харчене. Не. Доволна съм, че се настаняваш тук, и няма нужда да ми се плаща за това. — Изправи се, попридърпа блестящата рокля около ханша си, хвърли последен поглед в огледалото и се обърна. — А сега трябва да вървим.
— Ами добре, щом си толкова сигурна, че трябва
Дойде до мен и докосна лицето ми с пръсти.
— Да, сигурна съм.
Преминахме стаите, угасихме лампите, после заключих и пуснах ключа в джоба си. Докато кормувах по неравния път, умът ми работеше усилено. Моментът ми се стори благоприятен за поставяне на някои въпроси. В тона ми липсваше каквато и да било заинтересованост.
— Не можеш ли да откриеш някакво основание защо на баща ти му е било нужно да наема частен детектив?
Беше се отпуснала ниско в седалката и главата и лежеше върху облегалото. Трепна леко и се извърна.
— Сега, когато ме имаш в ръцете си, мислиш, че трябва да стана мекушава?
— Не. Не е необходимо да отговаряш. Не настоявам, ако не желаеш.
Потъна в мълчание доста дълго.
— Не зная — каза накрая. — Но мога да направя предположения. Ако той е наел твоя партньор, това е станало най-вероятно, защото е искал да бъде наблюдавана жена му.
— Има ли основания да я държи под око?
— Трябва да допусна, че има всички основания. Учудвам се как не е сторил това много отдавна. Винаги се намира някакво жиголо да се върти около нея. В момента това е този ужасен човек Трисби. На татко вече започна да му писва. Бих искала отдавна да се е развел. Тогава ще мога да се прибера в бащиния дом.
— Искаш ли да го направиш?
— Никому не е драго да бъде прогонен от дома си. Бриджит и аз просто не можем да живеем заедно.
— Какво не харесваш у Трисби?
— Всичко. Истински рушител на семейни огнища. Ужасен човек.
Оставих темата недокосвана, докато излязохме на пътя.
— Баща ти едва ли би наел Джак да следи теб, нали?
Хвърли цигарата си през прозореца.
— Не трябва да плаща на детективи за това. Прислужницата ми върши всичко необходимо в този смисъл. За да имам самостоятелен апартамент, условието беше и тя да живее с мен. Не, освен ако се отнася до нещо, което ми е неизвестно. Можеш да бъдеш съвсем сигурен, струва ми се, че го е наел заради развратната си жена.
— Да, така мисля и аз.
Минахме в мълчание една миля, когато тя се обади:
— Възнамеряваш ли да наблюдаваш Бриджит?
— Не, нямам особени основания. Не мога да допусна тя да има нещо общо със смъртта на Шепи. Ето как аз си представям случилото се. Докато е следил Бриджит, Джек се е натъкнал на нещо без всякаква връзка с нея. Било е нещо изключително важно и той е бил достатъчно прозорлив да го разбере, заради което е бил убит. Това е гангстерския град. Вземи например „Мъскитиър Клъб“. Джек може да е открил, че там се върши нещо нередно. При все че клубът е средище само за хора със синя кръв, той се управлява от гангстер.
— О, наистина ли мислиш така?
— Само допускам. Може и да греша, но докато не открия нещо повече, длъжен съм да проверя това допускане.
— Ако Шепи се е натъкнал на доказателства, които биха осигурили развод на татко, Бриджит би останала без цент. Не притежава никакви собствени пари. Ако татко получи развод по нейна вина, тя ще остане на улицата, а това никак няма да е по вкуса и.
— Не се опитваш да ми внушиш, че тя е убила Джек, нали?
— Разбира се, че не. Но по отношение на Трисби не е изключено. Аз съм го виждала, а ти не. Крайно безскрупулен е и ако е счел, че може да изгуби парите на Бриджит заради някакво разкритие на Джек, може да го е убил като нищо.
Над подобна хипотеза не бях се замислял.
— Няма да е зле да хвърля някой поглед и на него. Къде мога да го намеря?
— Има си малко местенце в местността Крест. Намира се зад града. Нарича вилата си Белият замък. Не е замък, разбира се, а гадно любовно свърталище.
Горчивината в гласа и ме накара да се извърна бързо към нея.
— Бриджит не е единствената, с която се забавлява там — продължи тя. — Всяка жена с пари е добре дошла.
— Е, та какво, в края на краищата той не е единственият. Това крайбрежие гъмжи от такива типове.
— Да — и посочи с ръка надясно. — Завий сега по първата пряка. Ще те отведе право на „Франклин Армз“.
Напуснах крайбрежния път и в дъното пред мен се появи залетият от светлина блок. Преминах през входа и спрях точно пред автоматично отварящата се врата.
— Е, лека нощ — и докосна ръката ми. — Ще ти се обадя. Бъди много внимателен с този Трисби.
— Не е необходимо да се тревожиш за мен. Ще се оправя. Очаквам да те чуя.
Понечих да изляза, но тя ме спря.
— Недей. Прислужницата ми сигурно дебне на прозореца. Лека нощ, Лю — и като се наведе, усетих устните и да докосват страната ми, после закрачи под осветения навес и изчезна през летящите крила на вратата.
Тръгнах. Достигнах пътя, спрях до бордюра, запалих цигара и потеглих бавно обратно към бунгалото. Отклоних посоката на мислите си от Марго и ги насочих към Кордец. По една или друга причина се оказа, че сгъваемото кибритче от багажа на Джек струва петстотин долара. Кордец бе дал четири кибрита на трима души и всеки един бе платил по петстотин долара за парче. Съвсем естествено трябваше да приема, че Джек или е намерил кибрита, или го беше взел от някого. Този някой беше изтърбушил стаята на Шепи и моята в хотела. Не бе успял да го намери при Джек, но при мен успя и го подмени с друг, вероятно надявайки се да не съм забелязал цифрите по клечките. Следователно резонно бе да се приеме, че тези числа значат нещо. Този факт вече можеше да ми подскаже, че мистериозният кибрит е допустимата причина за смъртта на Джак. Имах усещането, че мислите ми се движат в правилна посока, но занапред ми предстоеше да събера още много данни, преди да мога да отида по-далече от недоказаните предположения.
Пристигнах в бунгалото в 02,45. Бях хубавичко изморен. Отключих, запалих лампите и влязох в хола. Бях си наумил да пийна малко уиски със сода. Тъкмо се насочвах към бара, когато видях върху масичката нещо, което ме накара да спра. Беше вечерната чанта на Марго — красива вещ от велур във форма на раковина. Вътре бе инкрустирана златна пудриера. В коприненото джобче имаше носна кърпичка. Извадих я и под нея се появи сгъваем кибрит, обвит в червена коприна.
Дълго време го гледах втрещен, а после го отворих. Имаше само тринадесет клечки. Останалите бяха откъснати. Наведох ги и видях отпечатаните по тях номера. Числата вървяха от 0451148 до 0451160.
Сега вече знаех, че това е кибритът от куфара на Джек, който бях скрил под килима в стаята си и който бе откраднат оттам.
Стоях замислен над него. Внезапно телефонът зазвъня, раздирайки нощната тишина в смълчаното бунгало. Пуснах кибрита в джоба си и вдигнах слушалката.
— Ало, да? — Бях съвсем сигурен кой звъни.
— Ти ли си, Лю? — Гласът на Марго. Беше леко задъхан.
— Не ми казвай, зная. Загубила си нещо, нали?
— Чантата ми. Намери ли я?
— Тук е, на една от масичките.
