— Не, всичко е наред. Ще се отбия. Разбира се, той иска да ме види веднага.
— Вярвам, че ви очаква, сър.
— Добре, тръгвам — казах аз и затворих телефона.
Известно време останах втренчен в отражението си в огледалото. Изглеждах малко блед, а погледът ми беше изплашен. Дали Люсил беше загубила самообладание и му беше казала? Дали се беше изпуснала? Ейткън ми нареди да си почина през уикенда, а сега изведнъж ме викаше при себе си. Това означаваше само едно — неприятности. Излязох от къщи, качих се в понтиака и тръгнах бързо към Ейткън. Докато карах, умът ми се беше спекъл като на стара мома, която е чула шум под кревата си. Паркирах понтиака до един сив буик кабриолет, оставен на асфалта пред мраморните стъпала към терасата на Ейткън. Слязох от колата и тръгнах нагоре по стълбата. Изкачих се и огледах широката тераса. Видях Ейткън по пижама и халат, излегнат в един шезлонг, с покрити крака. При него имаше един едър, широкоплещест мъж, седнал на стол с гръб към мен. Аз поспрях. Сърцето ми биеше като лудо. Нервите ми се бяха опънали до скъсване. Ейткън се обърна, видя ме и ми махна. Грубото му червендалесто лице се размекна в приветствена усмивка и на мен изведнъж леко ми прилоша. Облекчението от тази гротескна усмивка ми подейства като студен душ. Той нямаше да ми се хили, ако ми имаше зъб.
— Ето те и теб, Скот. Беше ли тръгнал на голф?
Другият мъж се обърна и изведнъж стомахът ми се сви. Веднага го познах. Беше Том Хакет — мъжът, който ме видя с Люсил в нощта на катастрофата, Том Хакет — приятелчето на Сийборн. Той ме погледна и бавно се изправи. Червеното му добродушно лице се озари в усмивка.
— Здравейте — каза той и протегна ръка. — Значи пак се срещнахме. Ейткън ми каза, че вие ще бъдете началникът в Ню Йорк.
Поех ръката му. Той стисна моята здраво и аз отново усетих, че е по-студена от неговата.
— Сядайте, сядайте — каза Ейткън раздразнено. — Беше ли тръгнал на голф?
— Тъкмо щях да се преобличам, когато Уоткинс позвъня.
Приближих се до него и седнах на един стол до Хакет.
— Съжалявам. Съвсем сериозно те посъветвах да поспортуваш — каза Ейткън, като прокара пръсти през рядката си коса — но когато Хакет се появи, реших, че трябва да го видиш.
Аз погледнах учтиво към Хакет и после отново към Ейткън. Нямах никаква представа за какво беше всичко това, но изглежда не беше свързано с неприятности. Ейткън погледна към Хакет и го дари с подигравателна усмивчица.
— Това момче работи прекалено усърдно. Казах му да си почине през уикенда — да играе голф, да си намери някоя хубава жена. Твоето появяване му развали уикенда.
Хакет се засмя.
— Не е за вярване. Може и да е пропуснал голфа, но с другото не се е минал — той се ухили широко. — Нали, момче!
Усмивката ми беше скована, но поне успях да я задържа. Той замълча. Ейткън ме погледна изпитателно.
— О? Какво знаеш за похожденията му?
Ръцете ми се стегнаха в юмруци и ги пъхнах в джобовете на панталона.
— Няма значение. Момчето си има личен живот, нали? — каза Хакет и ми намигна. — Работата, Скот е, че и аз се включвам в нюйоркския бизнес. Ще вложа част от парите си в него. Когато Ейткън ми каза, че ти ще ръководиш офиса, пожелах да се запозная с теб и да поговорим. Това е всичко, нали, Роджър?
Ейткън се намръщи. Той мразеше, когато някой друг поеме разговора и когато не се говори по същество, но този път каза доста добродушно:
— Това е всичко. Ето ти го тук да говориш с него — той се обърна към мен. — Хакет ще даде сто хиляди долара и естествено иска да се убеди, че ти си точният човек, който да се грижи за парите му.
