златистокафяв, гъстата й кестенява коса падаше върху раменете и почти стигаше до кръста. Гледката там горе ни накара да се заковем на място, все едно че се бяхме блъснали в тухлена стена. Тя се вдигна на пръсти, разпери ръце и се отблъсна от трамплина. Полетя надолу с идеална траектория и се гмурна във водата почти без пръски. После изплува и изтръска косата от очите си. Обърна се по гръб и бавно тръгна към стълбичката за излизане от басейна. Косата й се носеше около нея.
— Да, да… — каза Уест и бавно си пое въздух.
Той си свали шапката, извади носна кърпа и я обърса отвътре, докато гледаше как Люсил излиза от басейна. Водата блещукаше по кафявото й тяло. Белите бикини бяха прилепнали по нея като втора кожа. Стояхме там като вкаменени и я гледахме, докато изчезна в една от кабинките. Тогава Уест ме погледна. Малките му сиви очи бяха сънливи, а тънките сурови устни се бяха изкривили в скептична, недоверчива усмивчица.
— Това дъщеря му ли е?
— Това е госпожа Ейткън.
Той подсвирна тихо.
— Не изглежда на повече от двайсет.
Търпението ми беше на изчерпване и започвах да се дразня от тези забележки.
— Да не би аз да съм виновен?
Той ме зяпна изненадан за момент и после кимна.
— Точно така, не сте виновен. Браво, господинът знае как да използва парите!
Той ме остави и закрачи към гаража. Отвори вратата и влезе, за да прегледа колите. Останах под слънцето и зачаках. Люсил излезе от кабинката. Носеше алена блузка с гол гръб, бели къси панталони и сандали. Държеше двете малки парчета мокър плат, които играеха ролята на бикини и бързо вървеше към мен. Предвидих ефекта от присъствието на Уест върху нея и тръгнах да я предупредя, преди да се натъкне на него. Тя погледна нагоре и ме видя. С периферното си зрение забелязах, че Уест излиза от гаража. Ускорих крачка и я пресрещнах, когато той затваряше вратите на гаража.
— Този човек е полицейски служител — казах бързо аз. — Не търси теб. Само проверява колите. Не се безпокой.
Може би не трябваше да й го изтърся така, но нямах много време. Тя обаче побеля като платно и за мой ужас помислих, че ще припадне. Очите й се разшириха и потъмняха, а бледото й лице изглеждаше доста странно под тъмния тен. Тогава чух леките стъпки на Уест да се приближават към нас. Изглежда не бързаше, но ни достигна много по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Той се изравни с мен. Големият му нос свистеше и бях сигурен, че е зяпнал Люсил. Обърнах се и го сварих да прави точно това. Тя го погледна така както заекът гледа змия. Казах с дрезгав глас:
— Това е лейтенант Уест. Лейтенант — това е госпожа Ейткън.
Уест провлачи:
— Добър ден, госпожо. Току-що прегледах колите. Сигурно сте прочела… — но не можа да довърши.
Люсил изведнъж се завъртя и си тръгна. Не може да се каже, че тичаше, но стройните й кафяви крака я понесоха доста бързо. И двамата наблюдавахме в мълчание как изчезна нагоре по стълбите.
— Май сме високомерни, а? — каза той и наклони глава на една страна. — Дава го изтежко, как мислите?
— Какво е един полицейски служител за нея? — казах аз небрежно. — В края на краищата тя е жена на богаташ.
— Точно така. — Той си свали шапката и пак я обърса с носната кърпа. Изглежда му беше навик. — Чудя се какво си помисли. Видяхте ли как си смени цвета?
— Така ли?
Тръгнах към терасата. Сърцето ми заби неравномерно. Уест закрачи успоредно с мен.
— Аха, смени си цвета. Бива си я. Жалко, че е пропиляла такава фигура, за да се омъжи за дъртак като Ейткън.
— Ако това толкова ви тревожи, защо не повдигнете въпроса пред него? — скастрих го аз.
