— Какво има? Какво иска капитанът?
— Във връзка с произшествието. Може би сте прочели за него в сутрешните вестници. — Уест говореше бавно и мрачно. — Капитанът иска да провери всяка кола в града за повреди. Ако нямате нищо против, г-н Ейткън, бихме искали да прегледаме вашите коли.
Лицето на Ейткън започна да червенее.
— Да ми преглеждате колите? Защо? Да не си мислите, че съм забъркан в това?
Погледнах бързо към Хакет. Той се беше облегнал на парапета и наблюдаваше с интерес. Уест килна шапката си още малко назад. Челото му светеше от пот.
— Не, сър, не си мислим това, но проверяваме всички коли в града. Имате ли шофьор? Може би той е използвал една от колите ви снощи. Не казвам, че го е направил, но една проверка ще го освободи от подозрение. Капитанът каза, ако възразите, да не ви безпокоя.
Лицето на Ейткън придоби по-наситен оттенък.
— Шофьорът ми не е използвал нито една от колите снощи — изскърца със зъби той.
Лицето на Уест стана непроницаемо.
— О’кей, сър, капитанът каза да не настоявам, но ако шофьорът ви не е използвал колите, някой друг може да го е направил.
— Нито една от колите ми не е излизала, откак си счупих крака — каза Ейткън вбесен. — Губите си времето.
Уест повдигна яките си рамене.
— Затова ми плащат. Щом имате нещо против да погледна колите ви, добре. Ще отида и ще докладвам на капитана.
— Я го чуй само! — избухна Ейткън и се обърна към Хакет. — Ето един чудесен пример за това как тези типове ни пилеят парите! Четирима мъже, за да проверят четири коли! Ще пиша на Съливан за това! Само защото някакъв глупак е прегазен и убит, се вдига такава врява.
— Шофьорът не е спрял — каза Хакет меко. — Не можеш да виниш този офицер, Ейткън. Той изпълнява задълженията си.
Ейткън си пое дълбоко въздух.
— О’кей, иди и виж колите ми! Пет пари не давам! Карай, пилей данъците, които аз плащам. Върви и се махай от тази тераса.
— Благодаря — каза Уест с безизразно лице. — Бихте ли ми казали къде е гаражът?
Ейткън се обърна към мен.
— Знаеш ли къде е гаражът ми?
Казах, че знам.
— Тогава заведи този човек и му покажи. Не го оставяй сам. Внимавай някой от хората му да не срита колите. Гледай да не изфабрикуват някое доказателство и да натопят шофьора ми.
Тръгнах към стълбата и Уест ме последва с тежка стъпка. Слязохме долу и стигнахме до униформените полицаи. Уест поклати глава. Минахме покрай тях и ги оставихме неподвижни под слънцето. Когато вече не ни виждаха от терасата, Уест каза тихо:
— За този тип ли работите?
— Точно така.
— Слава Богу, че не и аз. — Той си свали шапката и избърса челото си с ръкава на сакото. — Мислех, че моят шеф е най-гадният на света, но сега виждам, че изобщо не може да се сравнява с този тип, Ейткън.
Не казах нищо. Минахме покрай понтиака и буика. Уест спря и погледна двете коли.
— Знаете ли чии са?
Предвидливо бях сменил талона на Сийборн с моя, но знаех, че стига да искаше, той лесно можеше да свери номера на колата с талона и тогава щях да загина, но не посмях да му кажа, че съм взел колата назаем. Поколебах се само за части от секундата.
— Понтиакът е мой, а буикът е на господин Хакет, другия мъж, който беше на терасата.
Като се движеше преднамерено бавно, Уест заобиколи двете коли. Той ги гледа няколко секунди и след това се върна при мен. Аз бях напрегнат и стисках ръце зад гърба.
— Е, няма им нищо, нали? — каза той небрежно. — Казахте, че понтиакът е ваш?
— Точно така.
