напрегната минута скърцането спря и дочух приглушения удар на решетката три етажа по-долу.
Някъде на улицата запали кола и потегли бързо. Аз все още не помръдвах. Лицето ми се потеше. Ослушвах се в тишината, която обгърна целия блок. От другата страна на вратата дочух ужасна въздишка. От нея кръвта ми се смрази.
X
Както стоях там, загледан в заключената врата, телефонът иззвъня. Неочакваният рязък звук ме стресна. Погледнах бързо към него и се опитах да се справя с вратата, но тя беше здраво заключена отвън.
Беше масивна врата. Не можех да разчитам, че ще я разбия, без да вдигна много шум и освен това щеше да ми отнеме време. Изтичах до прозореца, дръпнах пердето и погледнах към улицата, три етажа надолу. Нямаше начин да се измъкна оттук. Отидох в спалнята и погледнах през прозореца — същото. Излязох оттам и се върнах в хола. Непрекъснатият звън на телефона ми опъваше нервите. Видях още една врата. Отворих я и попаднах в банята. Прозорецът високо горе беше прекалено малък, за да може нещо по- голямо от котка да се провре през него. Упоритият звън на телефона вече стана непоносим. Върнах се в хола, вдигнах слушалката и я оставих внимателно на бюрото. Тръгнах към кухнята, но дочух слаб мъжки глас:
— Доли! Ти ли си, Доли?! Ед се обажда. Проклетият влак тръгва след пет минути…
Изтичах обратно в кухнята и отворих един шкаф. Започнах да търся достатъчно здрав инструмент, за да отворя вратата, но не можах да намеря. Върнах се при заключената врата. Наведох се и погледнах в ключалката. Ключът беше там. Все още чувах далечния, призрачен глас от слушалката. Огледах се. На един от столовете имаше вестник, скъсах една страница и я пъхнах под вратата. Между нея и пода имаше доста голяма пролука. Втурнах се в кухнята с разтуптяно сърце и започнах панически да ровя из чекмеджетата в шкафа. Имах късмета да открия в четвъртото чифт тънки клещи. Сграбчих ги и се върнах в хола. С малко усилие успях да избутам ключа навън и го чух да пада върху вестника. Много внимателно започнах да придърпвам вестника с ключа към мен. Взех го. В този момент чух как телефонът щракна и започна да дава свободно. Отидох при бюрото и върнах слушалката на мястото й. После отключих вратата с трепереща ръка и излязох в сумрачния коридор.
Долорес лежеше по лице до асансьора. Сивото й палто се беше набрало нагоре. Дългите й, стройни крака бяха гротескно разкривени в смъртта. Само мъртъв човек може да лежи така. От гледката ме полазиха студени тръпки. Половин минута стоях на вратата и я наблюдавах. После отидох в хола, загасих светлината и затворих вратата. Тръгнах полека и с притаен дъх се приближих до нея. Надвесих се. Не можах да видя лицето й, но по косата имаше кръв. Бях сигурен, че е мъртва, но трябваше да проверя. Хванах я за рамото и я обърнах по гръб. Някой беше нанесъл смазващ удар по дясното слепоочие и беше надробил черепа й. Ударът е бил ужасен и я е убил моментално.
Затворих очи и се опитах да потисна отвращението си. Трябваха ми няколко секунди, за да се преборя с ужасното гадене и да си наложа да я погледна отново. Бръкнах в джоба на палтото, но, разбира се, петстотинте долара бяха изчезнали, а така също и куфарът. Изправих се. Извадих носна кърпа и си избърсах лицето и ръцете. После се отдалечих от нея и в пристъп на паника си помислих, че ако някой ме открие тук, ще заключи, че аз съм я убил. Тръгнах надолу по стълбите с една-единствена мисъл в главата — да се измъкна от сградата и да избягам колкото може по-далече, преди да я открият. Почти бях слязъл на първия етаж, когато изведнъж видях едно момиче да се качва нагоре към мен. Спрях за част от секундата. Ужасен си помислих да се обърна и да се втурна нагоре, но някак си успях да запазя самообладание и да продължа да слизам. Стълбите бяха лошо осветени, но видях момичето достатъчно ясно, за да го разпозная отново. Предполагам, че същото се отнасяше и за нея, ако някога ме видеше пак.
