Не ми беше лесно да остана спокоен.
— Да, но няма да е задълго. Скоро ще си взема моята.
Хитрите му очи се спряха на лицето ми.
— Какво каза, че не й е в ред?
— Изпуска масло.
Той кимна.
— Колите могат да бъдат отвратителни. Докато идвах насам, ми изгоря една гарнитура. Няма значение за колко купуваш една кола. Рано или късно нещо се разваля.
Изобщо не се заблуждавах, че приказва, за да ми прави вятър. Бях сигурен, че ще последва някакъв удар и се готвех да го посрещна.
— Познаваш ли жената на Ейткън? — попита той и рязко ме прикова с поглед.
Ударът беше неочаквано директен и силен. Аз трепнах. Не можах да го избегна. Беше достатъчно силен, за да пробие гарда ми.
— Виждал съм я.
Той кимна.
— И аз също. — Хакет се извърна и отвори вратата на колата. — Бива си я. Често съм се чудил защо Ейткън се ожени за нея. Тя е момиче за млад мъж. Прекалено стар е за нея. Когато такова младо момиче се омъжи за шейсетгодишен мъж, се превръща в истинска отрова за всеки младеж, който се завърти наоколо. — Той ми се усмихна весело. — И аз не знам защо така се разприказвах. Разумен човек като теб няма да се подмами от отрова, нали? — потупа ме по ръката й се качи в колата. — Не забравяй да дойдеш да ни видиш, когато намериш време. — После продължи, като показа добродушното си лице от прозореца. — Довиждане засега. Надявам се да те видя скоро.
Останах неподвижен като манекен на витрина и изпратих с поглед колата.
Вече бях сигурен, че той е познал Люсил снощи и по свой странен, добродушен начин ме предупреждаваше за опасността. Усетих, че дишам, докато се качвах в понтиака. Седнах и се загледах през прозореца. После се наведох, запалих колата и тръгнах към дома.
VIII
Следобед останах задълго насаме с мислите си. Намекът на Хакет ме безпокоеше, но той изглежда нямаше намерение да ми създава неприятности. Реших, че трябва да го забравя засега и да се концентрирам върху основния проблем, а именно — кадилака. Бях сигурен, че ако измисля начин да поправя колата, щях да се справя с останалите проблеми.
Чак късно вечерта изведнъж намерих идеалното решение. Случайно извадих от портфейла си пропуска, който ми беше дал лейтенант Уест и след като го разгледах, неочаквано установих, че той самият неволно ми беше предложил изход. При попълването на формуляра беше написал само номера на автомобила, но не и марката. Реших, че ако разменя номерата на колите, пропускът ще ме измъкне, в случай че ме спрат с кадилака по пътя към местния сервиз. Няколко секунди се взирах в пропуска с недоумение как може изходът да е толкова прост. Съществуваше риск, ако ме спре полицай да сравни талона на колата с номера. Тогава бях свършен, но реших, че трябва да поема риска.
Щеше да бъде прекалено опасно да сменям номерата, преди да стане тъмно. Имаше още няколко часа до залез слънце и докато чаках да изтекат, ми хрумна да се обадя на Люсил и да й кажа, че съм намерил възможен изход. Знаех, че нервите й бяха сериозно разклатени от неочакваното появяване на Уест и не исках да поема риска тя да се изложи в последния момент, точно когато имаше вероятност да загладя положението. Вдигнах слушалката и набрах телефона на Ейткън. Беше Люсил.
— Обажда се Чес. Можеш ли да говориш?
Чух как дъхът й пресекна.
— Да. Какво има?
— Исках да ти кажа, че намерих изход. Мисля, че наистина реших проблема.
Мълчание. Чух ускореното й дишане.
— Сериозно ли говориш? — попита тя накрая.
— Да. Всичко ще бъде наред. И двамата ще се измъкнем.
— Но как?
— Не мога да говоря по телефона. Исках да ти го кажа веднага. Всичко ще се уреди и ти не трябва да се тревожиш повече.
— Разбирам. — Гласът й беше неочаквано безизразен. — Ами, добре.
— Сега можеш да се успокоиш. Просто се отпусни.
— Добре — и прекъсна.
