Лорели кимна, избърса пръсти в полата си и се зае да прехвърля чорапите в кутията.
— Знам много неща…
— Хайде, почвай — подкани я той. — Нека ти бъда баща-изповедник.
— Никога не съм имала баща — отвърна тя, извади чифт чорапи с телесен цвят и започна да ги проверява за бримки. — И вече е късно да се сдобивам с такъв…
— Не е необходимо, остави нещата на мен.
Тя сви рамене, откачи скъсаните чорапи от жартиерите си и започна да ги смъква.
Той отмести поглед и се съсредоточи върху кафето си. За разлика от него съдържателят прояви съвсем жив интерес към заниманията на Лорели и дори се приведе напред, за да вижда по-добре.
Лорели вдигна глава и го изгледа с присвити очи.
— Махай се или ще ида да угася лампите! — ледено го предупреди тя.
Онзи се дръпна толкова рязко, че обърна един от бурканите със сладкиши на тезгяха.
— Господи, какво дете на природата — въздъхна с тъжна усмивка на лицето Дюк, после се извърна към съдържателя: — Няма нищо, Джос. Можеш да вземеш старите чорапи и да ги използваш за нощна шапчица… Ще изглеждаш страхотно!
Лорели обу новите чорапи, стана и се протегна.
— Е, сега вече ми трябва легло — прозя се тя. — Вратът ми е изранен, главата ми тежи като гюле… Хайде, нима си без сърце?
— Със сърце съм, как да не съм — отвърна Дюк. — Но просто се чудя какво да те правя. Не искам да те водя у дома, тъй като това ще доведе до неща, които трябва да избягвам.
— Ами? — учудено го изгледа тя. — Не се тревожи за мен, няма да ти досаждам.
— Тревожи ме, че аз може да ти досаждам — въздъхна Дюк.
Тя се втренчи в него, очите й бавно потъмняха от гняв.
— Май се досещам накъде биеш — процеди през зъби тя. — Ако мислиш, че не съм достатъчно подходяща за теб, тогава…
— Не е това — прекъсна я Дюк. — По-скоро обратното…
Лорели беше толкова изненадана, че не успя да отвърне нищо.
— От друга страна, Пол може би вече е тръгнал да те търси — продължи Дюк. — И никак не ми се иска да те оставям без закрила… Ето какво ще направим. Ще събудим моя стар приятел Питър Калън и ще го помолим за подслон.
— Идеята ти не ми допада особено — помръкна тя. — Мислех, че ще е по-добре да сме сами, за да можем да се опознаем…
— Пречи ми възпитанието — поклати глава Дюк, после стана и се насочи към телефонната кабина. — Едно време здравата ни стягаха…
Лорели си поръча нова чаша кафе. Усмихна се любезно на Джос, но онзи вече я гледаше без всякакъв интерес. Буркан разпилени по пода сладкиши бяха достатъчно главоболие, цяла нощ щеше да търка. Тръсна чашата под носа й, прибра си кутията с чорапите и хвана метлата.
Дюк излезе от кабината.
— Всичко е о’кей — рече. — Довърши си кафето и да вървим.
Лорели се намръщи, докосна с пръст шията си и рече:
— Утре сигурно ще съм схваната. Мръсното дебело копеле, здравата ме халоса!
— Не му придиряй толкова — успокои я Дюк. — Може би сериозно си го ядосала.
Тя привърши кафето и се смъкна от високото столче.
— Ще се наложи да почерпиш, нямам пукнат цент — рече.
— Свикнал съм — отвърна Дюк и извади няколко банкноти от джоба си. — Срещна ли готина мадама, винаги се охарчвам до дупка… Но това поддържа бизнеса.
Качиха се в колата и след няколко минути пристигнаха пред жилището на Питър Калън.
Той още беше облечен, очите му бяха леко подпухнали.
— Влизайте — покани ги той и хвърли един любопитен поглед към Лорели.
