доволен от себе си. Не бях преживявал подобна сурова битка от четири-пет години насам. Най-сетне това ми връщаше вярата, че не бях загубил умението си да излизам от подобни ситуации.
Стоях пред алтернатива: или бързо да напусна клуба, или да остана тук незабелязан и да опитам да се добера до важни сведения. До този момент не бях открил нищо, заслужаващо поетия риск. Реших, че тъй като никога вече не ще имам възможност да попадна отново в клуба, по-добре би било да остана. Но къде да се скрия?
Изтичах до оградата на терасата. Вдясно от себе си видях редица осветени прозорци. Ако способността ми да се ориентирам не ме мамеше, това би трябвало да бъдат прозорците на служебните кабинети. Под тях минаваше широка издатина. Погледнах нагоре. Видях надвесения над тях в тъмнината покрив. Прецених възможността да достигна равната му плоскост. Ако можех да се озова там, щях да остана известно време необезпокояван и когато настъпи разгарът на наплива в клуба, можех да изследвам канцелариите, без да привлека нечие внимание.
Един от бабаитите на Херц започна леко да пъшка и ми напомни, че нямам много време за губене. Стъпих върху парапета на терасата, хванах се за тясната извивка на покрива и повдигнах тялото си, увиснал на ръце. Не страдах от хипсофобия4, но докато се люлеех във въздуха, помислих колко далеч под мен е земята. Повдигнах единия си крак и се залових и с него за покрива, после започнах да свивам мускулите на ръцете, докато прехвърлих и тялото си горе. Останах за известно време прилепен върху керемидите и пресмятах дали ако направя още едно движение, няма да се претърколя, без да мога да се спра.
Направих движението и застанах на ръце и колене, а след това се изправих много внимателно. Гумените подметки на обувките ми осигуряваха добро закрепване върху керемидите. Приведен напред, достигнах до равната плоскост на върха на покрива. Тук нямаше никакви светлини. Ако някой дойдеше след мен, трябваше да извърви същия път. С пистолет в ръка за момента бях в изгодна позиция.
Оттук се разкриваше величествен изглед към целия Сан Рафаел. Седях и му се възхищавах. Около 20,00 клубът започна да се оживява. Далеч пред входа спираха големи кадилаци, пакарди и ролс-ройсове. Понесоха се меките приглушени звуци на клубния оркестър. Лампите на терасата светнаха. Вече бе безопасно да запаля цигара. Реших да почакам още един час и тогава да видя какво мога да направя.
В 21,00 оживлението бе значително. Звуците на оркестъра бяха потопени в глухото бръмчене на гласове и смях. Моето време беше настъпило и се изправих.
Спускането по наклона бе много по-опасно от изкачването — едно подхлъзване, и щях да полетя през ръба на покрива, за да спра чак на тротоара, на около осемдесет метра по-долу. Спусках се сантиметър по сантиметър, седнал върху керемидите, като се прикрепях с ръце и прилепях гумените си подметки в наклонената повърхност. Достигнах ръба, улових се за извития му край, извъртях се с гръб към откритото пространство и като спуснах крака, увиснах над огромната бездна.
Далеч надясно виждах залятата в брилянтна светлина тераса, разпръснатите маси с елегантни мъже и жени и цял рояк келнери, кръжащи около тях. Висях в неосветената част на зданието и ако някой не дойдеше чак до края на терасата, оставах невидим.
С крайчеца на краката си докосвах издатината, минаваща под прозорците на служебните кабинети. Отпуснах ръце да стъпя. Опасно движение, защото, когато краката ми се прилепиха в издатината, загубих за миг равновесие и залитнах назад. С изтегляне на главата и гърдите напред успях да възстановя баланса си и забих пръсти в перваза на прозореца. Останах така, докато успея да си поема дъх.
Останалото бе сравнително лесно. Трябваше да се държа прилепен плътно до стената и да се придвижвам по издатината на прозорците. Това ми даде възможност да огледам стаите. Първите две бяха празни. Мебелировката им беше канцеларска: бюра, пишещи машини и шкафове — всичко от луксозно качество. Третият прозорец се оказа по-широк. Спрях странично от него и надникнах.
