— Горчиво ще съжаляваш, ако си отвориш проклетата уста! — изрева на Лорели той. — Чуваш ли какво ти казвам? Той само чака да се разбъбриш! Познавам отлично Хари Дюк! Използва жените, после ги захвърля! Нещастна тъпачка! Тръгнеш ли с него, губиш всички шансове да изкараш малко пари!
— Внимавай за кръвното си, Пол — посъветва го Дюк. — На никого няма да е приятно, ако вземеш да хвърлиш топа. Ще заведа момичето там, където няма да можеш да го безпокоиш. Толкоз. Утре сутринта ще ти се обадя да си поговорим. Сбогом, Пол.
Шулц изобщо не му обърна внимание, треперещият му пръст продължаваше да е насочен към Лорели.
— Отвориш ли си човката, с тебе е свършено! — заплашително просъска той. — Ще те открия, ако ще вдън земя да си се заровила! И тогава горчиво ще съжаляваш!
Лорели му се изсмя в лицето.
— Не можеш да ме уплашиш — рече. — Я виж какъв човек ще ме пази! — Хвана ръката на Дюк и го изведе от стаята.
В момента, в който стъпиха на тротоара, Дюк я хвана здраво за ръката и се впусна в бяг.
— Хайде, скъпа — подкани я нетърпеливо той. — Не искам Пол да ни очертае пътя с куршуми!
— Тебе май те е шубе от него, а? — презрително го изгледа Лорели, после раздразнено извика: — Не бързай толкова, полата ми е тясна!
Дюк пъхна ръка подмишницата й и я повлече напред. Зад тях нещо приглушено пропука, куршумът свирна над главите им и се сплеска в стълба за улично осветление.
Лорели изписка, вдигна полата високо пад бедрата си и припна напред като сърна. Дюк едва успяваше да я догони, задавен от смях.
— Сега май някой друг го е шубе — задъхано извика той, настигна я на два скока и отново хвана ръката й. — Насам!
Отзад тресна втори изстрел и този път куршумът свирна между главите им. Лорели преодоля следващите седем-осем метра на два дълги скока и отново изпищя.
Дюк направи усилие, за да я спре пред колата си, отвори вратата и я натика вътре. После се настани зад волана, включи на скорост и потегли с остро свирене на гумите.
— Нямах представа, че Пол е толкова добър стрелец — задъхано рече той и в същия миг край стъклото бръмна още една разсърдена оса. След няколко секунди къщите от двете страни на улицата се сляха в неясен фон, стрелката на скоростомера надскочи стоте и продължи да се изкачва нагоре.
— Цялата работа ми се отрази доста здравословно — настани се удобно на седалката Дюк. — Черният ми дроб отдавна плачеше за малко раздвижване и ето че си го получи.
Лорели се беше навела напред и внимателно изследваше състоянието на копринените си чорапи, меко проблесващи под светлината на арматурното табло. Бързо откри, че коленете й надничаха през широки дупки и ядосано изруга.
— Бас слагам, че това е първата стрелба на територията на Бентънвил — рече Дюк, като продължаваше да увеличава скоростта. — Мисля, че Пол вече не ни обича…
Лорели само изсумтя и продължи да разглежда чорапите си. След известно време вдигна глава:
— Значи ти си Хари Дюк, а?
— Единственият син на достопочтената госпожа Дюк — потвърди той и добави: — Я ми кажи, къде сме се виждали с теб?
— О, аз съм доста известна — игриво отвърна тя. — Името ми е просто Лорели. Не Лорели Монтгомъри, или Лорели Спюък, а просто Лорели…
— Разбирам — мрачно кимна той. — Имаш ли някаква причина да се лишиш от фамилно име, или това не ми влиза в работата?
— Причини дал Господ — отвърна тя. — Една от тях е, че нямам родители…
— Интересно — промърмори Дюк и изви по главната улица. — Значи си се излюпила от яйце…
— Нещо такова — призна си Лорели. — Не помня подробностите, но беше нещо от тоя сорт…
— Какво ще кажеш за чаша горещо кафе и един хубав сандвич с пиле?
— Сега ли? — учудено го погледна тя.
— В същата тази секунда — отвърна той, натисна спирачките и закова пред една денонощна закусвалня.
— Би било чудесно — рече Лорели и слезе от колата. — Ще имаш ли нещо против, ако вместо сандвич си поръчам „Ривита“1? Имам чувството, че доста съм напълняла…
— Бих казал, че това не ти е необходимо. Куп мъже биха те приели такава, при това с огромно желание.
Влязоха в закусвалнята. Вътре нямаше никой, барманът дремеше в ъгъла на тезгяха. Дочул стъпките им, той стреснато отвори очи, на лицето му се появи усмивка.
— Закъсняхте, господин Дюк — рече, после забеляза Лорели и очите му се ококориха с нескрито одобрение. — Какво ще обичате?
Лорели си поръча „Ривита“ с домати, а Дюк — сандвич и кафе.
Настаниха се зад бара и Лорели отново се сети за скъсаните чорапи.
— Какво ще правя сега? — ядосано въздъхна тя. — Не мога да ходя в този вид!
— Всички жени само за това мислят — прозя се Дюк, започнал да усеща тежестта на умората. — Хей, Джос, да имаш случайно чифт копринени чорапи за дамата?
Съдържателят донесе сандвичите и се ухили:
— За такава дама всичко имам!
— Тя не иска всичко, а само чифт копринени чорапи.
Съдържателят кимна и попита:
— Кой номер, госпожице?
Тя му го каза и след малко на бара се появи кутия с чорапи в различни цветове.
— О’кей, Джос, благодаря ти — рече Дюк. — А сега изчезвай, защото имам важен разговор с дамата.
Джос пусна нещо, което приличаше на усмивка, и се оттегли в противоположния край на бара.
Лорели захапа филията и разрови с пръст чорапите в кутията. При всяко помръдване на главата върху лицето й се изписваше болезнено изражение.
— Можем ли да направим кратък преглед на твоята биография? — попита с пълна уста Дюк.
— Нито дума за мен — поклати глава Лорели. — Тази нощ ще бъда загадъчната жена за теб, пък утре сутринта ще видим.
— Хубаво — отвърна Дюк и замислено разбърка кафето си. — Но утре наистина трябва да бъдеш по- словоохотлива… Ако искаш АЗ да ти помогна, разбира се… Не сме ли се виждали в кабинета на Пол?
— Няколко пъти — кимна тя. — Предполагам, че в главата ти има само сделки, иначе би ме запомнил…
— Не е това — възрази Дюк. — Просто имам едно желязно правило — никога да не проявявам интерес към чужди мадами. Как стана така, че си се свързала с Пол?
Лицето на Лорели помръкна.
— Край на предаването — решително рече тя. — Станция X приключи с програмата. — Наряза домата в чинията си и добави: — Искам да ида някъде, където мога да се наспя.
— Нямаш пари, нямаш дрехи, имаш само тяло, което се нуждае от охрана — резюмира Дюк. — Не е малко, нали?
— Аз поемам грижа за тялото си, а ти — за всичко останало — отвърна тя.
Той галантно й благодари.
Очите й се спряха на стенния часовник, според който минаваше два.
— Я ми кажи — меко започна Дюк, — ти ли ми се обади снощи да ме предупредиш да не се занимавам с Белман?
— Може и аз да съм била — сви рамене тя и очите й изведнъж изгубиха живеца си. — Звъня на куп хора…
— Интересувам се от Белман — отпи от кафето си Дюк. — Не искам да си помислиш, че ме привлича с нещо хубаво в себе си… Интересува ме по други причини… Знаеш ли нещо за него?
