вътре. Или ще отидеш в затвора за петнайсет години и ще завлечеш и нея, или ще намериш трийсет хиляди долара. Имаш шест дни. Помисли си. Ще ти се обадя в четвъртък да видя как се справяш. Това, което трябва да решиш, е дали е по-добре да ми дадеш мангизите или да прекараш петнайсет години в затвора. Съвсем просто е. — Той се изправи. — Аз зная какво бих направил, но може би ти не мислиш като мен. Не позволявай това да ти развали сънищата, готин. В края на краищата какво са парите? — Той тръгна през стаята, леко наперен. — Извинявай, че се наложи да те ударя, но ти наистина си го търсеше. Пак ще се видим, така че недей да страдаш по мен. Чао, мерси за питието.
Наблюдавах как тръгна към вратата, спря се там и се обърна да ме погледне. Аз отвърнах на погледа му. Главата започваше да ме боли отново и се почувствах доста зле.
— И без номера, готин. Може да пориташ малко. Това е естествено й никому няма да навреди. Но трябва да ти стане ясно, че си увиснал на куката. Много бързо ще разбереш, че е влязла дълбоко и ще остане там.
Излезе. След малко го чух да пали кола и да потегля бързо. Изправих се колебливо на крака. Взех чаша от барчето и си сипах чисто уиски. Изпих го. Отидох в банята и напълних мивката със студена вода. Пъхнах си главата вътре. Почувствах се малко по-добре, когато се върнах в хола. Налях още една доза уиски, занесох чашата при фотьойла, седнах и запалих една цигара. Вперих поглед в тавана и си помислих: ето какво било да те изнудват. Рос каза, че куката е влязла и няма да излезе. Това бяха негови думи. Затова реших аз да огледам тази кука и да видя точно колко дълбоко е влязла. Не след дълго установих, че е забита здравата.
Струваше ми се, че накъдето и да тръгна, съм в капан. Ако отида при Ейткън и му кажа истината, той ще ме изхвърли. Ако отида в полицията и кажа истината, ще грабнат Люсил, а Ейткън ще си разчисти сметките с мен за това, че съм предал жена му. Ако някак си успея да събера трийсет хиляди долара, това ще бъде краят на плановете за новата работа.
Рос беше прав за куката.
Какво трябваше да направя? Изгасих си цигарата и запалих друга. Изходът е само един, казах си. Да се откачиш от тази кука. Не само да се откачиш, но и да я забиеш в Оскар Рос, така че да не мръдне повече. Нямаш друга алтернатива. Или го забиваш, или си загубен.
Поне имах шестдневна отсрочка, преди да ми се наложи да се справя с него. Първата ми стъпка е да ремонтирам кадилака. Вече беше девет и половина. Отидох при телефона и се обадих на Сам Лоудър. Той притежаваше сервиза, в който поддържах колата.
— Сам — казах аз, като чух гласа му — извини ме, че ти се обаждам по никое време, но страшно закъсах с кадилака. Ударих го в едно дърво. Искам бързо да го поправиш. Как си с ангажиментите?
— Мога да го взема веднага, господин Скот, ако ви е удобно. Имам няколко души тук, които нямат много работа и могат да се захванат с него веднага щом го докарате. Ако не е чак толкова зле, може да си го вземете в сряда, но бих искал да видя размера на повредите, преди да обещавам.
— Благодаря ти много, Сам — казах аз.
Въпреки че главата ми пулсираше като бясна, бях твърдо решен да му закарам кадилака тази вечер.
— След половин час съм при теб.
— О’кей, господин Скот, има само едно нещо. Ще трябва да съобщите за повредата в полицията. Заради случая с убийството. Инструктираха ме да не приемам нито една ударена кола без пропуск. Сигурно сте прочел за това във вестниците. Можете ли да вземете пропуск?
— Вече го имам. Веднага щом направих белята, отидох в полицията и те ми дадоха.
— Чудесно, господин Скот. Тогава докарайте колата и моите момчета ще я оправят.
Благодарих му и затворих телефона.
Имаше малка опасност той да забележи сменените номера, но реших да рискувам. Десетки коли му минаваха през ръцете за една седмица и беше малко вероятно да забележи, че съм сменил номерата. По- добре беше да отида при него, отколкото в някой сервиз, където не ме познават. Там беше много по- вероятно да ме засипят с неудобни въпроси.
