за прикритие, освен далечната групичка палми, където бяхме с Люсил.
Известно време се оглеждах, но не открих нищо повече от това, което се вижда от пръв поглед. Качих се в понтиака. Отидох до плажа и спрях на двайсетина метра от мястото, където бяхме паркирали миналата вечер. Първото нещо, което забелязах, бяха следите на кадилака в пясъка и останах шокиран. Видях също следите — моите и на Люсил, водещи към палмите. За това не бях помислил и за момент се почудих дали полицаите вече не са идвали и не са ги видели.
Щом ние бяхме оставили отпечатъци в пясъка, тогава и мъжът, който ни телефонира, в случай че наистина ни е видял на плажа, също трябваше да е оставил отпечатъци.
Започнах да ги търся наоколо. Въпреки че обиколих в радиус от триста метра, не открих други следи, освен моите и на Люсил. Това можеше да означава две неща: полицията не беше идвала ТУК и следователно не са видели следите от гумите на кадилака. Мъжът, който телефонира, също не е бил на мястото. Ето още една загадка. Ако не е бил тук, как е разбрал, че Люсил и аз сме плували заедно и след това сме се скарали? След като помислих върху това, реших, че единственият възможен начин да ни види от разстояние, е с помощта на мощен бинокъл за нощно виждане. Това обясняваше защо Люсил не го е видяла.
Няколко минути заличавах отпечатъците от гумите в пясъка. После тръгнах надолу към палмите, като се стараех да стъпвам в следите, оставени от мен предната вечер. Върнах се към пътя и изтрих всички, следи, включително и тези на Люсил. Когато свърших с изпълнението на тази задача, се бях изпотил, но се чувствах по-сигурен, като видях, че вече няма предателски следи, които да бъдат открити от полицията, в случай че решат да търсят улики тук.
Със съзнанието, че поне съм взел мерки да не бъда проследен, тръгнах към понтиака. Отворих вратата и чух звук от приближаващ автомобил. Огледах се и видях един жълто-червен олдсмобил да излиза от завоя и да пълзи към мен.
Сърцето ми подскочи. Аз зачаках, наблюдавайки как колата се приближава. Помислих си, че ако беше пристигнал три минути по-рано, шофьорът щеше да ме види как трия следите в пясъка. Когато колата наближи още малко, забелязах, че караше жена. Тя спря на десет метра от мен и ме изгледа през отворения прозорец на колата. После слезе.
Носеше алена рокля, малка бяла шапчица и бели мрежести ръкавици. Беше малко над среден ръст, мургава, стандартна латиноамериканска красавица. Такива можеш да видиш всеки ден по плажовете на Флорида на показ като украшения или като стока, в зависимост от това кой ги гледа.
Тя слезе от колата и демонстрира дългите си стройни крака, обути в найлон. Опъна роклята върху стегнатия апетитен задник и ме зяпна. Черните й очи бяха сериозни и заинтригувани.
— Това ли е мястото, където беше убит полицаят? — попита тя, приближавайки се бавно към мен.
— Мисля, че е станало по-нагоре — отговорих аз.
Зачудих се коя е и какво търси тук.
— Според мен сте го подминала.
— О, казвате, че трябва да се върна нагоре по пътя?
— Във вестниците пише, че е бил убит на пътя.
Тя си отвори чантата, извади смачкан пакет „Лъки“, пъхна една цигара между пълните си червени устни и пак ме изгледа. Извадих запалката и се приближих до нея. Наведе се, за да си запали от пламъка, който бях скрил в шепите си и усетих парфюма й.
— Благодаря ви.
Тя вдигна глава и ме погледна в очите. От това близко разстояние можах да видя изкусно сложения тежък грим и тъмната сянка на горната устна, която й придаваше типичната латиноамериканска чувственост.
— Журналист ли сте? — попита тя.
— Журналист? Ами не, защо? Просто дойдох тук да поплувам.
Тя обърна глава и забеляза ивицата от пясък, където бях заличавал стъпките.
— Вие ли направихте това?
— Имате предвид пътеката по пясъка ли? — опитах се да го кажа небрежно. — Беше там, когато дойдох.
— Изглежда така, сякаш някой се е опитвал да изтрие следи от пясъка.
Обърнах се да погледна.
— Така ли мислите? Може да е станало от вятъра. Той прави странни фигури по пясъка.
— Така ли?
Отново почувствах тъмните очи върху лицето си.
— Минах покрай едно отъпкано място на около три километра оттук. Мислите ли, че там е бил убит?
— Вероятно, откъде да знам.
— Не питам от любопитство. Щяхме да се женим.
Погледнах я живо. Спомних си, че в един от вестниците пишеше, че О’Брайън щял да се жени за певица от нощен клуб.
— О, да. Четох тази сутрин във вестника за това.
— Нима? — тя се усмихна. Беше студена, горчива усмивка. — Едва ли сте чували нещо за мен, преди да прочетете днешните вестници. В шоубизнеса съм вече от десет години. Не е много приятно да се прочуеш с това, че бъдещият ти съпруг е убит, защото е бил достатъчно глупав, за да го позволи.
Тя изведнъж тръгна към олдсмобила и ме остави загледан след нея. Качи се в колата, направи обратен завой и потегли бързо в облак от прах и пясък.
VII
Изядох един сандвич за обяд и се върнах у дома. Докато се хранех и шофирах към къщи, мислех усърдно, но умът ми не роди нищо полезно. Бях по-сигурен от всякога, че в тази катастрофа има нещо много фалшиво. Бях сигурен, че Люсил ме излъга за това как се е случило всичко. Ситуацията беше станала още по-озадачаваща, след като бях разгледал мястото. Сега за мен беше очевидно, че тя трябва да е видяла О’Брайън, когато се е приближавал към нея. Не е могла да намали и е тръгнала право срещу него. При такава очевидна хипотеза тя не би могла да очаква никаква милост от съдебните заседатели, а на мен ми стана още по-ясно защо тя толкова държеше аз да поема вината.
Най-належащият проблем беше какво да правя с кадилака. Рано или късно, ако полицията наистина започнеше пълното претърсване, щеше да го открие в гаража на Сийборн. Шефът на полицията беше заявил, че всеки, който е ударил колата си след катастрофата, ще трябва да докладва за това незабавно и да даде обяснение как се е случило.
Чудех се дали тази наредба не би могла да ми предложи изход. Можех да засиля колата срещу вратата на гаража, да я ударя и да се обадя на полицията. Но дали щяха да приемат обяснението, че съм я ударил по този начин? Ако колата беше смачкана само отпред, можех много да не се притеснявам, но двете дълбоки драскотини отстрани нямаше да се вържат с фронталния удар в гаража и лесно щяха да предизвикат подозрението на полицията.
Това поне беше една идея и аз реших да продължа да мисля в тази посока. Все още разсъждавах върху нея, докато отключвах входната врата, когато изведнъж вниманието ми беше отклонено от звъна на телефона. Влязох в хола и вдигнах слушалката.
— Господин Скот?
Познах гласа на Уоткинс и целият изтръпнах. Почудих се защо ли може да звъни.
— Да, на телефона.
— Господин Ейткън ме помоли да ви се обадя, сър. Той каза, че е възможно все още да сте у дома. Ако можете да отделите време, господин Ейткън би се радвал да ви види.
— Но аз трябваше да си почивам на игрището за голф. Не можете ли да му кажете, че не сте се свързал с мен?
Уоткинс се закашля.
— Предполагам, че бих могъл, сър, но господин Ейткън ми даде да разбера, че въпросът е спешен. Все пак, ако мислите…
