Джипо вдигна глава и го изгледа с укор в очите.
— Нямаше да говориш така, ако това беше твоят брат — каза той. — Никога няма да го забравя! Това ме кара да се ужасявам от змиите.
— Но по дяволите! До утре ли ще ми говориш за змиите? — изкрещя Китсън. — Говорехме за Джини и ето, че изведнъж ти започна да ми пълниш главата с твоя брат и с истории за змии. Скъсваш ме!
— Стори ми се, че чувам шум.
— Добре! Добре! И после? Искаш ли да ме оставиш на мира с твоите змии?
Джипо беше готов да възрази, когато забеляза отдалеч облак от прах. Той го посочи на Китсън.
— Мислиш ли, че са те?
Китсън хвърли едно око по дължината на вълнистата прашна ивица на пътя и почувствува как страхът го сграбчва за гърлото.
Инстинктивно той залегна.
— Да, те са — промърмори той, протягайки ръка, за да принуди Джипо да залегне по-добре.
Неподвижни, двамата гледаха как фургонът напредва. Той приближи до тях изненадващо бързо, вдигайки облаци прах. За миг завоят го прикри, после той тръгна по-бавно.
Китсън погледна часовника си, за да отбележи точния час на минаване на фургона в клисурата.
Бърза като светкавица, колата мина пред тях и те успяха да забележат впечатляващите силуети на пазача и шофьора.
Джипо се надигна и я проследи с очи, за да запомни повече подробности.
Те видяха как фургонът изчезва в облак прах на следващия завой. Тогава и двамата, облекчени, се изгледаха притеснено.
— Няма да е лесно — забеляза Джипо, като се чешеше под мишците. — Видя ли ги нашите две птички? Мадона! Те нямат да се дадат лесно!
Китсън беше видял шофьора и пазача много добре. Той ги познаваше достатъчно и даже бе говорил за тях с Морган. Но сега, след като ги бе видял през предното стъкло на фургона, се изпоти при мисълта, че след няколко дни трябваше да се мери с тях.
— Не бива да се безпокоиш! — каза той с колкото се може по-спокоен тон. — Ти няма да се занимаваш с тях. Съгласен съм, че те са издръжливи. Но ти за какви ни вземаш? За парцали, както онази искаше да ни оскърби?
Джипо поклати глава с угрижен вид.
— Тези двамата имат вид на… Не искам да си имам работа с тях.
Китсън извади бележника си и записа часа, в който фургонът бе преминал в клисурата.
— Никой не ти го иска, доколкото знам — отбеляза той сухо. — Морган и Блек ще се заемат с тази работа.
— Те и момичето — поправи го Джипо. — Тя има най-опасната роля. Едно момиче като нея… Не преставам да мисля за това, което ни каза, че ако той се опита да й отнеме пистолета, тя ще стреля… Смяташ ли, че тя говореше сериозно?
Същата мисъл бе дошла и на Китсън и това го бе разтърсило. Той виждаше отново синьозелените очи и втренчения израз на Джини. Направи гримаса.
— Не зная.
Изправи се на колене и огледа двете страни на пътя.
— Да тръгваме — каза той. — Смяташ ли, че ще можеш да отвориш този фургон?
— Франк ми каза, че ще имам три или четири седмици, за да работя — отвърна Джипо. — В кърпа е вързано. С цялото това време и с необходимите инструменти ще отида до края на… независимо какво. Даже, ако е много сложно, с времето се постига всичко. Ще се справя добре.
— Франк говори за три или четири седмици — възрази Китсън, наблюдавайки Джипо. — Но предположи, че нещата се завъртят зле. Ако ни запари на задниците, колко време ще ти трябва да отвориш фургона?
Дебелото лице на Джипо помрачня изведнъж.
— Какво значат подобни въпроси? Франк ми обеща три или четири седмици. Досега той винаги е удържал на думата си, нали? Този фургон е деликатна работа. Даже ти, който не разбираш нищо от работата, си даваш сметка за това. Трябва да се работи без да се бърза, малко по малко. Трябва ми време… Едно такова нещо не се прави току-така.
— Ще потърся колата — каза Китсън. — Почакай ме тук.
Със загрижено изражение на дебелото си лице, Джипо го видя как се отдалечава. Той виждаше отново синьозелените, студени и пълни с увереност очи на Джини и високомерния поглед, с който тя беше защитавала мнението си пред Китсън. Той придоби малко увереност.
„Струва ли си да се притеснява човек?“ — си каза той, чувствувайки върху себе си блестящите лъчи на слънцето. — „Франк каза, че всичко ще бъде наред и досега винаги е държал на думата си, а и момичето вярва твърдо, че ще успеем. Моето бачкане няма да е опасно. Трябва само да отворя фургона. Франк ми обеща три или четири седмици, за да успея. Всеки може да отвори която и да е ключалка, даже най- трудната, при условие, че има време и че познава работата.“
През това време блиндираният фургон продължаваше своя път към Центъра за изследвания. Нито шофьорът, нито пазачът бяха забелязали, че са били наблюдавани и че времето на тяхното минаване е било грижливо отбелязано.
Продължиха пътя си в облак от прах.
ГЛАВА III
I
Морган беше фиксирал часа за събирането в осем и Блек беше малко подранил. Пристигна в залата за билярд на Лу Страйджър в седем и четиридесет и пет, просто, защото часовникът му бе напред. През тълпата на опушения бар, той си проправи път към Страйджър, един едър мъж, с червендалеста физиономия, зает да наблюдава играещите.
— Пристигнаха ли вече, Лу? — попита Блек.
— Не, но вратата е отворена и може да се качиш-отговори Страйджър.
— Дай ми моя скоч — каза Блек.
Когато Страйджър го обслужи, той се отправи към един ъгъл на стаята, бутна шапката си към тила, стегна връзката си и седна.
Тази вечер Блек се чувствуваше подтиснат и в лошо настроение. Идеята, която Морган имаше за удара в кафенето, не му допадаше.
Блек се бе хвърлил в живота с повече козове, отколкото неговите трима приятели. Син на богат търговец, той бе получил добро образование. Беше се обрекъл на медицината, но трудностите на следването го накараха да се откаже. След края на втората година той внезапно бе напуснал факултета и не бе стъпвал при родителите си. Бе станал продавач на коли и в същото време беше открил една своя непреодолима склонност към жените. Прахосваше повече, отколкото печелеше и когато, затънал в дългове, си присвои съдържанието на касата във фирмата, където работеше, то възлизаше на около четири хиляди долара. Убеден, че е замаскирал отлично следите си, той изпита неприятен шок, когато двама инспектори го прибраха, преди да има време на похарчи повече от двеста долара от плячката си По това време беше на двадесет и две години. След това, бе лежал в затвора на два пъти: веднъж — две години, втория път — четири. Затворът сега му вдъхваше свещен ужас. По време на последния си престой на „сянка“ беше срещнал Морган, чието наказание от петнадесет години-число, което предизвика тръпки у Блек, изтичаше. Бяха излезли заедно и когато Морган му предложи да работи с него, Блек беше приел заради репутацията на Морган. Много типове му бяха потвърдили, че Морган има бъдеще и рано или късно щеше да направи удар, за който ще се говори дълго време.
На тридесет и три години, Блек знаеше, че неговото собствено бъдеще щеше да е много мрачно, ако не играе всичко за всичко. Имаше предчувствие, че Морган бе в състояние да успее в един удар, който щеше
