— Ако ти не знаеш, как мога да знам аз? — отсече Кенди и тук разговорът спря.
Загледах се безцелно през прозорчето. Никак не ми бе весело. Твърде вероятно беше някой де ме е видял на плажа и да им е описал моята външност по телефона. Имах привидения, че ме горят жив. Ако Кетчън ръководеше свиждането, очакваше ме най-лошото.
Никой не отрони дума, докато не спряхме пред главната полицейска квартира. В този момент Кенди посегна към задния си джоб и извади белезници.
— Дай да сложим тези щипки — произнесе той и долових в гласа му тон на свенливо извинение. — Капитанът държи всичко да е тип-топ.
— Арестувате ли ме? — запитах, като му предоставих китките на ръцете си. Студената захапка на стоманата притури още към депресията ми.
— Не върша нищо повече от заповяданото — измърмори сержантът. — Известно ми е само, че капитанът иска да говори с теб.
Заедно с Кенди пресякохме тротоара и по стълбището се озовахме в стаята за задържани. Двамата цивилни копои останаха в колата. Дежурният сержант, едър човек с тлъсто лице ме изгледа, а после отправи въпросителен поглед към Кенди. Той поклати отрицателно глава и продължихме през насрещната врата, после по някакви стълби, а накрая през дълъг коридор до вратата в дъното му. Следвах Кенди по петите.
Той спря, почука и отвори вратата. После ме хвана под ръка и ме бутна в стаята. В нея имаше бюро, шест стола, два шкафа, пълни с папки, капитан Кетчън, лейтенант Ренкин и висок слаб човек на около четиридесет години, със сламеножълта коса, очила без рамки и лице на настървен пор.
— Ето го Брендън, капитане — каза Кенди и отстъпи назад, като предостави сцената на мен.
Направих две крачки и спрях.
Кетчън седеше до прозореца. Масивното му лице беше заляно от плътна червенина вследствие преливащите от кръв съдове под кожата му. Изгледа ме така, както тигър в клетка тлъсто агне, минаващо край него.
Ренкин бе седнал на един от столовете, с наклонена над очите шапка и горяща цигара между пръстите. Не обърна глава към мен.
Сламенокосият ме разглеждаше с интерес, примесен с професионално безстрастие на бактериолог, наблюдаващ неизвестна нему генерация от бацили, която можеше да бъде, а можеше и да не е потенциален убиец.
— Защо този човек е окован с белезници, капитане? — запита той с мек ироничен тон.
Изведнъж пролича, че на Кетчън му стана трудно да диша.
— Ако не ви се нрави начинът, по който извършвам арести, по-добре е да се отнесете до главния следовател — отвърна той с глас, който можеше по-добре от пила да изстърже всичката ръжда от парче старо желязо.
— Да разбирам ли тогава, че този човек е под арест? — запита сламенокосият, като тонът му преливаше от ледена учтивост.
Въпреки лицето на пор и иронията в гласа му бързо ми ставаше ясно, че сред членовете на това зловещо трио той бе моят покровител.
Кетчън изви святкащ поглед към Кенди.
— Снеми тези проклети гривни! — изръмжа той, като в гласа му клокочеше приглушена ярост.
Кенди се изправи пред мен, постави ключ в секрета на белезниците, завъртя го и те паднаха в шепата му. Застанал гърбом към Кетчън, той си позволи да ми отправи одобрително намигване. Докато се отстраняваше, изиграх пантомимата на разтриване китките си, за да покажа как съм страдал и колко дълго време.
— Седнете, мистър Брандън — покани ме сламенокосият. — Аз съм Кърм Холдинг от областната прокуратура. Научих за желанието на капитан Кетчън да ви види, та си помислих, че не ще е зле аз също да съм тук.
Започнах да се чувствам по-малко потиснат.
— Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Холдинг. Крайно се нуждаех от нечия протекция. Днес вече веднъж капитанът разговаря с мен, така че съм повече от доволен да ви видя тук сега.
Холдинг сне очилата си, огледа ги грижливо и пак ги сложи на място.
— Капитан Кетчън не би сторил нищо повече от това, което му повелява дългът — заяви той, но изявлението му звучеше, като че ли мислеше точно обратното.
Усмихнах се.
— Може би капитанът има прекалено живо чувство за хумор и склонност към шеги, но аз приех думите му от нашия разговор съвсем сериозно. Възможно е обаче да сте прав. Трябва само да го погледнете, за да видите колко дълбоко е отпечатан върху лицето му неговият приветлив и любезен характер и да се убедите какъв голям майтапчия е.
От гърдите на Кетчън се чу ръмжене и той към мен. Изразът върху лицето му бе този на горила, обезпокоена по време на хранене.
— Вие ли ще задавате въпросите, капитане, или аз? — прозвуча гласът на Холдинг и внезапно долових в него стоманени нотки.
Кетчън се закова. Малките му зачервени до кръв очи отскочиха от мен към Холдинг, който се бе втренчил в него с досада и скука в погледа си, подобно на човек, присъстващ на много страшен гангстерски филм, но считащ го за празна гюрултия.
— Този път сте стиснали юздата в свои ръце и се налага да се оправяте сам — озъби се капитанът, сякаш отхапваше с челюсти всяка дума. — Аз пък имам намерение да поговоря с главния следовател. Вие от вашата служба взехте твърде много да ми се месите. Крайно време е някой да направи нещо по този въпрос.
Той се стрелна край мен и напусна стаята, като тресна вратата. Помещението де разтресе леко от този удар.
— Вярвам, че нямате нужда от мен, мистър Холдинг? — попита Кенди.
— Всичко е наред, сержанте.
Чух го да тръгва, но не се обърнах. Вратата зад него се затвори леко, в рязък контраст с излизането на Кетчън.
— Е, сега, мистър Брендън, бихте ли заели това място? — и Холдинг ми посочи стола пред бюрото, а той седна зад него.
Настаних се и потърсих погледа на Ренкин. Той обаче не ми подсказа нищо. Беше съвсем безизразен — нито приятелски, нито враждебен.
Холдинг премести без нужда един търкалящ се по бюрото молив в кутията за канцеларски пособия. След това ми отправи твърд поглед иззад святкащите стъкла на очилата си.
— Капитан Кетчън ще се пенсионира в края на месеца. Лейтенант Ренкин ще заеме неговото място.
— Моите поздравления! — побързах аз.
Ренкин се размърда неловко, пооправи без нужда връзката си, но не каза нищо.
— За провежданите разследвания отговаря вече лейтенантът — продължи сламенокосият. — Става дума, разбира се, за двете убийства на Бей Бийч.
Започнах да предчувствам някаква клопка. Ако имах намерение да отричам присъствието си в кабината, когато момичето умираше, сега му беше времето да демонстрирам изненада и да попитам какво друго убийство е извършено. Отказах се обаче бързо от тази мисъл, защото, доколкото разбрах, те или бяха открили отпечатъците от моите пръсти в кабината, или някой ме бе забелязал наоколо и им е предложил да ме идентифицира, или пък бяха видели паркираната ми там кола. Реших да възприема другия вариант на поведение и да бъда напълно искрен.
— Сега, когато зная, че лейтенантът отговаря за случая, готов съм да направя своите изявления. Бих направил същото и преди един час, но капитан Кетчън бе заплашил да ме ликвидира, ако не се държа настрана от проучванията. Когато открих момичето, съзрях и възможността Кетчън да припише на мен това второ убийство.
Видях как напрежението по лицето на Холдинг си смекчи.
— Така, значи вие сте били човекът, забелязан да влиза в кабината?
