— О, добре. Не знаех дали съм я оставила в клуба, или в колата ти. Винаги забравям по нещо тук и там. Ще я прибера утре преди обед, ако можеш да наминеш тук. Съгласен?
— Всичко е наред. Ще ти я донеса.
— Благодаря ти, скъпи — настъпи пауза, а после –? Лю.
— Още не мога да се откъсна от теб.
— Мислите ми са с теб.
Бръкнах в джоба си и опипах кибрита.
— Аз също мисля за теб.
— Лека нощ, Лю.
— Лека нощ, хубавице.
Изчаках, докато чуя да остави слушалката на място.
III
Събудих се около 10 часа на следващия предобед. Поизтегнах се за няколко минути в леглото, загледан във фигурите, нарисувани от слънцето по тавана. Накрая прекарах пръсти през косата си, прозинах се, отхвърлих чаршафа и се надигнах.
Студеният освежителен душ ме пробуди напълно. Наметнат с пижамата, отидох в кухнята и сварих кафе. Излязох на терасата и там го изпих. Оттук виждах много добре сградата на училището по керамика, кацнала върху скалистия полуостров. Ниско, неугледно здание с бели стени, покрито със сини керемиди. Реших да го посетя, да се смеся с тълпата от туристи и да видя каквото може да се види.
Привърших кафето, обух плувки и влязох в морето. В продължение на половин час доказвах на себе си, че съм все още достатъчно силен и издръжлив. Освежен добре, облякох джинси и спортна риза и седнах в колата. Взех курс към Ароу Пойнт.
Часът беше 11,20. Това беше времето за посещения на туристите. Излязох на пътя и след пет минути се озовах до разклонение с табелка: „Оттук за училището по керамика — съкровищница за оригинална скулптура“.
Завих по него и продължих, без да бързам. След малко видях зад себе си автобус — пълен с любопитни туристи, с тухленочервени обгорели лица и страхотни шапки. Вдигаха обичайната врява на прекалена веселост. Отбих встрани и ги пропуснах. Автобусът ме задмина с трясък и ме засипа с облак прах, който, не се разсея чак до двукрилата порта, въвеждаща в района на сградата. Спрях на паркинга, където вече стояха шест частни коли. Възрастен човек, облечен в бяло сако, върху джоба на което бяха изрисувани две рибки, плуващи във виненочервено море, се доближи и ми подаде билет за паркиране.
— Един долар — каза ми и се усмихна извинително, сякаш искаше да изрази мнението си, че това бе истинско ограбване, но нямаше какво друго да прави.
— Басирам се, че тук мразят всеки, който има достатъчно сили да се довлече пешком — казах и му подадох долара.
Отговори ми, че досега никой не е идвал пешком.
Гледах да мине времето в приказки с него, докато групата от автобуса се подреди. Планирах да се смеся с тях. Когато напусках паркинга, те вече се насочваха към входа. Прилепих се към тях. Водачът им, дребно неврастенично човече, купи входните билети и въведе групата в хола през въртящата се врата. Платих друг долар и получих билет от един човек с твърд, недружелюбен поглед, облечен в сако със същия риби символ. Осведоми ме, че ако закупя нещо, стойността на входния билет ще ми бъде приспадната от цената.
— Кон за кокошка — засмях се аз.
Той присви рамене.
— Да знаете само колко безделници идваха тук, преди да започнем да ги таксуваме, и никой никога не купуваше нищо, бихте се удивили.
Разбрах накъде бие.
Прилепих се овреме към най-изостаналите и влязох в огромно помещение, натъпкано с предмети от глина в най-различни форми, големини, цветове и видове. Всичко беше безвкусно, грозно и претрупано.
Залата бе дълга около петнадесет метра и широка около шест. По двете страни се виждаха ниски дълги полици, натежали от изложените вещи. Момичета в бели палта със символа от риби стояха зад полиците. Наблюдаваха нахлуващата тълпа с уморени от скука очи. Представих си как Телма Казънс е стояла сред тези момичета само преди два дни и вероятно по същия начин е наблюдавала човешкия поток. Момичетата бяха около двадесет, еднакви по ръст и облекло и много приличаха една на друга. Всяка от тях бе готова веднага да продаде нещо в момента, когато някой се спре или се покаже достатъчно неблагоразумен да вземе в ръка и да заоглежда някоя грозна вещ.
В другия край на залата имаше портална рамка с виненочервена завеса. Блондинка със строго лице, кръстосала крак върху крак и отпуснала ръце в скута си, седеше до завесата. Личеше, че тази поза беше придобит от дълго време навик.
Вървях в опашката на групата, като се спирах там, където те се зазяпваха, и се влачех там, където и те се тътреха. Бях поразен от това колко много купуваха. Цените бяха извънредно високи, а стоката — истински боклук. Не отделях очи от завесата. Бях уверен, че истинската търговия се върши зад нея. Иззад завесата внезапно се появи дебела стара жена с отрупани от диаманти пръсти и малко ръмжащо кученце в ръце. Тя кимна към блондинката за поздрав, а тя и отправи пълен с безразличие поглед. През един от прозорците видях старицата да се насочва към огромен кадилак, където я чакаше шофьорът и.
Улових погледа на едно от момичетата зад лавиците — хубавичко, малко същество с чипо носле и закръглено личице.
— Нямате ли нещо по-добро от този битпазар? — запитах. — Интересувам се от нещо за сватбен подарък.
— Нищо ли тук не би задоволило вкуса ви? — опита се да изглежда изненадана.
— Погледнете сама. Намирате ли нещо, достойно да бъде поднесено като подарък за сватбата ви?
Обиколи с поглед цялата зала и после направи гримаса.
— Възможно е и да сте прав. Бихте ли почакали за миг?
Приближи се до блондинката със сериозното лице и и каза нещо. Русата ме изгледа. От погледа и не личеше да съм и направил кой знае какво впечатление. Нямах нито диаманти, нито ръмжащо кученце. За нея бях само един от скромните безделници, тръгнали на почивка.
Момичето се върна при мен.
— Мис Мадъкс ще се погрижи за вас — посочи с глава към блондинката.
Когато отидох при нея, тя се изправи. Фигурата, бюстът и бедрата и бяха от тези, които могат да се видят по рекламите и рядко в реалния живот.
— Какво има? — чух глас, преливащ от скука, а очите и ме обхождаха целия, без да открият нещо да ги задържи.
— Търся приличен сватбен подарък. Не вярвам, че тази бъркотия тук е съкровищница на оригинална скулптура.
— Разполагаме и с други мотиви — изви високо в дъги оскубаните си вежди, — но тяхната стойност, струва ми се, е малко по-висока.
— Така ли? Ех, човек най-сетне се жени обикновено веднъж. Нека ги видим.
Отмести завесата.
— Моля, влезте.
Преминах покрай нея в малко по-малка зала. Тук бяха изложени приблизително шестдесет творби от изкуството на мистър Хаан. Всяка си имаше собствена поставка и бе нагласена така, че да се видят най- добрите и страни. Един бърз поглед ми подсказа, че това трябва да са работите, превъзнасяни от Марго. Между тях и сметта от предишната зала нямаше никаква прилика. Мис Мадъкс насочи дългите си пръсти към експозицията наоколо.
— Може би нещо от тези?
— По-хубави са — отговорих и се огледах. В далечния край на залата имаше друга врата, закрита със завеса, и червенокосо момиче за пазач. — Мога ли да пообиколя?
Мис Мадъкс се отстрани и облегна елегантното си бедро на една лавица. Отегчените и очи ми говореха,