— Това е Питър Калън — представи го Дюк. — Добро момче е, така че се налага да си подбираш речника… Пит, това е Лорели. Не е Лорели Монтгомъри, нито пък Лорели Спюък. Просто Лорели. Излюпила се е от яйце.
Питър объркано примигна, на лицето му се появи притеснена усмивка.
— Чуй какво та предлагам — продължи все така леко Дюк. — Отстъпваш леглото си на тази млада дама, а ние с теб ще нанкаме в креслата. Това може би не ти се струва много приемливо, но по-късно ще си горд, че си оказал помощ…
— Не искам леглото му — възрази Лорели. — Мога да спя и на земята.
Дюк я хвана за ръка и решително я поведе към спалнята.
— Хайде, лягай си — нареди й той. — А утре хубавичко ще си поговорим и тогава ще видим какво искаш и какво не искаш. — Дръпна се назад и затвори вратата.
Питър тежко се отпусна в едно от креслата.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — въздъхна той. — Защото аз абсолютно нищо не разбирам.
Дюк зае другото кресло, протегна се и устата му се разкриви в широка прозявка.
— Сутринта ще ти обясня всичко — промърмори той. — А сега ме остави да подремна. Денят ми беше доста тежък.
— Браво бе! — изгледа го продължително Питър. — Идваш посред нощ, пъхаш някаква мадама в леглото ми, а после отказваш дори да ми обясниш какво става! За глупак ли ме вземаш?
— За приятел — отвърна Дюк и се настани по-удобно в креслото. — За приятел с широко сърце, когото обичам.
— Това едва ли ще ми помогне да се ориентирам — иронично се усмихна Питър. — Друго няма ли да ми кажеш?
Дюк отвори едното си око и се намръщи:
— Какво да ти кажа, по дяволите? Коя е тя ли? Представа си нямам! Какво смята да прави? Никаква идея! Просто я взех със себе си, тъй като има нужда от подслон и закрила, а аз имам нужда от малко спокойствие! Това е положението! — Окото му отново се затвори.
— Какво ти е впечатлението от Клеър? — попита Питър и внимателно го погледна.
— Добро момиче — изръмжа Дюк. — Прекалено добро за тъпак като тебе! Ако не внимаваш, ще взема да ти я отмъкна!
— Ще внимавам много! — стисна устни Питър. Тонът му беше такъв, че Дюк отвори очи и рязко се изправи.
— Ама ти май се ядоса! — възкликна учудено той. — Нима не разбираш кога се шегувам?
— Разбирам — отвърна Питър. — Но въпреки това ще внимавам!
— Тоя май превъртя — отчаяно вдигна ръце Дюк, отпусна се в креслото и след миг вече дълбоко спеше.
ТАКА ЗАВЪРШИ ПЪРВИЯТ ДЕН.
А ЕТО КАК ПРОТЕЧЕ ВТОРИЯТ…
Девета глава
На другата сутрин Клеър Ръсел влезе в редакцията на „Кларион“ и се насочи право към стаята си. Свали си шапката, докосна лицето си с напудрено памуче и седна зад бюрото. Чувстваше се потисната и уморена.
Пощата й бе акуратно подредена в единия край на бюрото, картоненият плот беше снежнобял, мастилницата напълнена. Но на нея не й се работеше. Отмести купчината писма и се загледа през прозореца. Слънцето вече напичаше и улиците изглеждаха прашни. Феървю плачеше за дъжд, всичко в малкото градче изглеждаше изгорено и посърнало.
Тя мислеше за Хари Дюк — занимание, което й беше отнело по-голямата част от нощта. Мислеше за Хари Дюк и Питър… За Питър и Хари Дюк… Мяташе се в тясното си легло и викаше в съзнанието си всички детайли на изминалата вечер. Пред очите й съвсем ясно се очертаваха широките рамене на Хари,
