— Прегледахте ли сутрешните вестници? — попитах и се изпънах върху пясъка. Поизвиех ли си главата, имах възможност да я държа в полезрението си.
— Имате предвид второто убийство? Узнахте ли кое е момичето? Тя ли е взела приятеля ви от хотела и с нея ли е бил в кабината?
— Тя е, същата.
— Всеки говори за нея — и тя посегна към голямата си плажна чанта, като започна да рови из нея по начин, характерен за жените. — Това е още по-мистериозно, нали?
— Да, но истинското обяснение, когато бъде разкрито, сигурно ще е съвсем просто.
Парещите лъчи започнаха да ме тревожат, затова се обърнах по корем и се преместих по-навътре под сянката на чадъра. При това положение можех да гледам право в лицето и, а то бе гледка, на която бих бил щастлив да се радвам по всяко време на деня и нощта. Наистина беше нещо изключително — може би най-красивото момиче, което бях срещал някога.
— Възможно ли е да е извършила самоубийство?
— Възможно е като допускане, но е много невероятно. Защо е било необходимо да се прободе с шиш за лед? Съществуват толкова по-достъпни и прости начини.
— Ами ако тя е убила вашия приятел? Вероятно е изпитала нужда от изкупление. Вестниците я представят като дълбоко религиозна. Може да е счела, че единственият път за изкупление е да умре така, както и той.
Това ме сепна.
— За бога! Тази хипотеза ваша ли е?
— О, не. Разговаряхме по този повод и някой изрази това мнение. Чудех се дали е възможно наистина да е така!
— Ако бях на ваше място, не бих си напрягал мозъка върху причините и начина на смъртта и. Това са грижи на полицията. Момичето е работило на Ароу Пойнт, в училището по керамика. Ходили ли сте някога там?
— Разбира се. Доста често. Просто съм луда по някои от фигурите, изработени от този Хаан. Наистина е чудесен. Миналата седмица купих негова творба — статуя на малко момче — нещо очарователно.
— Виждали ли сте момичето там?
— Не мога да си спомня. Толкова много момичета работят при него.
— От чутото за работилницата имам впечатление, че е магазин за вехтории, предназначени за туристите.
— Ами в известен смисъл допускам да е така. Хаан обаче има специална зала, където излага най-новите си и най-добри произведения. Само отбраните му клиенти имат достъп до тях.
— Така значи, преуспява?
— Разбира се, и го заслужава. Наистина голям скулптор е.
Явно бе, че мисли точно така. Лицето и светеше от ентусиазъм.
— Някой ден ще се наканя да поогледам тази изложба. Бихте ли дошли с мен, мис Крийди? Искам да видя най-хубавите му творби. Не съм купувач, но вълнуващите произведения на изкуството ме интересуват.
Настъпи пауза. Не бях сигурен дали се колебае, или обмисля нещо.
— Да — отговори най-сетне. — Следващия път, когато реша, ще ви съобщя. Все още в хотел „Аделфи“ ли ще бъдете?
— А, тъкмо ме подсещате. Когато ми телефонирахте снощи, как разбрахте къде съм?
Засмя се. Имаше наистина хубави зъби. Нито едри, нито дребни, бели и равни като сърцевината на портокал. Смехът и не оформяше просто дупка по средата на лицето и, както се случва у някои жени. Нейният смях събуждаше приятни тръпки. Това момиче ме влудяваше. Не бях се чувствал в такова състояние от времето на първата си среща с нежния пол преди около петнадесет години.
— Използувах услугите на мистър Хамършълт. Трябва да сте го срещнали? Той знае абсолютно всичко. Никога не ми се случвало да го попитам нещо и той да не може да отговори.
— Озадачих се малко. Чудех се как сте узнали. Та да се върнем към „Аделфи“. Свърши престоят ми там. Помолиха ме да напусна. Полицията ме посещава твърде често и управата на хотела започна да се опасява да не се оформи мнение, че при тях има престъпник. Преди да се стъмни, трябва да си намеря нова квартира.
— Няма да ви е лесно. В разгара на сезона сме.
— Няма как, ще трябва да потърся.
Никак не ми допадаше предстоящото лутане. Обикновено Джек се грижеше за нашия подслон. Притежаваше вроден талант да открива хотели със свободни легла. Аз бих питал на десетина места и бих получавал все един и същ отговор, а той ще подбере само един и направо се настаняваше.
— Не се надявам, мис Крийди, да знаете някое местенце, не много скъпо? — и като се сетих кому задавам въпроса, ми стана смешно. — Не, разбира се. Откъде пък вие ще знаете? Това съвсем не е ваша работа, нали?
— Колко време възнамерявате да останете?
— Докато се изясни случаят. Може да се наложи седмица, а може и месец, не зная.
— Можете ли да се справяте сам с домакинството?
— Защо, разбира се. Не допускам да си въобразявате, че вкъщи имам кой знае каква прислуга. Имате ли нещо предвид?
— Може би не е точно това, от което се нуждаете. Имам малко бунгало на Ароу Бей. Взех го под наем за две години. Ако ви харесва, можете да го имате.
Гледах я изумен.
— Не се шегувате, нали?
— Ако желаете, на ваше разположение е. Мебелирано е и изобщо има удобства. Не съм била там повече от месец, но при последното ми посещение всичко беше наред. Единственото ви задължение ще бъде да плащате сметката за електричеството. Всичко друго е уредено.
— Толкова мило от ваша страна, мис Крийди! — Бях съвсем объркан. — Ще го приема, без да мисля.
— Ако нямате предвид нещо по-добро, можем да отидем тази нощ след вечеря. Имам покана за вечеря, но ще бъда свободна след 22 часа. Междувременно ще се разпоредя да пуснат водата и електричеството, а аз ще донеса ключа.
— Честно казано… чувствам се много неудобно, мис Крийди. Такива грижи за чужд човек! Вижте какво, не искам да ви създавам неприятности?
— Но това не са неприятности.
— Искаше ми се да видя очите и зад тези големи тъмни очила. Обхвана ме внезапно силно желание да видя какво има в тях. В гласа и звучеше нещо, което ми говореше, че пропускам много, като не успявам да надникна в очите и.
— Трябва да вървя — погледна тя часовника си. — Имам насрочен обяд с татко. Никак не обича да чака.
— По-добре не му съобщавайте за вашата готовност да ми осигурите подслон — посъветвах я и се изправих. В това време тя нахлузваше рокля без ръкави върху банския си костюм. — Имам вътрешното убеждение, че не съм негов любимец. Възможно е да ви разубеди относно бунгалото.
— Никога не казвам нищо на татко. Ще ме чакате ли пред „Мъскитиър Клъб“ в 22 часа? Оттам ще отидем до новото жилище.
— Ще ви чакам.
— Тогава довиждане до довечера.
Отново върху лицето и се появи онази бегла усмивка, от която тръпнех. Тръгна, а аз останах да зяпам захласнат след нея. Въобразявах си, че много отдавна бях преминал фазата да си губя ума по жена, но като наблюдавах походката и, начина, по който се люшкаха бедрата и, стойката на главата и, уверих се колко дълбоко съм се лъгал.
