си и я хвърли на пода.
— Имам малко пари — казах аз. — Не много.
— Единственото нещо на този свят, което има значение и важи, са парите. Не оставяйте някой да ви заблуди. Казват, че здравето и религията са хубави неща, но аз си избирам парите — каза тя зад паравана. — Ако ги нямате, по-добре си купете бръснач и си прережете гърлото. Човек е нищо без пари. Не може да си намери прилична работа, не може да отиде там, където си заслужава, не може да живее там, където си заслужава, не може да контактува с хората, с които си заслужава. Без пари се превръщаш в част от тълпата, а според мен това е най-низшата форма на живот — да бъдеш част от тълпата.
Тя излезе иззад паравана. Сега беше сложила червена копринена рокля, която демонстрираше формите й в нейна полза. Тръгна несигурно към тоалетката, за да среши тъмната си коса.
— В бизнеса съм от десет години — продължи тя, докато прокарваше гребена през косата си. — Нямам голям талант. Това не са мои думи. Принадлежат на моя пиян импресарио, който ми е увиснал на врата, защото не може да намери друг източник на пари. Малкият ми талант не ми докарва доходи, за които си заслужава да се говори. Осигурява ми хляба, ако може така да се каже, и това е всичко. Затова, когато това червендалесто ченге започна да ме подработва, го оставих, защото имаше пари. През изминалите десет години съм работила практически във всяко нощно заведение по това гадно крайбрежие и въпреки че са ме задиряли безброй пъти, никога не ми бяха правили предложение за женитба. Тогава ченгето се появи на сцената. Груб, жесток, ужасен, но поне искаше да се ожени за мен. — Тя млъкна и довърши джина в чашата си. — Имаше пари. Правеше ми подаръци. — Отвори едно чекмедже и измъкна златна пудриера. Хвана я така, че да мога да я видя. Беше скъпо, впечатляващо украшение. — Даде ми това, без да очаква да хвърля дрехите си в момента, в който го получавам. Даде ми палто от катерици и аз все още не бях свалила дрехите си. Каза, че ако се омъжа за него, ще ми подари и палто от норки. — Тя спря и сипа още джин в чашата. Отпи и сгърчи лице, отвратена от вкуса му. Предположих, че не би казала толкова много, ако не беше гипсирана и продължих да слушам, с наострени уши. — Той имаше къща в Палм Бей. Много хубава, с тераса с изглед към морето, а и стаите бяха специални — една от тях имаше осветен стъклен под. Щях да се омъжа за този човек, ако беше останал жив достатъчно дълго, въпреки грубостта му. Влизаше тук, без да си сваля шапката, качваше си краката на тоалетката и ми викаше „кукло“. Но той се оказа достатъчно тъп, за да го убият. — Тя изпи джина и остави чашата потръпвайки. — Беше достатъчно тъп точно когато Арт Галгано… Тя млъкна рязко и присви очи в старанието си да ме фокусира. — Изглежда се напих. За какво съм се разприказвала така пред вас?
— Не знам. Хората говорят, за да им олекне. Не ме отегчавате. Просто не е могъл да се измъкне. Би трябвало да го съжалите.
— Така ли? — тя изгаси цигарата си. — Може би искате да кажете, че аз съм за съжаление. Тя плисна още джин в чашата. — Търсите ли си съпруга, господин Скот?
— Не бих казал.
— А какво търсите?
— Бих искал да разбера как са прегазили О’Брайън.
Тя повдигна чашата с джина и я подуши.
— Гадно нещо. Използвам го само след работа и особено когато аплодисментите са като сегашните. — Тя се взря в мен. — Какъв ви е О’Брайън?
— Никакъв. Просто съм любопитен да разбера как са го прегазили.
— Без причина. Просто от любопитство?
Тя ме погледна изпитателно.
— Как казахте, че ви е името?
— Скот.
— И искате да узнаете как са убили Хари?
— Точно така.
— Може и да ви кажа. — Тя отпи от джина и после с жест на отвращение, прекоси стаята и го плисна в мръсния умивалник. — Може и да ви кажа. Колко бихте дали, господин Скот?
Пуснах цигарата си в тенекиената кутия.
— Искате да кажете в пари?
Тя облегна здравия си задник на умивалника и се усмихна. Не беше приятна усмивка. От нея лицето й заприлича на каменно.
— Да, точно това искам да кажа. Ама, разбира се, Честър Скот. Сега знам кой сте. Вие сте мъжът, когото Оскар изнудва.
— Какво ви кара да мислите така? — попитах аз с безизразно лице.
— Чувам разни неща. Не одобрявам изнудването. Имам нужда от пари, господин Скот. Мога да ви дам информация, която ще ви освободи от ноктите на Оскар, но ще ви струва пари. Няма да ви ограбя. За петстотин ще ви отворя очите. Евтино е. Знам колко иска Оскар. Петстотин са нищо.
— Каква информация?
— Имате ли петстотин долара, господин Скот?
— Не сега.
— Можете ли да ги намерите тази вечер?
— Бих могъл. — Помислих за осемстотинте долара, които държахме в сейфа на офиса. Можех да ги взема назаем и да ги върна в понеделник, когато банката отвори. — Какво ви кара да мислите, че вашата информация ще ми струва толкова?
— Дайте ми още една цигара.
Отидох при нея, дадох й цигара и поднесох огънче. Като се наведе, за да запали, тя сложи ръка върху моята. Кожата й беше гореща и суха. Отдалечих се от нея. Наблюдавах как поглъща дима и го изпуска бавно през носа.
— Мога да ви освободя от ноктите на Оскар. Знам цялата история. Ще я получите за петстотин. Трябва да се измъкна от този град и се нуждая от пари.
— Как ще ме освободите? — попитах аз, усъмнен дали не ме занася.
— Ще ви кажа, когато дадете парите, не преди това. Когато ви ухапе змия, използвате противоотрова. Мога да ви дам противоотровата за Оскар. Ако не искате да похарчите петстотин, за да спестите трийсет хиляди, сте глупак. Можете ли да ми дадете парите довечера?
Ако тя наистина знаеше как да се справи с Оскар, петстотин беше нищожна цена.
— Да, мога.
— Ще бъда у дома точно след два часа. Ще ме намерите в апартамент 10, Медъкс Армс. Знаете ли къде е?
Отговорих утвърдително.
— Донесете парите, господин Скот, и аз ще ви дам противоотровата. Бъдете там точно в два. След това трябва да хващам влак. — Тя отиде при вратата и я отвори. — Пак трябва да пея пред онези мръсни пияници. Довиждане.
Излязох в коридора, обърнах се и я погледнах. Лицето й беше напрегнато. Очите й блестяха от силното осветление на тавана. Стори ми се уплашена. Изгледахме се продължително и тя внимателно затвори вратата.
Като излизах от паркинга, забелязах един черен клипер да се измъква от втората редица коли и да тръгва след мен. Не му обърнах внимание в момента, въпреки че продължи да се движи след мен по целия път до града и ме задмина едва когато спрях пред блока с офиса. Щях да си спомня за него по-късно.
Беше един без петнайсет. Имах ключ за главната врата, но знаех, че ако я отворя, ще се включи алармата. Така че позвъних на портиера с надеждата да не си е легнал. Накрая той дойде и се взря в мен през армираното стъкло на вратата. След това изключи алармата и ме пусна вътре.
— Надявам се, че не те вдигнах от леглото — казах аз. — Забравих някои документи, върху които искам да работя в неделя.
— О’кей господин Скот — каза той бодро. — Тъкмо се канех да лягам, но още не бях в кревата. Ще се