— Знам. Същото каза и лейтенантът. — Постарах се да прозвучи смирено. — Казах му, че това няма да се повтори.
Ченгето се поколеба. Виждах, че много му се иска да направи нещо, но бях сигурен, че споменавайки името на Уест, ще го блокирам и познах.
— По-добре не го правете отново — каза той. Обърна ми гръб и продължи към Сам. — Помислих, че съм хванал типа, който уби О’Брайън. Един шофьор ми каза, че е видял колата. О’кей, аз тръгвам.
Вече го нямаше, когато Сам ми смигна.
— Добре, че споменахте лейтенант Уест, иначе онзи умник щеше да ви откара. Той е от тия, дето си търсят белята.
Подадох му пропуска.
— Ще ти трябва ли?
— Да. — Сам го прибра в джоба си. — Искате ли да ви услужа с някоя кола, господин Скот?
— Би било чудесно.
— Вземете онзи буик. Аз ще оправя кадилака до петък. Елате с буика и ще си го вземете.
Благодарих му, качих се в колата и тръгнах към магистралата. Не ми се искаше да се връщам у дома. Сега беше единайсет без двайсет. Все още бях здравата разтревожен от неочакваната среща с ченгето. Само при мисълта, че трябва да седна сам в празния хол ме побиваха тръпки. Затова тръгнах към града.
Паркирах и влязох в един малък бар, който от време на време посещавахме с Джо, когато се нуждаехме от някоя чашка, за да подсилим въображението си.
Барманът, възрастен, дебел майтапчия, когото наричахме Слим1 кимна, като видя, че влизам.
— Двоен скоч — казах аз и се покачих на столчето.
В заведението имаше само четирима души. Те бяха на другия край на бара и хвърляха зарове.
— Веднага, господин Скот. Закъсняхте тази вечер.
— Аха, но неделята е пред мен.
— Правилно, това е любимият ми ден. — Той сипа скоча, пусна лед в чашата и я остави пред мен. — Чухте ли последните новини за произшествието?
Стомахът ми изведнъж се сви.
— Не. Какво ново?
— По радиото, преди десет минути. Един мъж и една жена са били забелязани да се отклоняват от магистралата и да тръгват надолу по крайбрежния път, на който беше убито ченгето, горе-долу по време на произшествието. Полицията ги моли за помощ. Изглежда мислят, че те може да са видели колата, убила О’Брайън, или самите те да са го направили.
Отпих голяма глътка от уискито.
— Така ли? — казах аз, без да го поглеждам.
— Обзалагам се, че няма да се появят. Един мъж и една жена не се отклоняват по такива пътища, за да се наслаждават на гледката. — Той ми намигна. — Басирам се, че тия двамата няма да искат да излязат на първите страници на вестниците.
— Така си е. Да, наистина полагат усилия да хванат типа, който го е извършил — казах аз, като се постарах да прозвучи безгрижно.
— Да. Много шум за нищо. Всяка секунда убиват някого, но когато е ченге, всичко става специално.
Седях и слушах възгледите му за полицията няколко минути и накрая изведнъж го попитах:
— Случайно да познаваш един тип на име Оскар Рос?
Слим се изненада.
— Ами, да, естествено. Барман в нощния клуб на „Литъл Тавърн“ на Маунт Креста. Познавате ли го, господин Скот?
— Не, но някой ми каза, че бил най-добрият барман в града. — Стараех се лицето ми да остане безизразно, въпреки че тази неочаквана информация ме развълнува силно. — Просто се чудех с какво се е прочул?
— Обзалагам се, че сте го чул от жена — каза Слим, без да прикрива презрението си. — Най-добрият барман в града! Хайде де! Аматьор. Мартинито му може да накара и котка да повърне. Ще ви кажа какво има — външен вид. Това ви казвам аз. Мацките много си падат по него. И той не им остава длъжен, като дойдат в бара. Нали знаете: настойчив поглед, оглеждане от главата до петите, поглаждане отзад, когато им помага да седнат. Те си умират за това, но като барман няма никакъв талант. Не бих го взел тук дори да не ми иска пари.
IX
„Литъл Тавърн“ беше типично крайпътно заведение с кръгъл драйв-ин, многоцветни неонови светлини, натруфен портиер и голям паркинг, натъпкан с евтини коли. Намерих свободно място в една от редиците, изгасих колата и светлините. Портиерът ме поздрави пред въртящата врата с докосване на шапката. Влязох в голямо, претрупано фоайе. Гардеробиерката, издокарана в минижуп на волани, разклати бедра към мен и демонстрира равните си бели зъби в гостоприемна усмивка. Усмивката й се стопи, като видя, че нямам шапка или друга дреха, която да оставя при нея, за да спечели евентуалния бакшиш.
Минах покрай нея и й отправих една от моите момчешки усмивки, но тя не се впечатли от този жест. Завъртя се и разклати бедра обратно към гардероба. В тялото приличаше на Мерилин Монро. Качих се по стълбите, покрити с червен килим. Минах през добре осветения коридор и се запътих към бледосиния неонов надпис
Погледнах към бара. Имаше двама бармани, които се справяха с навалицата. Нито един от тях не беше Рос. И двамата — дребни мексиканци, ако се съди по пригладената черна коса, тъмната маслинова кожа и сервилните, блестящи усмивки.
Не очаквах да намеря Рос зад бара. Предположих, че е в почивка. Като се огледах, забелязах, че поне десет от самотните жени ме хипнотизират. Постарах се да не отвръщам на многозначителните им погледи. Отидох спокойно до бара, изчаках си реда до един дебел мъж с леко смачкан тропически, бял костюм, на когото сервираха ром и лимонов сок, и който изглеждаше полупиян. Като редът ми дойде, поръчах скоч с лед. Докато ме обслужваха, попитах в колко часа започва кабарето.
— В единайсет и половина, сър — отговори барманът и плъзна чашата към мен. — В ресторанта. Втората врата вляво, надолу по коридора.
Той отиде да обслужи една висока, кокалеста блондинка с морскозелена вечерна рокля. Нейният позастарял компаньон изглежда не изгаряше от желание да поръча коктейла с шампанско, за който тя мяучеше.
Погледнах си часовника. Беше единайсет и двайсет. Дебелият пияница се обърна и глупаво се захили, сякаш да се извини, че се натрапва. Лъхна ме силно на ром.
— Недей да си хвърляш парите в кабарето, приятел. Това е най-голямата измама в града. Даже по- лошо!
— Няма ли момичета?
Той направи гримаса.
— Да, има, ако можеш изобщо да ги наречеш момичета.
Аз разклатих чашата си.
— Чух, че си заслужава да хванеш онази Лейн.
Той смукна малко от рома и от лимоновия сок, и притвори натежали клепачи.
— Ако успееш да я хванеш, бих казал, че е доста задоволителна, но е трудно уловима. Опитвал съм и
