че не ще успея да я баламосам нито за миг.
Експонатите в тази зала бяха наистина хубави. Бронзова статуя на голо момиче, покрило гърдите си с ръце, грабна отведнъж вниманието ми. Чувстваше се как от нея струи животът. Никак нямаше да ме изненада, ако внезапно момичето скочеше от пиедестала и се затичаше навън.
— Това е красиво — обърнах се към русата. — Колко би струвало?
— Две хиляди долара — Гласът и бе монотонен като на търговец, когато обявява стойността на ролс- ройс.
— Толкова много? Идва малко височко за мен.
Тя се отдалечи още някоя и друга стъпка от мен, а на лицето и се появи за миг и изчезна усмивка, наподобяваща злобно озъбване на куче.
Завесата, под която бях влязъл, се отмести настрана и зад нея се появи човек с бледо лице, облечен в бели спортни панталони и блуза. В ръката му димеше огромна пура.
Веднага го познах.
Беше човекът, когото Кордец нарече Донаг, човекът, платил предишната вечер хиляда долара за два сгъваеми кибрита.
ГЛАВА ДЕСЕТА
I
Прекосих помещението и спрях пред модел на матадор с рапира в ръка. Започнах да го обикалям бавно, като с крайчеца на окото си наблюдавах Донаг. Спря се внезапно, щом ме видя. Беше разтревожен като пиле, загубило майка си. Направи две бързи стъпки назад към завесата, после промени намерението си, като почти се затича напред, спря отново с прикован върху мен поглед и накрая направи три стъпки встрани. Виждах как се колебае да побегне ли, или да остане.
— Може би този екземпляр не е толкова скъп? — обърнах се към мис Мадъкс.
— Струва три хиляди и петстотин долара — не си направи труд даже да ме погледне.
Донаг пресече стаята и тръгна към червенокосата. Тя го наблюдаваше съвсем безразлично.
Придвижих се към скулптурна група деца, по-майсторски изпипана дори от матадора.
Донаг спря до пазачката, бръкна в джоба си, извади нещо и и го показа. То беше малко и червено. Не беше необходимо да съм детектив, за да се досетя, че това е кибритът от „Мъскитиър Клъб“. Червенокосата дръпна завесата и Донаг изчезна зад нея. Зърнах нещо като коридор, преди тежкият плюш да се върне на мястото си.
Започнах да обикалям, търсейки нещо малко и скромно, но, уви — нямаше. Усещах как и русата, и червенокосата ме дебнат. Накрая спрях пред модел на пудел, изработен със същото умение, както и всичко останало. Това ме постави съвсем близо до входа, пазен от червенокосата. Забавих се доста с огледа си.
— Това струва хиляда и седемстотин долара — достигна до мен гласът на русата и в него започна да се чувства зле прикривано раздразнение.
— Толкова евтино? — усмихнах и се. — Та то е почти като живо, нали? Трябва да си помисля малко. Хиляда и седемстотин долара? Просто го хвърляте безплатно, а?
Присви устни, а очите и издаваха вече неприкрита враждебност.
Внезапно завесата се отмести и Донаг се появи отново. В погледа му беше изписан безмълвен страх, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Достигна почти тичешком другата завеса и изчезна зад нея.
Реших, че не може да вися тук повече като месо на ченгел. По-уместно бе да проверя какво ще ми донесе кибритът от чантата на Марго. Надявах се да не са ядове. Погледнах червенокосата. Тя се бе втренчила в мен. Отправих и усмивка, разкрила всичките ми зъби, и се насочих към нея. Наблюдаваше ме с дебнещ поглед. Мушнах ръка в джоба на панталона си и и показах кибрита. Когато се наклони да дръпне завесата, очите и, отправени към мис Мадъкс, имаше израз на принудена примиреност.
— Благодаря — кимнах и. — Исках само да се убедя че никой не ме наблюдава.