Оставих слушалката намръщен. Нейната реакция ме озадачи. Очаквах, че ще я успокоя и зарадвам. Тя едва ли не остана разочарована от това, че съм намерил изход. Беше все още прекалено светло, за да тръгвам към гаража на Сийборн. Седнах на терасата и потънах в мрачни мисли в очакване слънцето да залезе. Чак в осем и половина стана достатъчно тъмно. Качих се на понтиака и тръгнах за къщата на Сийборн.
Като пристигнах, му свалих номерата и тръгнах нагоре по алеята към гаража. Отключих вратата и затворих след себе си, преди да запаля осветлението.
Задният номер на кадилака се освободи лесно и на негово място сложих този на понтиака. После минах отпред. Открих, че винтовете на предния бяха силно ръждясали и доста се напънах, за да ги раздвижа. Лежах по гръб, наполовина под колата и се борех с винтовете, когато изведнъж чух лек шум отвън. Замръзнах, стиснах здраво ключа и забих поглед в двигателя на кадилака. Не се чуваше нищо друго, освен лекия шум на вълните, които се разбиваха на брега и въздишките на вятъра в палмите. Останах неподвижен. Напрегнах слух. Сърцето ми биеше силно. Все още бях сигурен, че чух шум отвън, но не бях съвсем убеден дали въображението не ми играе номера. Не чух нищо. Накрая реших, че ми се е сторило и отново се захванах с трудната задача да развия упоритите винтове. Тъкмо бях свършил с единия, и вратата на гаража изскърца. Сърцето ми се преобърна. От мястото, където лежах, можех да видя само долната част на вратата. Тя се отваряше! Знаех, че не може да е от вятъра. Бях затворил здраво. Това означаваше само, че някой я отваря със сила.
Започнах да се измъквам изпод колата. Преди да се освободя от предната броня, осветлението в гаража изгасна. Чух как вратите се отвориха широко. Беше прекалено рано, за да има луна. Небето, което виждах през отворената врата, беше мастиленочерно, с няколко звезди. Бях загубил и ума и дума, докато се опитвах да изляза изпод колата. Тъкмо се изправих на крака, с номера на понтиака в ръката, когато ме ослепи силна светлина. Веднага след нея настъпи пълна тъмнина. За момент се свих и останах неподвижен, абсолютно обезумял. Тогава чух шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Изведнъж мозъкът ми се избистри и разбрах какво се бе случило. Някой ме беше издебнал с фотоапарат, със светкавица и ме беше снимал наведен, пред ударения кадилак, с номера на понтиака в ръка. Обля ме вълна от страх и ярост. Пуснах номера на колата и изтичах навън. Който и да беше направил снимката, сега тичаше нагоре по пътя. Ясно чувах стъпките му и това ми беше достатъчно, за да разбера, че бяга. Никоя жена не можеше да бяга толкова бързо и равномерно. Тръгнах след него. Гневът ми вдъхна кураж, но тъмнината на безлунната нощ ме затрудняваше. Поне познавах пътя. Знаех, че на около стотина метра от моята къща има няколко цъфнали храсти и палми. След тях идваше пътя, а той беше на открито до магистралата. От двете страни имаше пясъчни дюни, които не можеха да послужат за прикритие. Ако този мъж беше прескочил храстите, трябваше да го хвана, стига да не бягаше много по-бързо от мен, а в това дълбоко се съмнявах.
Втурнах се надолу по пътя колкото може по-бързо. Когато приближих храстите и палмите, спрях задъхан, за да се ослушам. Не се чуваше нищо, а това означаваше, че човекът се е скрил в храстите.
Бях абсолютно сигурен, че той телефонира на Люсил и на мен тази сутрин. Този мъж беше решил да ме изнудва. Сега притежаваше моя снимка, с която можеше да ми докара десетгодишна присъда. Не трябваше да го изпускам от ръцете си. Щях да му дам да разбере, дори това да беше последното нещо, което щях да направя в живота си. Съжалих, че не взех фенерчето. Тъмнината ме притискаше. Виждах единствено неясните очертания на палмите на фона на тъмното нощно небе. Мъжът се криеше някъде тук. Тръгнах напред към храстите, като внимавах да не вдигам шум. Тогава ми стана ясно с какво съм се нагърбил.