— Според Роджър ти си О’кей — каза Хакет, като се облегна назад — но има един-два въпроса, които искам да обсъдя с теб. Нямаш нищо против няколко въпроса, нали?
— Ами защо? Не — казах аз леко успокоен. — На ваше разположение съм.
— Те няма да имат нищо общо с личния ти живот — каза той и се усмихна. — Животът на един мъж извън службата не ме интересува, стига, разбира се, да не се забърка в някой скандал.
Веселото лице беше все още весело, но очите доста настойчиво търсеха моите. Извадих си цигарите и се престорих на много зает с паленето на една.
— Надявам се, че не смяташ да се замесиш в някой скандал — продължи той.
Ейткън се размърда нетърпеливо.
— Скот не е такъв човек — изръмжа той. — Можеш ли да си представиш, че ще назнача хора, които се замесват в скандали?
— Не мога — каза Хакет, наведе се напред и ме шляпна по коляното. — Аз съм страхотен майтапчия. Не ми обръщай внимание. Сега ще ми кажеш ли нещо за квалификацията си?
Може и да беше голям майтапчия, но с мен не се шегуваше. Той знаеше или подозираше нещо. Бях сигурен. Беше ли разбрал, че момичето, с което ме видя, е Люсил?
Казах му какво образование имам и след това отговорих на цяла серия подробни въпроси относно кариерата ми. Попита ме какви са ми плановете за офиса в Ню Йорк, с какви хора бих работил, къде ще бъде самият офис и т.н. Накрая изглежда остана доволен, облегна се и кимна с глава.
— Ставаш. Ти си истински човек на Ейткън, а това ми стига — той погледна към Ейткън. — И той ли ще вложи двайсет хиляди?
Ейткън кимна.
— И ще взима пет процента от печалбата плюс заплатата?
— Да.
Хакет се замисли. Очаквах да възрази срещу процента, но не го направи.
— О’кей, условията са прекалено добри, Скот, но аз се обзалагам, че ще ги заслужиш. Кога ще имаш парите?
— Идния четвъртък.
— О’кей, Роджър, ще имаш чека ми по същото време. О’кей?
— Става. Уредил съм всичко чрез Уебстър. Знаеш го, нали?
— Да, свестен човек — Хакет стана. — Е, да не задържаме Скот, че ще играе голф — подаде ми ръка — Сигурен съм, че ще успееш в бизнеса. Желая ти късмет.
Благодарих, стиснах му ръката и се обърнах към Ейткън.
— Ако това е всичко…
Млъкнах, защото Ейткън погледна покрай мен към дългата извита алея.
— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той.
Погледнах в същата посока. Тъмносиня кола с червена лампа и сирена на покрива приближаваше бързо. Вкамених се. В колата имаше четирима мъже — всичките ченгета.
Едър мъж в сив омачкан костюм и килната назад лека шапка слезе от полицейската кола. Месестото му лице беше строго и загоряло от слънцето. Късият му плосък нос беше покрит с лунички. Човек изобщо не можеше да се заблуди. Това беше едно грубо, цинично, мнително ченге.
Ние с Хакет се бяхме облегнали на парапета. Той погледна към нас и започна бавно да се качва по стълбата, сякаш изобщо не бързаше да дойде. Две униформени ченгета се бяха изсипали от колата и се мотаеха наоколо безцелно, както само те умеят. Шофьорът остана зад кормилото. Цивилният най-сетне се качи, приближи се до нас, като се движеше преднамерено бавно. Гледах го как идва. Пулсът ми се учести и устата ми пресъхна. Започнах да мисля това, което сигурно всички виновни хора мислят — дали не е дошъл да ме арестува. Той мина през терасата. Големите му крака леко шляпаха по горещите камъни. Накрая спря пред Ейткън.
— Детектив лейтенант Уест, градска полиция, сър. Капитанът ви поднася почитанията си. Молим ви за сътрудничество.
Ейткън го зяпна. Изглеждаше озадачен.
