Беше вече след полунощ. Дежурният възрастен човек с цъфтящ изглед на пийнал поп ми се усмихна, като ми подаваше ключа. Отбеляза, че нощта била чудесна. Запита ме видял ли съм играта на луната върху морските вълни. Стараеше се да ми засвидетелства приятелско отношение, но аз не бях в подходящо настроение. Измърморих му нещо, взех ключа и доближих асансьора. Докато чаках, телефонът иззвъня. Човекът вдигна слушалката и когато вече понечвах да вляза, ме извика.
— Мистър Брендън, търсят ви. От вашата стая ли ще разговаряте, или от телефонната кабина в хола?
Казах му да включи кабината.
Недоумявах кой ме търси, влязох, затворих вратата и вдигнах слушалката.
— Ало, да?
— Мистър Брендън ли е? — чух женски глас, ясен, но принизен и звучащ познато.
— Да.
— Тук е Марго Крийди.
Бутнах шапката на тила си и издух бузи от удивление. Как е открила къде съм, беше първата ми мисъл.
— Приятно ми е да ви чуя, мис Крийди.
— Обаждам се от „Мъскитиър Клъб“. Прегледах книгата за посетителите. Името на мистър Шепи го няма.
Останах твърде изненадан, но не чак дотам, та да не успея да отговоря навреме:
— Доста вероятно е да е ползувал друго име.
— Допуснах и това. Човекът на вратата ми каза, че никой с червена коса от месеци не е посещавал клуба. Той е много добър физиономист. Ако мистър Шепи е идвал тук, непременно би си спомнил.
Помъчих се да си припомня дали при съобщението за убийството вестниците бяха споменали, че Джек е червенокос. Допуснах да е било упоменато.
— И така, изглежда, не е бил там.
— Какво ви дава основание да мислите, че е бил?
— В куфара му намерих рекламен сгъваем кибрит от клуба.
— Разбира се, някой може да му го е дал?
— Да. Е, благодаря за оказаната помощ, мис Крийди! Наистина, много съм ви?
Лекото щракване отсреща ми даде да разбера, че тя е затворила.
Останах така, загледан безцелно в слушалката, учуден от факта, че мис Крийди бе променила решението си да не ми оказва помощ. Излязох от кабината и се качих на асансьора.
И тъй, Джек не бе ходил в „Мъскитиър Клъб“. Не виждах никакво основание да се съмнявам в думите и. Грейвс също считаше посещението там за невъзможно. Самият аз бях прегледал вещите на приятеля си и на бях открил официален костюм сред тях. Невъзможно бе да мине през вратата на клуба на мускетарите без задължителното официално вечерно облекло, ако се вярва на приказките за изключителността на заведението.
Тогава от къде идва този кибрит? Защо Джек го е запазил? Не беше суеверен. Никога не би задържал вещ, невлизаща в употреба.
Стигнах да стаята си. Влязох и заключих. Отворих отново куфара на Джек, взех кибрита, седнах в креслото и реших да го поогледам но-основно. Прегънатото като плик картонче съдържаше двадесет и пет клечки. На всяка от тях бе написано името на клуба. Върху вътрешната задна стена на картона се четеше реклама на един от тези магазини за сувенири от типа на приложното изкуство, които никнат като гъби навсякъде, където се появят туристи. Тя гласеше:
Не бива да пропуснете да посетите
училището по керамика на Маркъс Хаан,
истинска съкровищница за оригинална скулптора.
Шато Ароу Пойнт,
Сан Рафаел сити.
Останах озадачен, че такава реклама, явно насочена към масата от туристи, трябва да бъде разгласявана посредством рекламен кибрит от такова реномирано заведение, когато същият този клуб не би позволил на обикновения турист даже да доближи изискания портал на „Мъскитиър Клъб“. Питах се дали наистина съм попаднал на нещо извънредно важно, или само ми се иска да е така.
Отчупих една клечка. При внимателно оглеждане видях върху задната и повърхност цифрови знаци — С451136. Прегънах задната част на картона, така че да огледам и клечките отзад. Всяка една от тях бе номерирана, като числата стигаха последователно до С451160.
Нагласих на мястото и отчупената клечка и останах така няколко минути, замислен върху тази номерация. Не стигнах до никакво заключение, сгънах кибрита и го прибрах в портфейла си.
Погледнах часовника. Беше 00,40. Ама че ден бях преживял! Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам утрото. Ако имах късмет, вестниците щяха да ми кажат кое бе момичето в банския костюм. До настъпването на този момент не бе лошо да поспя.
Тъкмо се изправих, и по вратата се посипаха юмручни удари. Бяха толкова силни, че като нищо биха натъпкали всичките зъби в гърлото ви. Така не чука по вратите нито един от прислугата на който и да е хотел. Такива юмруци можеха да притежават само предните крайници на представителите на закона.
Стоях вцепенен. Мислите се блъскаха в главата ми. Дали някой не ме беше забелязал, когато напусках плажа? Дали не съм оставил отпечатъци от пръсти в кабината?
Юмруците затрещяха отново, акомпанирани от заплашителен глас:
— Хайде! Отваряй! Знаем че си вътре.
Извадих портфейла, измъкнах кибрита и го мушнах под ръба на закования към пода килим. После прибрах портфейла, отидох до вратата, превъртях ключа и отворих.
Там стоеше Кенди с вечната дъвка в уста. Погледът му беше мрачен и враждебен. Зад него стояха двама от цивилните хрътки, с дялани сякаш от камък лица. Очите им дебнеха.
— Хайде! — изрече Кенди с равен, но издаващ прикрита досада глас. — Притрябвал си нещо на капитан Кетчън.
— За какво! — запитах, без да мръдна.
— Той ще ти каже. Как ще стане? Насила или кротко?
Поколебах се за миг, но като видях, че нямам друг избор, взех шапката си и поех.
ГЛАВА ШЕСТА
I
Очите на нощния дежурен едва не изскочиха от орбитите си, когато ме видя да се появявам от асансьора, заобиколен от Кенди и подобните на бикове негови придружители. За трети път вече в продължение на един ден законът ме ескортираше вън от хотела. Имах предчувствието, че ако преживея и това пътешествие, най-вероятно ще бъда поканен от управата на хотела да го напусна.
Този път обаче не бях сигурен, че ще се върна. Спомнях си добре какво ми бе обещал Кетчън при последната ни среща и сега тръгнах с потискащото чувство, че не ме е лъгал.
В колата двамата цивилни се настаниха отпред, а аз и Кенди — на задната седалка. Сирената зарева, както се полагаше, и колата се понесе напред с такъв лудешки скок, че едва не размести шийните ми прешлени. Кенди седеше до мен като скала, нагрявана цял ден от слънцето. Чувствах влажната лъхаща топлина на тялото му. Макар и да не виждах добре лицето му в тъмния ъгъл на колата, чувах ритмичното движение на челюстта му.
— Става ли да запуша? — запитах, колкото да кажа нещо.
— По-добре не — отвърна сержантът с равен, студен глас. — Наредено ми е да те откарам окован.
— Какво е загризало капитана този път?