Уест ме погледна и се усмихна уморено.
— Не съм чак толкова влюбен в работата си, но и не изгарям от желание да я загубя. Мислите ли, че може да има любовник?
— Защо не попитате нея, щом ви влиза в работата? — казах аз и го изгледах гневно.
Той разтърка потното си лице с голямата си длан и преглътна една прозявка.
— Бих искал, но едва ли ще ми каже. Тя използва ли колите на Ейткън?
Сърцето ми прескочи.
— Беше ли някоя от тях ударена?
— Не. Шофьорът се грижи за тях добре. Сигурно го задължават.
— Тогава не е ваша работа дали ги използва или не. Но ако това ви успокоява, тя няма книжка, така че отговорът е отрицателен.
Той ме погледна с присвити очи.
— Само защото няма книжка? — провлачи той. — Това не означава, че не изкарва някоя от колите понякога. Хората обичат риска. Как така не може да кара?
Изведнъж се изплаших, че съм казал прекалено много.
— По-добре питайте нея. Какво ви влиза в работата?
— Слушай, приятел — каза той тихо — не ставай докачлив. Работата ми е да задавам въпроси. Няма да го правя, ако не ми се налага. Аз съм ченге. Когато се случи нещо необичайно, се питам защо. Чудя се защо тя заприлича на призрак, като ме видя. Момичета с нейния външен вид обикновено са доста самоуверени. Не би трябвало да се спича от ченге, а тя направо се спече. Защо? Какво си помисли? Човек не си променя така цвета, освен ако е с нечиста съвест. Какво я мъчи? Чудя се?
— Откъде да знам? — казах аз през зъби.
Той ме потупа по ръката разсеяно.
— Правилно, откъде да знаете.
Изпревари ме и тръгна към терасата. Вървях след него, но се държах на разстояние, за да не ме заговори пак. Той даде на Ейткън четири пропуска. Ейткън ги взе и ги подхвърли презрително на масата. Уест даде един и на Хакет.
— Като че ли това е всичко — каза той, като ни огледа. — Благодаря ви за помощта, сър. — Това беше за Ейткън. — И на вас също. — Малките му очи се насочиха към мен.
После в тишина, която можеше да се разреже с нож, той се запъти надолу по стълбите към чакащата полицейска кола.
— Да… а, трябва да кажа, че това е прекрасен начин за пилеене на парите на данъкоплатците — изръмжа Ейткън. — От всички идиотщини, на които съм попадал…
— Наистина ли го мислиш? — попита Хакет и вдигна гъстите си вежди. — Опитват се да открият човека, убил полицай. За тях това е важно. Знаят, че колата на убиеца е ударена. Това е най-сигурният начин да го открият. — Той размаха пропуска си. — Рано или късно ще открият кола, която е повредена и няма пропуск, и така ще открият убиеца. Лично аз мисля, че е хитра идея — каза той, докато се извръщаше към мен. — Ние ви отнемаме от голфа, а и аз трябва да тичам. Жената ще се чуди къде съм се дянал. Довиждане, Ейткън, ще се позабавляваме здравата с новия бизнес — каза той и раздруса ръката на Ейткън.
— Надявам се — отвърна той. — Много зависи от Скот.
Хакет ме тупна по рамото.
— Ще се оправи. Ами, аз тръгвам. Грижи се за този крак, Роджър. Колкото по-рано се изправиш и се раздвижиш, толкова по-добре.
Размениха се още реплики, преди Хакет и аз да слезем по стълбите и да тръгнем към колите.
— Нали няма да забравиш да ми се обадиш в хотела? Искам да се запознаеш с жената.
— Много мило — казах аз. — Работата е, че Ейткън ме чака тук всяка вечер и това ограничава времето ми.
— Да, виждам. Но въпреки това, опитай. — Той спря до буика и погледна към понтиака. — Още ли ползваш колата на Джак?
