първата на съблекалните. Отворих я и погледнах. Цялата беше нещо като шкаф: четири куки за дрехите, под тях пейка и малко огледало на отсрещната стена. Завъртях снопа лъчи наоколо — дали моят приятел бе ползувал точно тази съблекалня? Не очаквах да открия нещо. Полицията беше минала вече тук и наистина не открих нищо.
Излязох с мисълта, че си губя времето. Тук нямаше нищо за мен — дори и въздух. Нямаше смисъл да оглеждам другата съблекалня. В същия миг обаче почувствах, че на съм сам в кабината. Останах неподвижен, чувах само ускорените удари на сърцето си. Пръстът ми натисна бутона на фенерчето и бях обгърнат от непрогледен мрак. Минаха няколко безкрайни секунди и тъкмо бях на път да се убедя, че всичко е било игра на въображението ми, чух нещо, което ми се стори, че идва твърде отблизо — тиха въздишка, толкова слаба, че ако на беше дълбоката тишина и ако не се вслушах така напрегнато, не бих я доловил. Усетих косите ми да се изправят. Как съжалявах, че не взех пистолета си. Направих две крачки и отново достигнах вратата на първата съблекалня. Натиснах бутона на фенерчето. Блестящия сноп очерта кръг върху пода, завъртях го, но не видях нищо и отново са заслушах. По пътя профуча кола с голяма скорост. Насочих светлината към втората съблекалня. Хванах дръжката, превъртях я и натиснах леко. Вратата се отвори. Насочих фенерчето
Тя седеше на пода с лице към мен, облечена в светлосин бански костюм. Златистата и кожа лъщеше от пот. Очите и бяха втренчени в пространството. Под лявото и рамо се спускаше струя съхнеща кръв. Бе тъмнооко, красиво момиче, с черна, подобна на коприна коса, някъде около двадесет и четири, двадесет и пет. По фигура приличаше на манекен. Беше прекалено млада за да умира. Стоях вкаменен, обливан в ледена пот. Сърцето ми удряше като чук, устата ми съхнеше.
Изведнъж долових, че тя се накланя встрани съвсем бавно. Не бях в състояние да помръдна. Стоях вцепенен, с прикован в нея поглед. Това трая, докато се отпусна съвсем тихо, подобно на призрак, върху пода. В този миг се хвърлих напред да я уловя, но беше късно.
III
Лежеше странично, черната и коса закриваше лицето. На пода до нея блестеше зловещо шиш за лед с бяла пластмасова дръжка. Момичето бе намерило смъртта си по същия начин, както и моят приятел. Този път обаче ръката на убиеца бе загубила част от ловкостта си — Шепи бе загинал мигновено, а тя умираше от часове. Наведох се над нея. Пот обливаше цялото ми лице и се отцеждаше по брадата ми. Тялото й за миг потръпна, след което окончателно се простря на дъските. Това бе краят. Не беше необходимо да търся пулса или да повдигам клепачите и, за да се убедя, че вече не е възможно да и се помогне по никакъв начин.
Задържах светлината върху нея. Не видях нищо, което да ми каже коя е. Облеклото и бе само банският костюм. Фактът, че беше красива, че косата и съвсем скоро е била под грижите на фризьор, че маникюрът и би изряден, че костюмът и бе от добро качество, не говореше нищо. Може да е била манекен, а може и да е една от хилядите работнички в Сан Рафаел — може да е била всичко допустимо.
Едно нещо беше сигурно: това бе момичето, което беше взело Джек от хотела и което Грейвс считаше така убедено за блондинка. Припомних си допускането му, че или е носела перука, или е боядисала косата си. Насочих светлината още по-близо, за да се убедя колко е грешил. Нито имаше перука, нито косата и бе боядисана. Нямаше никакво съмнение и то доказваше как може да сбърка дори добре обучен детектив.
Насочих светлината към ръката и. Нежните косъмчета на предлакътницата и изглеждаха руси. Месеци наред се бе излагала на въздействието на слънчевите лъчи Ако се съдеше по тена и, косъмчетата бяха избелели от слънцето.
Изправих се. Извадих кърпа и изтрих лицето си. Горещината в това малко пространство бе така ужасна, че потта се пропиваше през дрехите ми. Не можах да изтрая повече и излязох. Едва сега видях, че има и друга врата. Тя явно водеше в съседната кабина. На нея имаше напречно резе и то стоеше на отворено положение. Това ме накара да потреперя. Сигурно беше вратата, използвана от убиеца. Проклинах се, че не взех оръжие.