— Мога да ви дам пропуска и сега. Ще спестя на момчетата си посещението при вас. Как се казвате?
Отговорих му.
Той извади кочан с напечатани формуляри от джоба си и започна да пише.
— Адрес?
Казах му го.
Той погледна колата, написа още нещо и откъсна листа от кочана.
— Това е идея на капитана. Може и да не е чак толкова лоша. Този пропуск освобождава колата ви от днес нататък. Ако ударите калника или я повредите по какъвто и да е начин, не е нужно да се безпокоите и да ни докладвате. Ако ви спрат, трябва само да покажете пропуска. И това ако не е работа — да се проверява всяка проклета кола в града! — Той ми бутна формуляра и аз го взех. — Не го губете. Може да ви спести главоболия.
— Няма да го загубя — казах аз и прибрах листчето в портфейла си така сякаш беше банкнота от един милион долара.
— Капитанът пращи от страшни идеи — продължи Уест — затова е капитан, но, разбира се, не той върши работата. Залоства си дебелия задник на стола и не мръдва. Не, че го обвинявам, знаете. Предполагам, и аз щях да правя същото, ако бях капитан. Точно сега всички в полицията душат за тоя шегаджия с катастрофата. Можете ли да си представите? Всички полицаи звънят по къщите, преобръщат гаражите, блокират пътищата, въртят се в кръг, докато изплезят език от умора. — Той ме гледаше, без да ме вижда и сякаш говореше повече на себе си. — Знаете ли що за стока е нашият капитан? Обича гласността. Той процъфтява върху нея. Прочетохте ли щуротиите му в пресата тази сутрин? За О’Брайън? — Той изведнъж ме фокусира и очите му срещнаха моите. — Между нас казано, О’Брайън беше най-скапаният полицай, а ние имаме няколко подбрани екземпляра, повярвайте. Беше мързелив, не го биваше за нищо и се чудеше как да изклинчи от работа. Взимаше подкупи и не се колебаеше да изнудва на дребно, стига да беше сигурен, че ще му се размине. В края на краищата прегазиха този боклук и ние се скъсваме от работа, за да намерим убиеца. Знаете ли колко съм спал, откак го блъснаха? Точно един час и десет минути, и то само защото успях да подремна в колата. Не знам дали ще имам този късмет довечера.
Стоях на горещото слънце и го слушах. Никога не бях чувал полицейски служител да говори по този начин. Бях колкото смутен, толкова и учуден. Уест изведнъж се ухили и показа големите си бели зъби.
— Не ми обръщайте внимание, господин Скот. От време на време си изливам душата. Помага ми. Макар и да знам, че О’Брайън беше боклук и добре че се отървахме от него, смятам да намеря типа, който го е убил. Трябва да се постараем, а ние го правим и ще го намерим. Вероятно ще отнеме време и няма да бъде лесно, но ще го намерим и тогава ще мога отново да си почина. — Той пусна цигарата си на земята и я настъпи. — Сега да отидем да погледнем колите на шефа ви. Не че имат нещо общо, но трябва да му дам пропуск. Къде точно са те?
— До басейна, ей там.
— Басейн, а? Как живеят богатите! — Уест поклати глава и тръгна по алеята, а аз го последвах. — Харесва ли ви да работите за богаташ, господин Скот?
— Сам решавам какво да правя.
— Аха, сигурно това е единственият начин. Той може да бъде и мръсник. В погледа му има нещо, което ми напомня за капитана. Парите дават на човек фалшиво чувство за власт. Не обичам типовете с власт. Не обичам типовете с много пари. Когато ги докопат, започват да мачкат всичко наоколо. Обзалагам се, че господин Ейткън доста често здраво се обляга на другите.
Не ми се наложи да измислям подходящ отговор, тъй като стигнахме до гаража и басейна.
На най-високия трамплин беше застинала Люсил. Беше в профил и не ни виждаше. Носеше бели бикини, скриващи само онези части на тялото, които не бяха за чужди погледи. Тенът й беше