Безмълвният и замръзнал поглед ми каза, че съм изрекъл погрешни слова, но тъй като тя все още държеше завесата, не си направих труд да сторя нещата по-добри или по-лоши, а преминах оттатък. Озовах се в дълъг коридор, осветен с неонови лампи, боядисан в виненочервено и синьо. Движех се предпазливо. Онова нещичко вътре в мен, което заработваше, когато си търсех белята, пусна в ход един алармен звънец в мозъка ми и ме постави нащрек. В момента така ми се искаше да имам оръжие.
В дъното на коридора се виждаше врата, а до нея — малка дървена поставка и звънчев бутон. Върху поставката стоеше една от по-незначителните творби на Маркъс Хаан — голям глинен съд в розово и зелено. На вратата бе изрязан прозорец, който беше затворен. Надникнах в гърнето. На дъното му имаше дванадесет кибритени клечки с поредица от цифри, а главичките им бяха изгорени — били са запалени и веднага угасени. По всяка вероятност това беше важно откритие, стига да знаех какво означава. Хвърлих поглед през рамото си назад. В другия край на коридора завесата си висеше спокойно и нито червенокосата, нито мис Мадъкс ме следяха. Бях на мнение тъкмо сега да не насилвам повече късмета си. Изгарях от любопитство да натисна бутона и да видя какво ще се случи, но тъй като не бях екипиран за среща с голямо премеждие, реших да се противопоставя на изкушението. Бях открил наличието на определена връзка между „Мъскитиър Клъб“ и така нареченото съкровище на Маркъс Хаан. Това не беше малко. Хора плащаха на Кордец голяма пара за нищо и никакво кибритче, а после идваха тук и се разделяха с клечките — за какво?
Обърнах се и закрачих по коридора. Достигнах завесата, дръпнах я и стъпих оттатък, като се стараех да изглеждам объркан и виновен, каквото бе и поведението на Донаг. Червенокосата бе заета с ноктите си — не ме погледна дори. Влязох в голямата зала. Туристите бяха приключили пилеенето на пари и се изтегляха към изхода, стиснали здраво пакетите си. Прилепих се отново към тях, а вън се качих бързо в колата си и офейках.
Насочих се към „Франклин Армз“. Пристигнах, взех чантата на Марго, поставих кибрита вътре и влязох в хола на блока. Помолих дежурния да съобщи на Марго, че я чакам. След миг предаде отговора и — до пет минути да се намерим в бара. Човекът ме насочи към него, влязох и заех ъглова маса.
Марго се появи едва след десет минути. Часът беше 12,15. Барът бе почти пълен, но близо до моята маса нямаше никой. Отправи се към мен. Облеклото и се състоеше от бански костюм, къса плажна дреха върху него и сандали. Косата си бе привързала на тила с червена панделка, а на ръката и висеше голяма плажна чанта. Мъжете извиха глави и зяпнаха в нея — аз също. Станах и и поднесох стол.
— Не мога да остана повече от десет минути, Лю — усмихна се тя. — Поканена съм за обяд чак на другия край на града.
Попитах я какво ще пие. Пожела джин. Поръчах и за себе си.
— Очарователна си — казах, щом келнерът се отдалечи. — Сигурно ти е омръзнало да слушаш подобни слова.
— Зависи кой ги казва — засмя се тя. — Донесе ли чантата ми?
Бях я скрил на стола до себе си и я измъкнах.
— Ще потърся възнаграждението си за нея по-късно.
Очите и светнаха.
— Ще го заплатя с най-голямо удоволствие. Благодаря ти, Лю. Ужасно съм небрежна към вещите си — и като я взе, започна да я напъхва в плажната си чанта.
— Почакай малко. По-добре провери дали не липсва нещо.
— Какво би могло да липсва? — погледна ме учудено.
В тъмновиолетовите и очи имаше израз на неподправена искреност и това ме зарадва.
— Марго, в чантата ти има един кибрит, който ме интересува живо.
— Наистина ли? — изглеждаше изненадана. — Кибрит? Защо ще те интересува? – и извади кибрита. — Този ли?
— Да. Откъде си го взела?
— Нямам никаква представа. Не знаех дори, че го имам. Защо, Лю? Защо проявяваш такъв голям