Зад огромно, покрито със стъкло бюро седеше Кордец. Бе захапал дълго цигаре с кафява цигара и проверяваше колонки от цифри в счетоводна книга. Стаята беше доста по-обширна от останалите и боядисана в сиво и леденосиньо. Металните части по бюрото бяха от хромирана стомана. Три големи шкафа за папки, също стоманени, закриваха една от стените. Зад и странично от Кордец се намираше вратата на голям сейф. Държах се настрана от струята светлина, идваща през отворения прозорец. Кордец работеше бързо. Златният му молив летеше по колонките от числа, отмятайки ги с вещината на трениран счетоводител.
Останах така да го наблюдавам около десетина минути. Тъкмо когато бях започнал да мисля, че си губя времето, на вратата се почука. Кордец повдигна очи, извика: „Влез!“, и се върна към сметките си.
Вратата се отвори. Появи се възпълен човек с бледо лице, облечен в добре ушит вечерен костюм. На ревера му имаше червен карамфил, а по ръкавелите му блестяха диаманти. Затвори вратата така, сякаш бе направена от нещо много чупливо. Застана мирно, устремил очаквателен поглед в Кордец.
Като довърши колонката си, мургавият латиноамериканец записа сбора под нея и вдигна очи. Изражението му бе хладно и враждебно.
— Виж какво, Донаг. Ако нямаш пари, махай се! Не искам да имам с теб нищо общо.
Човекът пооправи чудесно стоящата му връзка. Гняв гореше в очите му.
— Намерих пари. Недейте ми демонстрира повече вашето проклето нахалство — и като измъкна от задния си джоб пачка банкноти, хвърли ги на бюрото. — Ето хиляда. Този път ще получа два броя.
Кордец взе банкнотите, подравни ги и ги изброи. После отвори чекмеджето на бюрото си и ги пусна вътре. Надигна се и отиде до сейфа. Закрил с гръб набираната от него комбинация върху циферблата на вратата, отвори, взе нещо отвътре, затвори и се върна на мястото си. Като седна, подхвърли върху стъклото на бюрото два сгъваеми кибрита към Донаг.
Той ги грабна настървено, отвори ги, огледа внимателно клечките и ги натъпка в джобчето на жилетката си. Обърна се и излезе, без да каже нито дума. Кордец се изпъна назад, загледан известно време в стената пред себе си, и се върна отново към колонките от цифри.
Останах на мястото си и продължих да наблюдавам. В продължение на около четиридесет минути дойдоха още двама души — дебела възрастна жена и младо момче, което приличаше на гимназист. Всеки от тях плати по петстотин долара за кибрит. И с тях Кордец се държеше така, като че ли им вършеше благодеяние.
Сега часът беше 21,50. Това ми напомни, че след десет минути имам среща с Марго Крийди. Понаведох се малко. На около три метра под себе си видях балкона на една от хотелските стаи. Никаква светлина не идваше откъм прозореца. Реших, че това е най-сигурният и най-лесният път навън. Клекнах, улових ръба на издатината, увиснах на ръцете си и се спуснах на балкона.
Отворих лесно френската врата. Прекосих пипнешком стаята до изходната врата, открехнах я и внимателно огледах празния коридор в двете посоки. Достигнах необезпокояван асансьора и напуснах хотела.
ГЛАВА ДЕВЕТА
I
В 22,05 Марго Крийди се появи пред входа на хотела и се спря за миг под блестящо осветения навес. Беше облечена в смарагденозелена рокля от брокат с дълбоко деколте. Прилепваше така по тялото и, сякаш бе нейна втора кожа. Около шията и искреше огърлица от едри смарагди. Цялата трептеше от отразени светлини и беше така красива, че човек не можеше да си поеме дъх, като я гледа.
Когато спрях пред хотела, се почувствах малко неловко от вида на овехтялата си кола. Тръгнах да я посрещна.
— Ало — обадих и се. — Държа да изразя възторга си от прекрасния ви вид. Това е само официално казано, а моето истинско впечатление е далеч по-дълбоко, за да намеря подходящи изразни средства.
Отправи ми милата си загадъчна усмивка. Очите и бяха много живи и блестящи.
— Облякох тази рокля специално за вас и съм много радостна, че ви харесвам.
— Не се доизказах. Вие сте ослепителна! Колата ви тук ли е?
— Не. Ще ви покажа бунгалото, а после може би няма да имате нищо против да ме върнете у дома?
