Извадих пет банкноти от по пет долара и му ги предложих.
Лицето му започна да се вкаменява.
— Грейвс каза петдесет. Какво значи това?
— Грейвс каза също, че човек не бива да ти се доверява, аверче — отговорих. — Половината сега, половината после. Искам да огледам тези помещения. Като тръгна обратно, ще си прибереш и другата половина.
— Само мини през тази врата и ще нагазиш в ядове — натъпка парите бързешком в задния си джоб.
— Ти си момчето, което трябва да държи ядовете далеч от мен. За какво, мислиш, ти се дават петдесет долара? Има ли някой от другата страна на вратата?
— Сега баш не, но ще нахлуят след десетина минути. Господарят е в кабинета си.
— Кордец?
Той кимна утвърдително.
— Тук ли е вече отговорникът по напитките?
Също е в кабинета си.
— Е, добре. Ще вървиш напред, а аз ще те следвам. Ако ни се случи някаква нежелана среща, дошъл съм по работа при отговорника по напитките. Нося мостра за него.
Биноуър се колебаеше. Можех да видя, че тази постановка не му харесваше. Много му се искаше обаче да пипне останалите двадесет и пет долара. Струваше ми се, че алчността ще надделее, и наистина излязох прав.
Прекоси вратата. Аз се забавих секунда-две и го последвах. През един коридор достигнахме друга врата, а през нея се озовахме в голям салон за коктейли. Беше наистина нещо изключително. Най-изкусно подреденият бар, в който бях влизал някога. Разполагаше с места за около триста души. Барът, оформен като удължена буква S, вървеше успоредно на двете стени. Подът бе изработен от черно стъкло, а половината от помещението нямаше таван и можех да видя звездите над главата си. Навън бе терасата. От нея се виждаше морето и дългият десет мили крайбрежен път. Бананови и други видове палми растяха в огромни съдове. Пълзящи цветя закриваха покрива и стените с изобилие от червени, розови и оранжеви цветове.
До една от палмите се присъединих към Биноуър.
— Служебните кабинети са ей там — посочи той една врата зад бара. — Ресторантът е по-нататък. Какво друго искаш да видиш?
— Искам нещо за спомен. Дай ми някое от кибритчетата, предназначени за посетителите.
Изгледа ме, като да съм луд, но отиде до бара и ми показа една шепа сгъваеми кибрити.
— За тези ли приказваш?
Взех три, отворих ги и огледах задната страна на клечките. По тях нямаше никакви числа.
— Само с тези ли разполагате?
— Какво искаш да кажеш бе? Това са сгъваеми кибрити, нали? За тях питаше, не е ли така?
— Нямате ли някакъв друг тип? Такива, които шефът дава?
— Виж какво, тарикат! Стига вече! — Лицето му бе започнало да лъщи от пот. — Ще загубя службата си, ако те намерят тук. Взимай твоите дяволски кибрити и да те няма!
— Няма ли възможност да надникна в някоя от канцелариите? Ще ти бутна още един петдесетак, ако трябва.
Видях как нервното му напрежение нараства бързо.
— Ти си шашав! Измитай се веднага оттук!
В този момент вратата зад бара, водеща към канцелариите, се отвори. Появи се пълен човек в бяло сако, с красиво избродиран грозд върху ревера — символ на отговорника по напитките. Латиноамерикански тип с гъста, черна, обилно намазана с брилянтин коса и мустачки „ала Чарли Чаплин“. Малките му черни очи бързо се преместиха от Биноуър върху мен. Видях как лицевите му мускули се изпъват под тлъстата си покривка.
Биноуър не изгуби ума си напълно.
— Ето го и мистър Гомец. Нямате работа да се пъхате тук, без да ви е определена предварително среща — а после се обърна към Гомец: — Тази личност иска да говори с вас.
Отправих сервилна усмивка към тлъстия южноамериканец.
— Можете ли да ми отделите миг от вашето време, мистър Гомец? Аз съм О’Конър, „Калифорния Уайн енд Ко“.
Когато Гомец доближи, извадих картичката и я поставих върху бара. Взе я с дебелите си пръсти и я заразглежда. Лицето му бе безизразно като дупка в стената. Усещах миризмата на помадата по наплесканата му коса — не бе приятен аромат.
След като я прочете, задържа картичката и зачука с нея по бара, а в същото време ме мереше от горе до долу.
— Нямам никакви вземания и давания с хора от вашата фирма.
— Стремим се да постигнем тъкмо това, мистър Гомец. Разполагаме с няколко вида производство, които биха могли да ви заинтересуват. Донесъл съм бутилка от нашето специално бренди да го опитате.
Тъмните му очи отскочиха към Биноуър.
— Как е влязъл тук?
В този момент Биноуър се бе вече посъвзел. Той присви рамене.
— Бях тук и той изникна отнякъде. Попита за вас.
— Качих се с асансьора за продукти. Човекът долу ме насочи — обясних му. — Да не би да съм допуснал някаква грешка?
— Не приемам търговски посредник без предварително договаряне.
— Съжалявам, мистър Гомец. Може би ще е по-удобно да ми определите час за утре? — и поставих пакета върху бара. — Ако междувременно желаете да хвърлите поглед върху това, възможно е утре да поговорим делово?
— Ще поговорим делово сега — чух глас зад себе си.
Двамата — Гомец и Биноуър — се вцепениха като мраморни статуи. Добре, приемам, че и моето сърце трепна. Погледнах през рамото си.
Мургав човек в безукорен вечерен костюм и бяла камелия на ревера стоеше на около пет-шест крачки от мен. Имаше лице на хищна птица: тясно, с голям извит нос, тънки устни и черни неспокойни очи. Висок и слаб, той представляваше този южноамерикански тип, по когото жените си губят ума, а мъжете им го наблюдават неловко, докато те се прехласват. Не допусках да е друг освен Кордец. Тези двама не биха се държали така, ако не бяха в присъствието на много важен шеф.
Високият човек се приближи и протегна тънка, мургава ръка към картичката. Поел я от Гомец, той се взря за миг в нея и без да промени изражението на лицето си, я прегъна на две и я захвърли зад бара.
— Това? – посочи той към пакета в кафявата хартия.
Гомец разви бързо бутилката и я постави така, че Кордец да може да прочете етикета. След миг той обърна сънливите си тъмни очи към мен.
— Още преди месец казах не на това нещо. Не знаете ли какво означава не?
— Много съжалявам — извиних се. — Нов съм на тази територия и не знаех, че някой преди мен ви го е предлагал.
— Е, сега го знаете. Измитайте се от този клуб и си стойте вън!
— Разбира се, съжалявам — и се засуетих объркано. — Може би, ако оставя бутилката? това е отлично бренди. Бихме могли да ви го доставяме при много изгодни условия?
— Вън!
Обърнах се и поех по грамадната площ от черно стъкло. Не бях извървял и пат-шест стъпки, когато в другия край се появиха трима души във вечерни облекла. Наредиха се в полукръг, блокиращ пътя ми.
Двамата от тях не бях виждал никога — едри като бикове латиноамериканци. Лицата им бяха сякаш дялани. Третият, застанал помежду им с озъбена животинска усмивка върху разкривено лице, ме накара да изпитам лека слабост в коленете си. Беше Херц.
