бавите ли?
— Пет минути.
— Тогава ще ви изчакам тук и ще затворя след вас. Наистина работите до късно.
Направих някаква незначителна забележка и отидох до асансьора. За няколко минути отключих офиса и отворих сейфа. Оставих една разписка за петстотинте долара, които взех от кутията. Докато шофирах от Маунт Креста насам, мислих върху ситуацията. Долорес каза, че ще ми даде противоотрова срещу ухапването на Рос. Това можеше да означава само, че тя ще ми даде информация, която ще го сплаши така, че той няма да посмее да използва тази, която има срещу мен.
Докато слагах петстотинте долара в джоба на панталоните, се чудех каква би могла да е тя и доколко мога да се доверявам на Долорес. В асансьора си спомних забележката на Рос, че ще напуска града. Можеше ли тези двамата да са свързани с някаква далавера, която да е пропаднала след смъртта на О’Брайън?
Очевидно О’Брайън беше интересна птица. Ченге, което може да обещава норки и притежава къща със стъклен под, сигурно има стабилни частни доходи. Защо тогава беше останал ченге? Портиерът ме чакаше търпеливо. Пожелах му лека нощ и той ме пусна навън.
Когато отивах при буика, видях някакъв мъж да стои във входа на магазина отсреща. Щом го погледнах, учуден какво прави там, той се дръпна в сянката. В момента, в който се качих в буика и тръгнах към жилищния квартал на Палм Сити, вече го бях забравил, но щях да се сетя за него по-късно, също както и за черния клипер.
Медъкс Армс беше жилищен блок на Медъкс Авеню в бедните квартали. Кафява, каменна сграда, строена преди около петдесет години. Изглеждаше така, сякаш не е пипана оттогава. Изкачих петнайсет стръмни стъпала до входа. Влязох в мрачно фоайе с пощенски кутии отдясно и древен асансьор срещу мен. Отляво имаше врата с надпис „портиер“.
Разбрах от указанието на стената, че апартамент 10 е на третия етаж. Когато се качвах в асансьора, си погледнах часовника. Беше два без три минути. Асансьорът така започна да ме тегли до третия етаж, че сериозно се притесних да не се откачи кабелът и да полетя надолу в шахтата. Зарадвах се, когато спря със скърцане, и слязох. Попаднах в тесен коридор. От двете страни имаше врати. Тази вляво беше на апартамент 10. Минах по коридора и застанах пред вратата. На нея имаше табелка, закрепена с кабарче и надпис „Г-ца Долорес Лейн“. Натиснах звънеца и чух острия му звук някъде вътре. Последва тишина. Стоях напрегнат и измъчван от съмнения дали след десет минути ще бъда в състояние да се оправя с Оскар Рос. Тогава чух раздвижване зад вратата. Открехна се около два сантиметра, доколкото веригата позволи.
— Кой е? — попита Долорес и се показа.
— Скот — казах аз. — Кой може да бъде?
Вратата се затвори. Тя откачи веригата и отвори отново. Носеше леко палто за път върху сива рокля. Лицето й беше напрегнато, но успя да ми отправи една безсмислена усмивка.
— Влезте. Когато човек живее сам в такава съборетина, трябва да внимава на кого отваря вратата в два часа през нощта.
Последвах я в една доста голяма стая, оскъдно обзаведена с мебелите, които се срещат само в подобни апартаменти — боклуци, които никой нормален човек не би купил за себе си. Разбрах, че животът й е труден и вероятно това не беше отскоро.
— Не обръщайте внимание на обстановката — каза тя, като видя, че се оглеждам. — Слава Богу, че напускам. Единственият плюс е, че е евтино.
Отдалечих се от нея. Наблизо имаше една полуотворена врата. Стаята оттатък изглежда беше спалня. До кревата имаше голям куфар. Явно Долорес беше готова да тръгне.
— Носите ли парите? — попита тя.
В гласа й долових тревожна нотка.
— Донесох ги, но няма да се разделя с тях, докато не реша, че информацията, която имате, си заслужава.
Устните й се извиха в горчива усмивка.
— Заслужава си. Дайте да видя парите.
