Удряй и бягай

получих привилегията да я слушам как пее няколко вечери, а това е нещо, което тя не може да прави.

— Е, какво му е доброто на това заведение?

Той погледна през рамо да види дали някой не ни слуша, наведе се към мен, сниши гласа си и каза:

— Само за приятели. Горе има рулетка. Залозите са високи чак до тавана. Целият боклук тук е само прикритие. Но това между нас, приятел. Правя ти услуга, като ти казвам.

— Може би трябва да видя колко мога да загубя.

Той повдигна дебелите си рамене.

— Много внимават кого пускат горе. Незаконно е. Може да си поприказваш с Клод. Той е управителят на заведението. Ако искаш, можеш да споменеш името ми — Фил Уеливър.

— Благодаря. Къде да го намеря?

Той кимна към една врата на другия край на бара.

— Там. — Той се отблъсна от бара. — Аз трябва да тръгвам. Обещах на жената, че ще я изведа тази вечер. Беше ми се изпарило от главата. По-добре да не закъснявам много.

Той излезе с клатушкане и когато се уверих, че си е отишъл, го последвах. Отново почувствах върху себе си десетте настойчиви погледа, докато вървях към изхода.

Намерих ресторанта — овално помещение с розови огледала и обзавеждане в синьо. Имаше около шейсет души, които свършваха вечерята си. Въздухът беше изпълнен с монотонното бръмчене на разговорите им и с цигарен дим. Главният келнер, изтормозен младеж с червеникава, вълниста коса, дойде при мен. На лицето си беше нагласил професионална усмивка.

— Исках да хвана кабарето — казах аз — но не искам да вечерям.

— Разбира се, сър. Може би едно питие и сандвич…?

Гласът му заглъхна и той размаха притеснено ръце.

— Разбира се. Искам уиски с лимон и пиле с ръжен хляб.

Той ме поведе към една малка маса, доста близо до оркестъра, за да бъде удобна, но аз не казах нищо. Отдалечи се и аз седнах.

Оркестърът беше от четирима добре сложени негри: един тромпет, ударни, контрабас и саксофон. Свиреха така, сякаш се нуждаеха от ваканция и всеки момент щяха да обявят стачка, ако не я получат.

След малко келнерът ми донесе сандвича с пилешко и уискито. Ръженият хляб беше малко сух, а пилето изглежда беше получило остър пристъп от жълтеница, преди да напусне този свят. Оставих сандвича. През живота си бях пил и по-лошо уиски с лимон, но не много по-лошо.

Към дванайсет без четвърт разчистиха сцената и четири момичета влязоха с бодра стъпка. Носеха джи- стрингс, блузки с гол гръб и гвардейски шапки. Бяха направо ужасни. Едната беше с мръсни колене. Играха само за пияниците. След като свършиха с перченето и многозначителните погледи към редовните клиенти, изчезнаха с подскоци, по-ентусиазирани, отколкото когато се появиха. Както беше казал моят приятел с рома и лимоновия сок, кабарето беше пълна измама.

Малко след полунощ излезе Долорес Лейн. Държеше се за микрофона като удавник, увиснал на спасителен пояс. Носеше рокля от златно ламе, която се беше опънала върху нея като втора кожа и изглеждаше доста добре под бялата светлина на прожектора. Изпя две латиноамерикански песни. Гласът й беше слаб, но поне пееше вярно. Без микрофон никой не би я чул. Пя апатично, сякаш всичко това я отегчаваше и аплодисментите, които получи, не бяха по-силни от изпълнението. Напусна с блеснали очи и тълпата отново започна да танцува. Намерих парче хартия в портфейла си и написах: Ще пиете ли една чаша с мен? Надявам се, че обувките ви не се напълниха с пясък тази сутрин.

Доста глупава забележка, но си помислих, че може да я заинтригува. Сграбчих един случаен сервитьор, дадох му бележката заедно с пет долара и му казах да се размърда. Преди да тръгне, провери дали банкнотата наистина е от пет долара. Трудех се върху второто си уиски, когато се върна.

