! — упорито рече той. — Чакам, чакам и все нищо не се получава! Или ме обичаш, или не ме обичаш! Ако е второто, ще бъде по-добре, ако престанем да се срещаме!
— Разбира се, че те обичам — отвърна тя. — Ти си мил и сърдечен човек, моля те недей да говориш за раздяла!
— Защо тогава не се оженим? — продължи да настоява той със сърдито лице.
— Не ме гледай така, Питър — прошепна тя. — Още минута и ще се превърнем в чужди хора… — Притисна се до него и се отпусна в прегръдката му. — О, Питър, аз наистина те обичам, но много те моля да не ме караш да прибързвам. Все още съм несигурна, все още не зная къде се намирам. Нима не виждаш, че не искам да те нараня? Колебая се единствено по тази причина — не искам да те нараня!
Дълго време останаха прегърнати. Къщите в далечината се превърнаха в неясни силуети, светлината зад прозорците угасваше, хората си лягаха да спят.
— Добре, Клеър — въздъхна най-сетне той. — Няма да говорим повече по този въпрос… поне засега. Не искам да съм причина за твоето безпокойство. Но много ми се иска да заминем някъде заедно. Просто мятаме два куфара в тая стара бричка и потегляме на юг! Един месец почивка ще ти се отрази чудесно!
Тя се завъртя на седалката, рамото й се притисна в неговото.
— Някой ден ще го направим — прошепна тя. — И наистина ще бъде чудесно! — Помълча, после тихо добави: — Разкажи ми за Хари Дюк. Отдавна ли го познаваш?
А той неволно си помисли, че Хари Дюк означава Нещо за нея. Спомни си необичайното й мълчание при срещата им, спомни си притеснението й, когато той започна да ги закача за размяната на телефонните им номера. Накрая си спомни разочарованото й лице, когато откри, че Хари си е отишъл. Прибави към всичко това несъмнения чар на Хари и сърцето му се сви.
Дълбоко в душата си призна, че Клеър и Хари биха били прекрасна двойка. Решителни, амбициозни, отлични специалисти в своята област.
— Ти хареса Хари, нали? — попита той.
— Не зная — предпазливо отвърна тя. — Разменихме едва няколко думи…
— Доволна ли си, че се запознахте?
— Не мислиш ли, че е малко странен? — отвърна с въпрос тя. — Но сигурно има доста опит с жените…
Питър извади табакерата си и запали цигара с нещастен вид.
— Няма постоянна приятелка — опита се да изглежда равнодушен той. — Момичетата си падат по него, но той избягва да се обвързва. Обикновено бързо се освобождава от тях… Искрено бих съжалил всяко момиче, което се влюби в него…
Настъпи дълго мълчание, после Клеър леко го потупа по ръката и подхвърли:
— А ти си мислиш, че аз мога да бъда това момиче, нали?
— Не, разбира се — отвърна Питър и усети как кръвта нахлува в лицето му. — Какво ти хрумна, по дяволите?
— О, познавам те по-добре, отколкото си мислиш — засмя се тя. — Но няма защо да се тревожиш. Хари Дюк не ме привлича, нито пък аз него… Знаеш ли, Питър, доста съм живяла след хора като него. Журналисти, комарджии, бизнесмени… До гуша ми е дошло от тяхната себичност. Става ми лошо от вечната им жажда за пари и слава, от готовността им да жертват всичко в името на поставената цел. Преди години може би щях да съм привлечена от Хари Дюк, но не и сега. Аз съм като Феървю. Искам само да ме оставят на мира, за да мога да се радвам на мъничкото щастие, което все още съм способна…
Питър я притисна до себе си.
— Но ти не познаваш Хари — прошепна той. — Той не е като тези хора. Сигурно би го харесала, точно както аз го харесвам. Може би наистина е див и груб, но никога с хората които обича. Не, наистина не е като другите…
— Страх те е да не ме отнеме от теб, нали? — усмихна му се тя, но очите й бяха разтревожени.
— Още не знам, но скоро ще разбера — отвърна Питър. — Ще си проличи дали наистина се интересува от теб, или не…
— Хайде да се прибираме, Питър — леко потръпна тя. — Нали ще ми простиш, че ти развалих вечерта?
— Не си я развалила — отвърна той и завъртя ключа. — Напротив, направи ме щастлив… Защото ми каза, че ме обичаш…
— Вярваш ми, нали?
— Разбира се. Но започвам да си мисля, че ми създаваш доста проблеми.
— Страхуваш ли се от това?
— Не, предполагам, че животът ми ще бъде прекалено скучен, ако получа всичко, което искам. Но теб те искам, скъпа! И само чакам да си оправиш настроението, за да предприема нова атака! Вече знам какво изпитваш към мен и ще те обсаждам, докато са предадеш!
Спряха пред малката къщичка на Клеър и Питър изключи двигателя.
— Пристигнахме — рече той: — Как предпочиташ — да си ида у дома пеш, или утре вечер да ти върна колата?
— По-добре влез, Питър — прогледна тя и нещо в гласа й накара кръвта му да закипи.
— Късно е — поклати глава той. — Утре ме чака тежък ден. Мисля, че ще е по-добре да се прибирам докато все още имам време…
— Исках да кажа, че не е нужно да се, прибираш — още по-тихо каза тя.
Ръката му се плъзна върху нейната.
— Наистина ли? — Усети как, сърцето заблъска като тежък чук в гърдата му.
— Разбира се — прегърна го тя. — Не знам дали мога да ти дам всичко от себе си, но ти си толкова, търпелив!
За миг се беше почувствал на седмото небе споменаването на търпението му развали всичко.
— Не, Клеър — поклати глава той. — Прибери се сама и хубавичко се наспи. Ти си прекрасна и аз много те обичам, но предпочитам да изчакам още малко…
Тя бързо слезе от колата.
— Лека нощ, Питър — приведа се над прозорчето бледото й лице. — Не исках да създавам нови усложнения. Разбира се, че си прав. Ти винаги си прав, скъпи!
Изтича по пътечката и сянката й се стопи по посока на къщичката. Той чу как вратата, се затръшна зад гърба й.
Осма глава
Хари Дюк се плъзна във вътрешността на стаята, без да сваля очи от Шулц. Ръката му напипа ръчката на прозореца, затвори я и дръпна шнура за спускане на външните щори.
Шулц изглеждаше напълно парализиран. Коляното му продължаваше да притиска гърба на Лорели към пода, краят на въжето висеше от дебелите Му пръсти. Само очите му издаваха признаци на живот и бяха насочени в лицето на Дюк с убийствен блясък.
Дюк разтвори палтото си толкова, колкото да му покаже кожения кобур подмишницата си, очите му нито за миг не напускаха лицето на Шулц. Знаеше, че дебелият може да се движи изключително пъргаво, когато това се налага.
— Надявам се, че не преча — облегна се на стената той. — Но всеки на мое място би си помислил, че си решил да убиеш това момиче…
Шулц продължаваше да стои на колене и само примигваше насреща му.
— Дръпни се от нея — тихо му заповяда Дюк.
Шулц шумно изпусна въздуха от гърдите си и остави въжето да се изплъзне от пръстите му. После бавно се изправи и прокара ръка по тлъстото си потно лице.
— Здрасти, Хари — малко пискливо рече той. — Доста ме стресна…
— Извинявай — отвърна Дюк, като продължаваше да наблюдава внимателно движенията му. — Другият
