Предложих му бира и споделих намерението си да насиля вратите на „Мъскитиър Клъб“. Поисках неговия съвет. В погледа му се четеше убеждение, че съм полудял.
— Имаш толкова шансове за влизане там, колкото да се озовеш насила в Белия дом.
— Не го считам чак толкова за невъзможно. Излиза, че клубът се намира на покрива на „Риц-Плаца“. Работил си в хотела и сигурно знаеш разположението на заведението.
Грейвс изгълта жадно половината от бирата, остави чашата на масата и избърса уста с опакото на ръката си.
— Това обстоятелство няма да ти помогне много. Заемат целия най-горен етаж и ползуват два съвсем отделни асансьора. Като влезеш в хола на хотела, преминаваш го и хващаш коридора наляво. В дъното има преграда, охранявана от двама души. Те знаят всичко необходимо за службата си, иначе не биха ги държали там. Ако не те познават, няма да отворят преградата. Всичко е устроено така просто. Ако те знаят като член на клуба, отварят и трябва да се разпишеш в книгата, а после те качват нагоре с един от асансьорите. Какво става по-нататък, не зная, понеже никога не съм бил горе. Тъй като няма да те познаят като член на клуба, по-добре се откажи. Само си губиш времето.
— Клубът си има ресторант, нали?
— Разбира се. Предполагам, че това е най-изискания ресторант в областта. Аз самият не зная. Никога не съм се хранил там. Но каква връзка има тук ресторантът?
— Няма да седнеш да ме убеждаваш, че товарят парчетата месо и кутиите с риба през хола на хотела? Трудно ще ти повярвам.
Той почеса дебелия си нос с бирената чаша.
— Кой ти казва, че това е пътят? За продукти ползуват задния вход, който е и за хотела. Намира се на гърба на сградата и до него се стига по малка алея. Кухните на хотела са на десетия етаж, понеже и ресторантът е там. Не зная каква е системата за доставки на клуба, но съм виждал да качват продукти, а хората, които ги доставят, придружават обикновено стоката си.
Усмихнах му се.
— Надявах се да чуя точно това от теб. Ако отнеса някакъв пакет горе, може да ми се представи известен шанс да поогледам нещичко. Не познаваш ли някого от работещите в ресторанта на клуба, податлив на убеждаване за сътрудничество? Ако се налага, мога да го зарадвам с петдесет долара.
Грейвс се замисли доста дълго, а после довърши бирата.
— Пъхаш си главата, където не трябва. Имаше там един познат, Хари Биноуър. Не съм сигурен дали още е на работа. Беше четвърти барман или нещо подобно. Джобът му винаги беше празен — спортуващо момче. Никога не съм виждал човек да залага като него. Ще остана учуден, ако той откаже да помогне.
— Попитай го, а? Провери дали е още там и разбери иска ли да спечели петдесетачка. Ако прояви интерес, да ме чака горе пред асансьора за продукти в 19,00. Ще бъда точен.
Грейвс ме гледаше замислено. Личеше, че не се въодушевява много от моята идея.
— Поемаш голям риск. Биноуър може да те предаде като нищо. Може да стане така, че когато се окажеш горе, да те чака цяла приемателна комисия. Според приказките на хората биячите на клуба не са напудрени куклички. Можеш здравата да си изпатиш.
— Това ще е погребението ми. Карай, както ти казвам.
Грейвс присви рамене, стана и отиде до телефонните кабини. Докато го чаках, поръчах нови бири. Говори около пет минути и се върна.
— Намерих го. Точно сега, според думите му, така е закъсал за пари, че е готов да продаде и жена си за петдесет зеленички. Сделката от негова страна е готова. Останалото зависи от теб. Аз не бих му се доверил нито за миг. Може да изтича до управата на клуба и да те продаде за петдесет и пет долара.
— Да допуснем, че го направи. Няма да ме убият я! Най-много да ме изхвърлят. Не съм от най-лесните, когато се стигне до бой. Разбрахте ли се точно за 19,00?