Извадих от джоба си пачката и я хванах така, че да я види. Тя я зяпна жадно.
— Петстотин долара?
— Да.
— Сега ще ви покажа какво имам — каза тя и тръгна към очуканото бюро в ъгъла.
Отвори едно чекмедже. През цялото време дълбоко в себе си имах чувството, че не трябва да й се доверявам, но бях достатъчно суетен и глупав да вярвам, че след като е жена, ще мога да се справя с нея.
Тя пъхна ръка в чекмеджето и след това се завъртя към мен. Държеше 38-милиметров автоматик, насочен към мен. Изражението на очите й ме накара да изтръпна.
— Не мърдай — каза тя меко. — Остави парите на масата.
Не можех да откъсна очите си от нея и от пистолета. Беше насочен право в гърдите ми. За пръв път в живота ми някой насочваше пистолет към мен и това не ми хареса. Той изглеждаше ужасяващо опасен и смъртоносен. Бях чел в детективските романи как героят бива задържан с пистолет. Според изискванията на жанра той трябваше да се изправи пред подобна ситуация, без да му трепне окото. Сега открих, че не ставам за литературен герой. Устата ми пресъхна, а в стомаха си почувствах студена празнота.
— По-добре остави това — казах дрезгаво. — Може да гръмне.
— Ще гръмне, ако не оставиш парите на масата.
Лицето й беше мрачно, очите блестяха. Придвижи се леко наляво, без да ме изпуска от прицел. Опипа с ръка назад, намери копчето на старомодното радио на масата до стената и го включи.
— На този етаж няма кой да чуе изстрела — продължи тя бързо. — Дъртият глупак долу е глух. Ще помисли, че е някоя кола, а най-вероятно няма да чуе нищо.
Стаята изведнъж се изпълни с пронизителните звуци на агресивен джаз.
— Сложи парите на масата или ще те застрелям — просъска тя.
Продължих да я гледам. Сърцето ми подскочи леко, като видях израза на лицето й и разбрах, че не блъфира. Видях как кожата на пръстите й се опъна, когато започна да освобождава предпазителя на спусъка. Имах неприятното усещане, че всеки момент пистолетът ще гръмне. Тя си пое рязко въздух и сниши пистолета. Дори през плътния грим се забелязваше, че се поти.
— Застани до стената!
Опрях гръб в стената и я наблюдавах как тъпче банкнотите в джоба на палтото.
— Няма да стигнеш далече — казах аз колкото може по-спокойно. — Полицията ще те хване.
Тя ми се усмихна.
— Не се заблуждавай. Кажи на полицията за мен и аз ще им разкажа за теб. Оскар не е единственият, който знае. Не мисли, че ми харесва това, което правя. Не съм крадец и изнудвач, но трябва да се измъкна от този град и това е единственият начин да го направя. Не се прави на мъж и не прави глупости, защото ще те застрелям. Сега се обърни с лице към стената и не мърдай.
Очите й бяха уплашени и безмилостни. Разбрах, че ще стреля, ако не правя каквото казва. Обърнах се с лице към стената. Чух я да отива в спалнята и да излиза почти веднага. От тежките стъпки предположих, че носи куфара.
— Довиждане, господин Скот. Бяхте ми много полезен. Извинявайте за двойната игра, но аз не съм виновна, че се хванахте.
Затръшна вратата и превъртя ключа.
Отлепих се от стената. Извадих носна кърпа и попих потта от лицето си. Прекосих стаята и изключих радиото. Пълната тишина в стаята беше почти толкова страшна, колкото пронизителният джаз. Тъкмо отивах към вратата, когато чух Долорес да пищи в коридора:
— Не! Оставете ме… Не… недейте…
Заковах се на място. Сърцето ми заби силно. Гласът й беше изпълнен с ужас и паника. Следващият писък мина през мен като хвърлен нож. Чу се шумолене и удар от тежко падане. Тя отново изпищя — писък, който все още чувам от време на време в кошмарите си. Последва тишина. Стоях напрегнат, с отмаляло сърце и се ослушвах. Решетката на асансьора се затвори с удар, преди да потегли. След една безкрайна