Заключих къщата и изминах пеш разстоянието до къщата на Сийборн. Намерих понтиака паркиран отвън, както го бях оставил. Чувствах се много зле. Главата ме болеше, докато вървях нагоре по алеята към гаража.
Всичко беше така, както го бях оставил, когато подгоних Рос. Затворих се вътре и монтирах предния номер. После заобиколих отзад и хвърлих един поглед на изсъхналата кръв по калника и гумата. Трябваше да се отърва от нея. Не можех да рискувам Сам да я види. Имах предчувствието, че унищожавам улики, които можеха да бъдат в моя полза, ако някога ме изправеха пред съда, но просто не можех да оставя кървавите петна там. Донесох една кофа с вода и ги измих. Изкарах кадилака на пътя и вкарах понтиака в гаража. Щом свърших това, заключих вратата и тръгнах с кадилака по крайбрежния път към магистралата.
Нямаше начин, трябваше да карам с един фар. Случи се така, че магистралата беше практически опустяла. Няколкото коли, с които се разминах, явно не обърнаха внимание на това. Пристигнах в сервиза на Сам, без да се натъкна на пътна полиция. Докато влизах под големия, зле осветен навес, видях, че Сам е в офиса и разговаря с двама от тенекеджиите си. Едър, здрав мъж, с месесто, изгоряло от слънцето лице и насмешлив поглед.
— Добър вечер, господин Скот — поздрави той и погледна кадилака. — Охо, наистина, сте го пораздрусали.
— Ами така става, когато прегръщаш някое момиче с едната ръка и караш прекалено бързо — отвърнах аз, сигурен, че подобно обяснение ще му хареса.
Той се ухили.
— Знам. Не е нужно да ми разправяте. И аз съм го правил. Жените понякога са същински дяволи. Да, не е нещо непоправимо, но не мисля, че ще успея преди края на седмицата.
Тенекеджиите приближиха и заоглеждаха мрачно колата.
— Двете драскотини са дълбоки — продължи Сам, като посочи вратите. — Момчета, хващайте се на работа. Свалете вратите и оправете първо тях. Носите ли пропуска, г-н Скот?
Тъкмо пъхнах ръка в джоба си, за да извадя портфейла, когато чух шума на приближаващ мотоциклет, огледах се и видях едно ченге да спира пред сервиза. Сърцето ми спря за момент и после заби ускорено. Някак си успях да запазя спокойствие, когато той влезе.
— Само секунда — каза Сам и отиде да посрещне ченгето, което изглежда познаваше. — Ей, Тим, какво искаш?
— Имате ли повредена кола тук? — изръмжа полицаят.
— Ами, да. Господин Скот току-що докара своя кади. Блъснал се в едно дърво.
Ченгето ми хвърли тежък поглед и закрачи към кадилака. Видя смачкания фар. Аз вече се бях съвзел и бях извадил пропуска от портфейла си. Отидох при него.
— Имам удостоверение за повредата, сержант. Лейтенант Уест ми го даде.
Ченгето бавно се извърна и протегна ръка. Малките му, твърди очи се прехвърлиха върху лицето ми. С известни усилия успях да издържа изпитателния му поглед. Той разгледа документа. Ако поискаше да сравни талона с номера на колата, бях загинал. Нищо не можех да направя, освен да стоя и да чакам. Последвалите няколко минути бяха може би най-лошите, които съм преживявал. Погледна номерата, после отново пропуска, после бутна назад шапката си и подсвирна.
— Кога се видяхте с лейтенанта? — попита той.
— Беше при господин Ейткън. Аз работя за него. Лейтенант Уест огледа колите и ни даде пропуски. — Усетих, че гласът ми не звучи убедително. — Сам ме познава. Той често ми оправя колата.
— Как стана това?
— Ударих се в едно дърво.
Сам се присъедини.
— Господин Скот прегръщал едно момиче — каза той с разцъфнало в усмивка лице. — И аз съм го нравил на неговите години, само че влязох през една витрина.
Ченгето не се заинтригува. Подаде ми пропуска.
— Ще ми се да ви прибера — изръмжа той и ме изгледа заплашително. — Може да сте убил някого.