Пристъпвайки леко, угасих фенерчето и залепих ухо на вратата. Слушах известно време, но не чух нищо. Улових дръжката на вратата и я завъртях бавно. Достигнал крайното и положение, натиснах, но не поддаде. Резето беше залостено от другата страна. Дали все още имаше някой там? Отстъпих назад. Устата ми беше пресъхнала. По всяка вероятност той нямаше друг шиш, но бе възможно да има револвер.
В този миг чух звук, който опъна нервите ми до скъсване. От далечината идваше на вълни звукът на полицейска сирена. Ревът и бързо нарастваше. Явно колата се носеше с голяма скорост насам. Не се заблуждавах, че момчетата надуват сирената за забавление. Те бързаха по служба и най-вероятната им цел беше това място.
Запалих фенерчето, извадих носната си кърпа и започнах да изтривам дръжките на вратите. Въпреки че действах бързо, струваше ми се, че не ми спори. Съзнавах колко важно бе да не оставя отпечатъци от пръсти. Те щяха да доведат Кетчън до моята личност. Довършил всичко, с един скок бях до вратата. Отворих и се огледах на всички страни. Плажът беше все така пуст, брегът бе гол като длан.
Ревът на сирената сега бе значително по-силен и нарастваше главоломно. Ако поемех пътя, по който бях дошъл, съвсем сигурно щях да се завра в ръцете им. Нямах надежда да се прикрия и между палмите. Щяха да ме намерят веднага. Оставаше ми само бягство през широкия открит плаж.
Когато се налагаше, можех да тичам. Навремето бях спечелил две доста внушителни награди на 800 метра, не олимпийски, разбира си, но не и маловажни, така че не се колебах. Стартирах през пясъка, може би не с рекордната си скорост, но с близка до нея. Чувах сирената да вие, но не се обръщах. Налагаше се да оставя поне един километър между себе си и тях — в противен случай биха започнали стрелба по мен. Не си правех илюзии, че няма да ме видят — върху белия пясък и при тази луна щях да представлявам отличен прицел. Бях изминал около половин километър, когато чух сирената да спира. Сега беше времето да увелича скоростта, но да се тича из мекия пясък не беше така лесно, както си въобразявах. Дишането ми стана трудно, а краката започнаха да ме болят. Опитах да спринтирам, но не се получи нищо, от което да се възхитя. В този миг видях плажът да се издига леко, оформяйки пясъчна дюна. Само след секунди полицаите щяха да са вън от колата и тогава би станало много весело. Ако успеех да се прехвърля от другата страна на дюната, щях да бъда извън погледите им. Напрегнах всички сили и затичах нагоре така, както не съм тичал никога през живота си. Достигнах гребена и се хвърлих с главата надолу. Едва не паднах във водата, вдигнал облак пясък около себе си. Не чух никакви викове. Те биха ми подсказали, че съм забелязан. За миг останах проснах на пясъка, гълтайки жадно въздух. После пропълзях внимателно до гребена на дюната и отправих поглед към кабините.
Облян в лунна светлина, с гръб към мен, стоеше един от патрулните. Вратата на кабината, където се бе разиграла трагедията, стоеше отворена и в момента от нея излизаше друг полицай. Той отиде при първия, поговориха малко, след това този отвън се затича към пътя. Само след няколко минути плажът щеше да се напълни с полицаи. Не бе необходимо някои да ми обяснява какво би се случило, ако бъда намерен тук. Капитан Кетчън знаеше как да постъпи с подарък като мен. Бе ме предупредил вече какво ме очаква. Даже и да не ме натикаше в газовата камера, в продължение на седмици бих бил в неговите ръце, а това е нещо, което трябваше да избягна на всяка цена.
Придържайки се под гребена, се затичах отново. Когато бях на километър и половина от кабините, представлявах жалка картина, но отдалечеността вече ми позволяваше да се отправя към града. Пресякох пясъчната ивица и няколко стъпала ме изведоха от плажа. Влюбени двойки лежаха тук-там под палмите, но бяха така вглъбени в собствените си занимания, та не ми обърнаха внимание. Преминах оттатък пътя и се отправих към мястото, където бях оставил колата.
След около десет минути бях зад входа на плажната станция. Голяма тълпа вече беше блокирала пътя, зазяпана, както тълпата умее да зяпа. Тук бяха паркирани три полицейски кори. Това бе само началото. Две убийства в един ден, и то на едно и също място, беше сензация, която би задоволила любопитството и на най-претенциозната публика.
Наблюдавах отдалеч. В това време пристигнаха още полицейски коли. От едната излезе забързан лейтенант Ренкин и се завтече към кабините. Почувствах, че е време да го оставя сам да се оправя по- нататък. Седнах в колата и по задните улици с прилична скорост достигнах хотел „Аделфи“. Спрях на паркинга, извадих четка и премахнах всички следи от пясък по себе си. Едва тогава влязох в хола.
