— Ще търсим мангизите — отвърна Дюк и съблече палтото си. — Хайде, идвай!
Наведе се и започна да отмества дъските в средата на стаята.
— Но те нали вече са се ровили тук? — изрази протеста си Келс. — Дай да идем в другата стая!
— Ти върви — отвърна Дюк. — Аз искам да преровя още веднъж това помещение.
— Хубаво — кимна Келс. — Но с какво да бачкам? С голи ръце?
Дюк започна да сваля мазилката с железен лост.
— Стига си се правил на момиченце — промърмори той. — Ако искаш, бачкай със зъби!
Двадесет и шеста глава
До вечерта Пиндърс Енд се превърна в истинска крепост. На залез слънце Дюк предприе последната си инспекционна обиколка. Беше мръсен и уморен, но това не беше нищо в сравнение с разочарованието му от безуспешното претърсване. Все пак пожела лично да се увери в готовността на хората и защитните позиции. Завърши обиколката си и влезе в къщата на Кейси да се измие.
Клеър и Лорели приготвяха вечерята Лорели беше възвърнала доброто си настроение и тихо тананикаше. Двамата с Джо бяха донесли огромно количество храна и сега правеха опит да осигурят вечерята на всички.
— Нищо не откри, а? — рече тя и изблъска Дюк от умивалника.
— Нищо — кимна Дюк и избърса с пешкир лицето си. — А да ти е минавало през ума, че гоним вятъра? За наличието на някакво съкровище разполагаме единствено с твърдението на Белман…
Лорели се залови да търка голям железен тиган.
— Много ще ме заболи, ако наистина се окаже така — рече тя. — Страшно много разчитам на моя дял! Не зная какво бих правила без него!
— Можеш да започнеш работа — подхвърли усмихнато Дюк. — Убеден съм, че ще изкарваш куп мангизи, стига да се заловиш с това, което трябва!
Момичето намръщено го изгледа и сложи на масата голям поднос с месо.
— Нещо не ми харесват шегите ти! — промърмори то.
Клеър продължаваше да не му обръща никакво внимание. Беше свършила доста работа със зареждането и разпределянето на оръжието, после веднага се залови с вечерята. През цялото време обаче мълчеше.
Келс, Дюк, Лорели и Джо се настаниха около масата, но Клеър излезе на верандата. Погледа известно време чезнещите в мрака поля, после се отпусна на прашното стъпало и стисна с ръце главата си.
— Какво й става? — попита Лорели. — Сякаш изведнъж онемя и оглуша!
— Остави я на мира — кратко заповяда Дюк.
Започнаха да се хранят и на масата се възцари мълчание. След известно време Дюк вдигна глава и погледна момичето.
— Вероятно имаш представа къде се е скрил Шулц, нали? — попита той. — Няма да е лошо, ако ми дадеш някаква ориентация…
— Защо не? — отвърна Лорели и задържа вилицата си във въздуха. — Мисля, че…
— Затваряй си плювалника! — кресна Джо и хвърли един изпълнен с неприязън поглед по посока на Дюк: — Шулц е мой, ти стой настрана! Знаеш ли откога чакам да го подредя тоя плъх!
Дюк разбра, че няма смисъл да спори, сви рамене и каза:
— Шулц не е в твоята категория, синко. По-добре го остави на мен!
— Кой? Той ли? — изсмя се подигравателно Джо и отново се нахвърли на храната.
— Зарежете го този Шулц! — намеси се Келс. — По-добре мислете за мангизите! Обърнахме цялата къща наопаки и замалко да я срутим, ама мангизите ги няма!
— Може би са заровени в градината — пресегна се за солницата Лорели. — Ти падаш ли си по копането?
Дюк се усмихна на разтревожения Келс и подхвърли на момичето:
— Може би то ще се отрази добре на фигурата ти…
— Ти не се тревожи за фигурата ми — отвърна весело Лорели. — Знам и други начини за поддържането й…
— Само дрънкате! — навъсено ги изгледа Джо. — По-добре си напънете мозъците, иначе можем да търсим мангизите с години!
— Прав си — изправи се Дюк, — но трябва да мислим и за Корис. Какво ще кажеш?
— Аз ще се заема с Шулц — отвърна с блеснали очи младежът. — Знам къде да го намеря! Ще взема плановете от него и тогава няма да блъскаме напразно! За разлика от вас, аз мисля през цялото време и вече зная къде ще го спипам! Ако успея да донеса плановете, искам да получа два бона преди делбата!
Дюк се извърна да погледне Келс.
— Какво ще кажеш? — попита го той.
Келс се поколеба.
— Май ще е по-добре аз да се заема е тази работа — рече той. — Това копеле си е наранило ръката и едва ли ще се справи с тип като Шулц.
— И аз мисля така.
Джо седеше с безизразно лице, бяло като вар.
— Или аз, или никой! — упорито каза той. — Само аз знам къде да спипам онзи дебелак!
Дюк бързо съобразяваше. Джо едва ли щеше да му бъде от голяма полза при битката с бандата на Корис, но, от друга страна, омразата на момчето към Шулц беше толкова яростна, че надали щеше да го доведе до успех.
— О’кей — кимна накрая той. — Вземи колата и внимавай!
Джо скочи на крака и събори стола си на земята.
— Ще внимавам, разбира се — отвърна той и на физиономията му се изписа вълча усмивка.
Дюк спря поглед на облепеното лице на младежа, на каменните очи и тънките, решително стиснати устни. Господ да му е на помощ на Шулц, помисли си той.
Лорели стана и пристъпи към Джо.
— Искам да ида с него! — обяви ненадейно тя. — Ще карам вместо него, нали го боли ръката!
— Искаш ли я? — очите на Дюк се преместиха отново върху Джо.
— Защо не? — сви рамене Джо, но Дюк забеляза радостното проблясване в очите му.
— Нали не ми се доверяваше? — попита момичето той. — Представи си, че намерим мангизите, докато ви няма. Как ще разбереш дали съм ви измамил?
— Не дрънкай глупости! — отвърна Лорели с напрегната усмивка на уста. — Цял ден се ровихме из боклуците и нищо не успяхме да открием. Без плановете няма да открием парите!
Дюк нехайно отстъпи крачка назад и промърмори:
— Започвам да си мисля, че и с тях няма да ги открием.
В ръката на Джо се появи автоматичен пистолет.
— Много на умен се правиш! — изръмжа той и го насочи в гърдите му.
Дюк закъсня с частица от секундата. Пръстите му вече докосваха револвера в кобура, когато Джо натисна спусъка.
Разнесе се оглушителен трясък, от цевта на пистолета излетя алено пламъче. Дюк се строполи на пода, един от столовете падна отгоре му. Острата болка в рамото му пречеше да се помръдне. Лежеше и безпомощно чакаше втория изстрел на хлапака.
До слуха му достигна пронизителният писък на Клеър, последван от неестествено тънкия глас на Джо:
— Не мърдай!
Келс се беше подпрял на масата и смаяно се пулеше. Всичко беше станало толкова бързо, че той все още не беше в състояние да реагира.
Клеър изтича и коленичи до Дюк. Видя кръвта, която шуртеше изпод ръкава му, и внимателно повдигна главата му.
Джо дръпна Лорели към вратата, очите му не се отделяха от лицето на Келс.
