— Давай!
Облегнат на бруствера, Кейси видя как в далечината проблеснаха светкавици, последвани от дълги автоматични откоси. Присви очи и загрижено се попита какво ли става там.
Двадесет и седма глава
— Не караш накъдето трябва — отбеляза Джо, когато Лорели свърна по пътя за Бентънвил.
— Карам към дома — отвърна тя. — Имам неща, на които държа, и възнамерявам да си ги прибера, независимо дали съм станала богата, или не!
— Не бъди глупачка! — извика Джо и се изправи в седалката. Главата му болезнено пулсираше, пареща болка пробягваше по ръката му, чак до рамото. Имаше чувството, че по кожата му пълзи една от онези малки коли играчки, които се навиват с пружина. — Обръщай и карай към границата на щата!
— Говориш глупости — отвърна Лорели и натисна педала докрай. Колата зафуча с пълна скорост по пустия път. — Разполагаме с достатъчно време. Да не би да мислиш, че Дюк ще се оправи за пет минути с онези типове?
Джо се мръщеше от болка при всяко подрусване. Раната на ръката все повече го тревожеше. Съзнанието му се замъгляваше, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Парите бяха у Лорели и това съвсем не го караше да се чувства спокоен. Стане ли нещо с него, тя положително ще го зареже и ще изчезне сама.
— Хубава машинка! — промърмори тя, когато стрелката на километража скочи на сто и четирийсет. — Ама как само преметнахме Дюк, а? Браво на теб, Джо! За момент си помислих, че няма да успееш, но ти се справи страхотно!
Джо само изпъшка. Болката в ръката му беше толкова силна, че започна да му се вие свят. Свит на седалката, той мислеше единствено за парите. Петстотин хиляди в ценни книжа. Знаеше на кого да ги занесе. Едва ли щеше да получи повече от половината в брой, но и четвърт милион са много пари… Хвърли кос поглед към Лорели и устата му се сви. Няма да е лошо да се отърве от нея. Една жена ще му бъде голяма тежест, особено ако го погнат ченгетата. А Лорели имаше неприятното качество да привлича униформените, които се лепяха за нея като мухи на мед.
Но болката в китката беше ужасна, той си даде сметка, че не е в състояние да разсъждава и да крои планове. Най-важното нещо сега беше да прекосят границата на щата. В душата му заклокочи глуха ярост. Ако не беше зле, Лорели никога не би и помислила да се връща в Бентънвил.
— Какво толкова искаш, че се връщаш там? — попита на глас той.
— Искам си дрехите и бижутата! — отвърна тя и пълните й устни се свиха в упорита гримаса. — Защо да ги губя, когато имаме достатъчно време да ги вземем?
— Нямаме никакво време! — избухна Джо. — Всяка загубена минута е скъпа!
— Май си изпускаш нервите — погледна го любопитно тя. — Я се стегни! Какво ти става, болен ли си?
Той стисна зъби и се облегна на седалката. Кръвта нахлу в главата му, пътят и светлите петна на фаровете се сляха в размазано петно пред очите му. Стисна клепачи и се вкопчи в ръчката на вратата. Имаше чувството, че пропада в дълбока пропаст.
— Почти стигнахме — обади се след известно време Лорели. Завъртя волана, напусна главната улица на града и няколко минути по-късно спря пред къщата на Шулц.
Главата на Джо малко се проясни. Очите му проследиха Лорели, която пъргаво изскочи от колата, ръката му бавно отвори дясната врата. Стъпи на земята, но краката му се подгънаха. Положително щеше да се просне на земята, ако в последния момент не беше успял да се вкопчи в дръжката. Ароматът на цъфналите цветя в градината на Шулц го замая.
Лорели се приближи и хвана ръката му.
— Но какво ти става? — нетърпеливо попита тя. После се взря в лицето му, видя, че е на прага на припадъка и очите й окаменяха. Джо вече не може да й бъде от полза, поне засега, помисли си тя. Сега е времето да го зареже и сама да се погрижи за себе си.
Джо сякаш прочете мислите й и се вкопчи в нея.
— По-добре не се отдалечавай от мен! — дрезгаво промърмори той. — Чака те голяма изненада, ако си решила да ми извъртиш някой номер!
— Ти май не ми вярваш — отвърна тя и внимателно го погледна. Знаеше, че може без особени усилия да се освободи от хватката му. Въпреки това реши да изчака, тъй като помнеше колко бързо борави с пистолета този хлапак.
— Не вярвам на никого! — промърмори той и се повлече с нея към къщата. Извади ключа от джоба си, но ръката му трепереше твърде силно и все не можеше да улучи ключалката. Подаде ключа на Лорели и нетърпеливо добави: — Отвори ти!
Влязоха в тъмното антре и спряха да се ослушат. После отвориха вратата на дневната и Лорели се пресегна към електрическия ключ. Трупът на Калън се озъби насреща им.
Дивият писък на Лорели накара Джо да потръпне. Вдигна ръка да я удари и тя отскочи назад.
— Кой е тоя? — прошепна тя с разтреперан глас и се опря на стената.
Джо внимателно пристъпи напред.
— Приятелят на Дюк — промърмори той и тя едва тогава го позна.
— Пит Калън!
Стояха като заковани и не можеха да отделят очи от трупа.
— Видя ли, че връщането ти тук е истинска лудост! — Джо пристъпи с олюляване към бюфета и си наля пълна чаша коняк. Острият алкохол проясни главата му.
Лорели рязко се извърна към вратата.
— Тръгвам си! — истерично извика тя. — Хайде, Джо! Да се махаме оттук!
Халахън и О’Мали ги наблюдаваха от прага с револвери в ръце. Лорели почти се сблъска с тях, отстъпи крачка назад и от гърдите й се откъсна отчаяно стенание.
— Не мърдайте! — просъска Халахън.
Джо видя металическите копчета на униформите и посегна за пистолета си. Беше едно чисто рефлективно действие, просто нямаше начин да го сдържи.
Халахън го простреля между очите в момента, в който пистолетът се озова в дланта на младежа. Джо политна назад и се строполи в огнището. Пистолетът издрънча на пода, последваха го железните пръчки на скарата.
Лорели впи безумен поглед в дупката между очите му, после скри лице между дланите си и избухна в плач.
— Не трябваше да бягаш с него, гълъбчето ми — прозвуча в ухото й тих и спокоен глас, ръката й потъна в месеста потна длан.
Тя нададе уплашен писък и се опита да се освободи, но Шулц я държеше здраво.
— Малко й е неудобно от мен — поясни на полицаите Шулц. — Но не се учудвам, тъй като ме напусна, за да избяга с този малък убиец…
Халахън прибра оръжието в кобура си и равнодушно промърмори:
— Поне спестихме на държавата разноските да го съди…
Шулц бутна Лорели в близкото кресло и хладно процеди:
— Стой тук и чакай!
Халахън се наведе да провери дали Джо дава някакви признаци на живот, О’Мали направи същото. Шулц се наведе и прибра от пода пистолета на младежа. Пъхна го в джоба си и извади вместо него своя 38 -ми калибър. Всичко беше сторено толкова бързо и сръчно, че полицаите не забелязаха нищо.
Халахън се изправи и Шулц му подаде оръжието.
— Хлапакът е видял сметката на Калън — рече той. — Балистичната експертиза лесно ще установи това.
Халахън се втренчи в него с опасен блясък в очите.
— Защо не го остави на мястото му? — сопна се той, докато поемаше револвера. — Сега си му лепнал и своите отпечатъци!