Детективът кимна утвърдително.
— Ще те чака при асансьора. Най-вероятно е да те изиграе. Възможно е да не достигнеш по-далеч от вратата. Получи ли парите ще те целуне за сбогом.
— Няма да получи всичките, докато не видя каквото трябва. — Погледнах часовника си. Оставаха ми четиридесет минути до 19,00. — Имаш ли някаква идея какво мога да отнеса горе като стока?
Той напрегна мозъка си върху този проблем.
— Навъртай се тук — заключи. — Ще се погрижа да ти намеря нещо.
Изпи бирата си и излезе. Продължих да преобръщам вестника и се питах в какво ли ми предстоеше да нагазя. След половин час Грейвс се върна. Носеше под мишница пакет, увит в кафява хартия. Седна и постави върху масата огромната си ръка с дланта нагоре.
— Дължиш ми двадесет долара.
Извадих портфейла си и отделих четири петдоларови банкноти.
— Какво ще ми сервират тези пари?
Постави пакета на масата.
— Познавам един, който се занимава с търговия на напитки. Иска да стане доставчик на клуба. Няма никаква надежда, но, изглежда, не може да го осъзнае. Залъгах го, че можеш да отнесеш горе мостра. Ето, това е — и потупа пакета. — В името на Бога, не пий от него. Ако го сториш, по устата и гърлото ти ще израснат мазоли като домати. — Бръкна в джобчето на жилетката си и извади визитна картичка. — Ето ти и картичката му. Сега вече е твой ред да се занимаваш с тоя боклук.
Взех картичката и я поставих в портфейла си.
— Точно такова нещо ми трябваше. Хиляди благодарности! Е, време е да тръгвам.
— Парчето месо, пребито от бой и изхвърлено след един час зад хотел „Риц-Плаца“, ще бъдеш ти — занарежда съвсем сериозно Грейвс. — Застрахован ли си?
— Не е нужно да се тревожиш за мен — взех пакета. — През живота си съм срещал какви ли не бабаити.
— Но не по-големи от тези, братле — каза прочувствено той. — И не се залъгвай, че някога ще срещнеш.
II
Пълен възрастен човек охраняваше черния вход на хотела. Изгледа ме накриво, когато се появих в полезрението му.
— Оттук право за „Мъскитиър Клъб“, нали? — запитах, изправил се пред него.
— Може и да е така. Теб какво те интересува?
Заврях визитната картичка под носа му и го оставих да срича.
— Имам среща с отговорника по напитките. Голяма служба си, дядка! Ти държиш кормилото на търговията тук.
Изгледа ме презрително и посочи с палец.
— Там е асансьорът. Чак до върха — и се върна отново към мечтите си, които вероятно не бяха нещо, достойно да развълнува човек, но него сигурно го забавляваха.
Влязох в асансьора, натиснах бутона, означен за „Мъскитиър Клъб“, и се облегнах на стената, докато се носех към стратосферата. Продължи доста време. Това беше асансьор за продукти и не му приличаше скоростта на експрес. По време на пътуването нагоре мушнах ръка под сакото си и докоснах дръжката на 38 -калибровия колт, който бях сложил на презрамка под мишницата, преди да напусна хотела. Усещането на хладната стомана повдигна малко самочувствието ми, но далеч не колкото трябва. Клатушкането нагоре ми се стори безкрайно. Най-после движението се преустанови и вратите се отвориха. Часовникът ми показваше точно 19,00.
Пред очите ми се откри малко преддверие, отрупано с дървени сандъци и щайги. Сред тях ме очакваше човек с увиснала на долната устна цигара — Хари Биноуър. Беше дребен, облечен в бяло сако и черен панталон. Лицето му представляваше експонат, какъвто ловец на глави от Борнео би бил горд да добави към своята колекция. Хлътналите очи, тънките устни и разширените ноздри улавяха вниманието, но бяха твърде далеч от красотата. Пристъпих и му се усмихнах.
— Да се оправим с парата, авер — изпревари ме той. — И то бързо!