— Очаква ви в гримьорната си — каза той и ме изгледа с любопитство. — През онази врата, свийте вляво, вратата със звездата в дъното.

Благодарих му. Той се забави достатъчно дълго, за да бръкна в портфейла си, ако съм склонен, но тъй като не бях, си тръгна.

Изпих си питието, платих сметката в троен размер и се запътих към вратата, която келнерът ми посочи. Попаднах в типичната обстановка на кулоарите. Пред мен имаше очукана врата с избеляла златна звезда на нея. Похлопах и чух женски глас:

— Влезте.

Завъртях дръжката и се оказах в неголяма стая с осветено огледало, малка тоалетка, параван в ъгъла, два обикновени стола и протрит килим на пода. Долорес седеше пред огледалото и работеше върху лицето си. Беше облечена в червена копринена дреха, разтворена достатъчно, за да се видят загладените й бедра с найлонови чорапи. На тоалетката имаше бутилка джин — полупълна. До нея — чаша, в която можеше да има или джин с вода, или чист джин. Тя не се обърна. Когато затворих вратата и тръгнах към единия от столовете, погледна отражението ми в огледалото.

— Помислих, че може да сте вие. Искате ли джин? Тук някъде има чаша.

Седнах.

— Не, благодаря. Бях на уиски. Идеята беше аз да ви поканя.

Тя се наведе напред и се заоглежда. Взе една четка и свали пудрата от черните си вежди.

— Защо?

Стори ми се, че е леко пияна, но не бях сигурен.

— Хареса ми изпълнението ви. Реших, че заслужава бутилка шампанско — казах аз, без да откъсвам поглед от нея. — Освен това исках да разговарям с вас.

Тя остави четката и отпи от чашата. От гримасата и трънката, която премина по тялото й, разбрах, че съдържа чист джин.

— Но кой точно сте вие?

Очите й бяха като стъклени и леко разногледи. Беше доста пияна, но не достатъчно, че да не знае какво върши и какво говори.

— Името ми е Честър Скот. Живея и работя в този град.

— Скот? — Тя смръщи вежди. — Честър Скот? Къде съм чувала това име?

— Нима?

Тя завъртя очи, направи гримаса и сви рамене.

— Някъде… значи, харесахте изпълнението ми? — Тя протегна ръка. — Дайте една цигара.

Дадох й една, дадох и на себе си, и след това ги запалих.

— Изпълнението беше добро, но обстановката не съответстваше.

— Знам. — Тя изпрати дим до тавана, след това отпи още малко джин. — Чухте ли как аплодираха? Човек може да си помисли, че имат пришки по ръцете.

— Това не е вашата публика.

Тя се намръщи.

— Артист, който струва нещо, може да се оправи с всяка публика.

После отново започна да изучава лицето си в огледалото. Взе четчица за мигли и започна да се гримира с бързи, сръчни движения.

— Какво правехте долу на плажа тази сутрин? Не се хванах на тази история с плуването.

— Оглеждах мястото. А вие какво имахте предвид, когато решихте да се жените за ченге?

Тя остави четчицата за мигли и бавно се обърна. Блестящият й поглед беше станал трудно уловим.

— Какво ви интересува за кого се женя?

— Ей така, струва ми се странно, че момиче като вас би желало да се омъжи за полицай.

Устните й се сгърчиха в усмивка.

— Да, но той беше много специално ченге.

— Така ли? — посегнах да изтръскам цигарата си в една празна тенекиена кутия от тютюн, която стоеше на тоалетката. — Колко специално?

Тя сложи ръка пред устата си, за да прикрие леко уригване.

— Имаше пари. — Изправи се и отиде зад паравана. Движеше се несигурно. — Имате ли пари, господин Скот?

Завъртях стола си така, че да виждам паравана. Отгоре се показваше само косата й. Съблече дрехата