фургона през линкълна, който караше пред него. — Няма много забележителен вид.
— Мислиш ли? Той може би е малък, но не си прави илюзии! Много е здрав — възрази Морган.
Той забеляза разстояние между колите и ускори, за да задмине линкълна. Пред него сега имаше само една много ниска спортна кола и двамата можеха спокойно да съзерцават фургона отзад.
Върху задната врата беше изрисуван следният надпис:
С очи, вперени във фургона, който караше бързо и без да подскача, Блек забеляза, че се бе изпотил.
— Внимавай, гаф от дясно! — каза внезапно Морган.
Бледите очи на Блек се извиха надясно. Един полицай на мотоциклет запали мотора си и се включи в потока коли.
— Време е да изчезваме — каза Морган. — Този ще ги следва до излизането им от града. Ако продължаваме да ги следим, ще иска да узнае какво имаме на ум…
Той завъртя волана, за да измъкне буика от колоната и сви в една странична улица. За последен път Блек съзря фургона, напредващ равномерно, придружаван от полицая.
Почувства се облекчен, когато стоманеният куб изчезна от полезрението му. Морган намали, намери свободно място на паркинга и спря.
II
В единадесет часа и няколко минути Китсън и Джипо достигнаха до клисурата, намираща се на три километра от Центъра за изследвания.
Китсън караше стария линкълн на Джипо и тъй като последният мразеше да ходи пеша, той го остави в клисурата, после се отдалечи на два километра, за да прикрие колата в едно гъсто сечище. Остави я в един ъгъл, невидим от пътя, после се върна до клисурата пеша.
Слънцето печеше върху голата му глава и той скоро плувна в пот. Носеше риза в морско синьо, с отворена яка, платнен панталон и мокасини. Походката му бе гъвкава и той размахваше юмруци, с вдигната глава, вдишвайки на малки, шумни порции въздух през счупения си нос. Доволен от възможността да раздвижи дългите си крака, той разглеждаше терена от двете страни на прашния път. „Мястото е диво, това е сигурно“ — мислеше той, крачейки широко и вдигайки прах при всяка крачка. „Но човек може да се скрие лесно, а тази клисура е идеално място за такъв грабеж“.
Той изпъчи гърди, доволно чувствувайки как мускулите му играят под мократа риза.
В клисурата той се спря. Пътят внезапно се стесняваше, обграден от два огромни скални блока, слизащи от хълмовете, които продължаваха от двете страни на пътя.
Около скалите се простираха сечища и храсталаци, които бяха отлични скривалища.
Планът на Морган го ужасяваше. Той беше убеден, че нещастието ще се стовари върху някого, преди още Дърксън и Томас да бъдат пленени.
От шест месеца, откакто беше оставил бокса, той бе под влиянието на Морган.
Морган беше единственият, който не бе му обърнал гръб в гардеробната, когато Китсън се бе оставил безчестно да го бие един противник, много по-малък от него и по-лек с петнадесет ливри, но притежаващ техника, много над неговата.
Този ден менажерът на Китсън беше хвърлил две банкноти от десет долара върху масата за масаж и бе обявил, че отказва да се занимава с него по-нататък. След тръгването на менажера беше влязъл Морган. Той бе помогнал на Китсън да се облече, беше го извел от залата и го бе придружил, още замаян, до неговата собствена кола. Той даже го откара до къщи.
— Не искаш да правиш мозъка си на компот, нали? — бе казал Морган, когато Китсън се бе настанил на леглото си в малката мрачна стая, която той наричаше „у нас“. — А после? Знаеш ли, можем да работим заедно, малкия? Виждал съм, че ти се оправяш съвсем не лошо с волана на колата. Точно сега събирам малък екип от сериозни момчета, способни да извършат скоростно една работа и без мъка да си доставят малко мангизи. Какво ще кажеш за това?
На двадесет и три години, Китсън беше разбрал, че се е претърколил от последното стъпало на стълбата. Някога бе имал надежда, че ще бъде един ден шампион на света, тежка категория, но неговото поражение му показа безсмислието на такива амбиции по-добре от всякакви приказки. Той бе само един от многото, отпаднали от бокса. С двадесет долара в джоба и без нито един приятел, бъдещето му изглеждаше мрачно. При това, той се поколеба. Познаваше репутацията на Морган. Знаеше, че той бе прекарал петнадесет години в затвора, че бе брутален и опасен. Знаеше, че ако се присъедини към екипа на Морган, се набутваше в леговището на вълка. Но той беше приел, чувствувайки се ужасен от мисълта да остане сам и да подрежда собствения си живот.
Петте удара, в които бе участвувал с бандата на Морган, му бяха донесли достатъчно пари, за да може да живее сносно. Това бяха удари без големи рискове, скромни и грижливо подготвени. Още повече, че ако го бяха хванали, той знаеше, че ще получи само от три до шест месеца затвор условно, понеже никога не бе осъждан.
Но той беше достатъчно интелигентен, за да се досети, че тези забавления бяха само прелюдия към един удар от по-голям мащаб. Той познаваше достатъчно Морган, за да се съмнява, че той ще се задоволи да „печели малко“. Рано или късно Морган ще се впусне в голяма афера — един удар за двадесет години! И Китсън щеше да е забъркан.
Докато се опитваше да направи кариера в бокса, Китсън беше работил като шофьор в Компанията за блиндирани фургони „Уелинг“. Той беше издържал десет дни, след което строгата дисциплина на фирмата му беше повлияла: обувките му бяха лъснати, той кормуваше с почти незабележима небрежност, която, обаче, бе забелязана, точността му оставаше да се желае и на сеансите по стрелба, той бе предизвикал горчивите сарказми на своя треньор. Така, когато получи първата си заплата, той не се изненада, чувайки надзирателят да му казва да не се връща повече.
Но през тези десет дни той беше изучил достатъчно методите на дружеството и начините за набиране на персонала, за да разбере, че Морган ще атакува враг, по-силен от него. Като че ли Китсън щеше да има дързостта да се мери на ринга с Флой Патерсън. Той би имал шанс едно на един милион да бие шампиона, но тази вероятност бе тъй нищожна, че ставаше дори смешна.
Знаеше, че Томас и Дърксън няма да се предадат, което означаваше неизбежна престрелка Някой щеше да падне. Ако го заловят, той можеше да очаква двадесет години затвор или — на стола, Щом Морган ги посвети в своя план, той беше решил да не се меси и да напусне незабавно бандата! И би го направил, ако не беше момичето с медните коси. Никога друга жена не бе го гледала, нито му бе говорила по този начин. До момента, когато се бяха сблъскали и той бе видял в очите на Джини презрителен блясък и пълно отсъствие на страх, той смяташе, че има някаква власт над жените. Като всеки боксьор, той привличаше
