— Разбира се, с удоволствие!
Отворих вратата и я поканих да се настани. Когато я затварях, хвърлих кратък поглед към стройните и бедра. Заобиколих колата, заех мястото си зад волана и подкарах.
— Завийте надясно и карайте до края на пътя.
Въпреки сравнително късния час много коли кръстосваха безцелно и не можеше да се кара с повече от четиридесет километра в час. Луната се бе вдигнала високо, нощта беше топла, а морето и палмите допълваха тази красота. Нямах никакво основание да бързам.
— Според приказките на хората „Мъскитиър Клъб“ е доста специално място. Посещавате ли го често?
— То е единственото, където можете да отидете, без да попаднете в блъсканицата на туристите. Да, често съм там. Баща ми притежава половината от клуба, така че не плащам сметките. В противен случай не бих ходила толкова често.
— Необходимо ви е да откъснете само един от тези смарагди, за да останете доживотен абонат на клуба.
— Въпросът е обаче там, че не са мои — усмихна се тя. — Татко ми позволява да ги нося, но те са негови. Когато поискам нещо друго, връщам му тези и той ми дава да си избера каквото ми харесва. Лично аз не притежавам нищо. Дори тази рокля не мога да нарека своя.
— Но, ето имате бунгало, макар и под наем — подхвърлих, като я погледнах с крайчеца на окото си.
— И то не е мое. Татко плаща за него.
— Ще изпадне във възторг от новия си наемател. Не е ли по-добре да се откажем от тази идея и да не се нанасям там?
— Няма да узнае. Вярва, че продължавам да го ползувам.
— Ще бъде голяма изненада, ако реши да ви посети на чаша чай, нали?
— Никога и по никакъв повод не ме е посещавал.
— Е, добре, щом сте толкова сигурна. Така значи, вие сте истинско бедно, малко, богаташко момиче?
Тя присви красивите си рамене.
— Татко обича всичко да е под негов контрол. Никога не разполагам с пари. Изпращам сметките си и той ги урежда.
— Ех, никой никога не е уреждал моите сметки!
— Но и никой не ви казва: не бива да купуваш еди-какво си или можеш да минеш без това или онова, нали?
Усмихна се отново.
— Не виждам защо. Обичам да ми се засвидетелствува симпатия. Никой никога нищо не ми е отказвал.
— Слушайте внимателно: тихото кап, кап, кап е моето сърце, обливащо се в кръв заради вас.
Наближавахме по-спокойната част от пътя и вече бях в състояние да покача скоростта. Включих на четвърта и продължихме с около седемдесет километра в час.
— Не ми вярвате, нали? Понякога съм така отчаяна от липсата на пари.
— Така съм и аз. Вижте какво, никога не бива да изпадате в отчаяние от безпаричие. Не е за момиче като вас. Като манекен например можете да направите малко състояние. Как ви се струва една такава идея?
— Татко не би ми позволил да го върша. Страшно ревниво пази достойнството на името си. Никой не би ме приел на работа, ако той се обади.
— Отклонявате въпроса. Не е задължително да работите тъкмо тук. Ню Йорк, да речем, би ви обградил с цялата си любов.
— Мислите ли, че ще мога? Завийте сега наляво по този страничен път.
Светлините на колата се плъзнаха по обикновен песъчлив път, водещ сякаш право в морето. Намалих скоростта. Светлините уловиха далеч пред нас бяла пътека.
— Само си приказвах — върнах се на темата ни. — Лесно е да се бърбори. Вие не можете да водите живота на останалите хора. Прекалено дълго време сте били управлявана и ще продължите да бъдете управлявана.
— Да, предполагам, така ще бъде.
— Този път е доста разнебитен — установих, докато колата подскачаше от дупка в дупка. Палмите от двете страни не пропускаха луната и плътна тъмнина ограждаше струята светлина от фаровете.
Марго отвори чантата си и запали цигара.
— Тъкмо поради това желаех така силно това бунгало. Ако бяхте живели в този град толкова дълго, колкото аз, бихте приели с радост това малко уединение. Не обичате ли да бъдете сам?
Имайки наум евентуална визита на Херц и неговите бандити, отговорих с известна резервираност.
— Само в известен смисъл.
Пътувахме в мълчание около четвърт миля, а след това фаровете потопиха в поток от светлина ниско бунгало, разположено на около двадесет метра от морето.
— Ето че пристигнахме.
Натиснах спирачката.
— Имате ли фенерче? Трябва да намеря ключовете за осветлението.
Извадих голямо електрическо фенерче от страничния джоб на предната врата. Излязохме и тръгнахме заедно по пътеката. Луната бе обляла всичко в разтопено сребро и можех да видя на една миля далечина ивица от гол пясък, палми и море. Далеч встрани и високо се виждаха светлините на сграда, издигната върху скалист хълм, вдаващ се дълбоко като връх на стрела в морето.
— Какво е това там? — запитах, докато Марго, отворила чантата си, ровеше за ключа.
— То е Ароу Пойнт.
— Светлините идват от училището на Хаан?
— Да.
Намери ключа, постави го в бравата и превъртя. Вратата се отвори. Марго заопипва стената и светлината заля голям, луксозно мебелиран хол, с малък бар в отдалечения ъгъл, комбинация от радиограмофон и телевизор и няколко комфортни кресла. Широк един метър, тапициран миндер минаваше по дължината на стената под голям прозорец, обърнат към морето. Подът беше от синьо-бяла мозайка.
— Та това е доста нещичко! — удивих се, застанал по средата на хола. — Съвсем сигурна ли сте, че желаете да се нанеса тук?
Тя отиде до двойната френска врата и я отвори. Докосна ключа за осветлението и обилна светлина заля десетметрова тераса, откъдето се откриваше красив изглед към морето и блещукащия в далечната тъма Сан Рафаер.
— Харесва ли ви? — и се обърна, застанала на прага със своята бегла, омайваща усмивка.
Само погледът, отправен към нея, караше кръвта ми да забушува.
— Потресаващо красиво! — и отклоних очи към бара.
На лавиците му имаше цял полк бутилки. Струваше ми се, че може да се намери всяка напитка, каквато може да си пожелае човек.
— И тези бутилки ли са собственост на баща ви, или са ваши?
— Негови са. Пренесох ги от дома на части, по четири наведнъж — и се усмихна. — Той си има всичко. Не виждам защо и аз да не взема нещо да се подкрепям понякога.
Премина отвъд бара, отвори хладилника и извади бутилка шампанско.
— Да си устроим празник. Вие я отворете, а аз ще донеса чаши — и напусна хола.
Разкъсах телената нишка около шийката на шишето и когато тя се завърна с две чаши за шампанско на табличка, тапата изгърмя. Напълних чашите, а след това ги вдигнахме и се чукнахме.
— Какво ще празнуваме? — запитах.
— Нашата среща. — Погледът и искреше. — Вие сте единствения мъж, който не се интересува от това дали съм богата или бедна.
— Почакайте за минутка? Какво ви кара да мислите така?
Тя изпи шампанското и размаха празната чаша.