Погледна ме, когато мина покрай мен и продължи. Очите й бяха безразлични. Ако се качи до третия етаж, ще се натъкне на тялото на Долорес — помислих си аз — и писъците й ще доведат полицията, преди да успея да се измъкна от квартала. Когато стигнах до площадката на стълбите, изминах останалата част бегом. На входа спрях и се ослушах. Чух как някъде горе се блъсна врата, но писъци нямаше. Апартаментът й сигурно беше на втория етаж. Внимателно открехнах вратата и огледах опустялата улица в двете посоки. Затворих след себе си, слязох бързо надолу по стълбите и тръгнах към буика. Качих се в колата и започнах да търся ключовете. Чувствах се доста зле. Шокът от видяното ме порази и няколко секунди стоях неподвижен, със затворени очи и се борих с обзелата ме погнуса.
Изведнъж чух шум от приближаваща кола. Този звук ме съвзе. Трескаво извадих ключа и завъртях стартера. Когато запалих двигателя, едно такси мина покрай мен, сви до бордюра и спря пред Медъкс Армс. Някакъв мъж слезе. Носеше куфар. Плати на шофьора, качи се по стълбите и влезе вътре. Изчаках и видях как таксито си тръгна. Дали това беше онзи Ед, който се обади по телефона? Потеглих бързо, но още на първата пряка спрях и свих в уличката зад другите паркирани коли. Ако това беше Ед, трябваше да съм пълен глупак да не го погледна. Слязох от колата и се върнах при кръстовището. После бавно тръгнах по Медъкс Авеню. На около петдесет метра от входа на Медъкс Армс спрях и се скрих в сянката. Започнах да чакам. Изнизаха се пет или шест минути и човекът с куфара забързан напусна блока.
Излязох от сянката и тръгнах по улицата към него. Вървях енергично, като човек, който се връща от късно гости и е нетърпелив да се прибере. Мъжът с куфара спря на тротоара и погледна към мен. Като ме видя, трепна, обърна се и бързо тръгна по улицата. Последвах го, като разширих леко крачка, така че да не го изгубя от погледа си, но без да вървя толкова бързо, че да ме усети. Когато стигна кръстовището, погледна назад към мен и сви вляво. Щом изчезна, се затичах на пръсти и успях само да го зърна, когато пресече главната улица и кривна в една тъмна странична пресечка. Вече не го виждах. Прекосих улицата и спрях на ъгъла, за да се огледам внимателно. Мернах го как се запъти към една стоянка с три чакащи таксита. Качи се в първото и потегли. Втурнах се по улицата, дръпнах вратата на второто такси и се пъхнах вътре.
— Следвай онова такси — наредих на шофьора. — Пет долара за теб, ако не го изпуснеш. Не се приближавай прекалено. Не искам пътникът да разбере, че го следим.
Шофьорът потегли преди да затворя вратата.
— Почти няма шанс да не ни види, шефе — каза той. — Няма никакво движение, за да се прикриваме. Чух го да казва на моя приятел, че иска да стигне до хотел „Вашингтон“.
— Може да си промени решението. Не искам да го изгубя.
— Алф ще ми каже къде е отишъл — отвърна той. — Най-добре да карам направо към „Вашингтон“. Иначе сигурно ще ни види.
Реших, че може и да е прав.
— О’кей, давай към „Вашингтон“.
— Браво, момче — каза шофьорът одобрително, сви по една странична улица и ускори. — Частно ченге ли си?
— Да — отвърнах. Знаех, че ако му отговоря отрицателно, ще се наложи да му обясня защо искам да проследи таксито. — Ако изпусна този тип, ще си загубя работата.
— Няма да го изпуснеш, приятел — каза шофьорът и така поднесе колата на един завой, че гумите изпищяха от възмущение. — Дръж се здраво. Ще те закарам.
След по-малко от пет минути бяхме пред хотела. Шофьорът спря на петдесет метра от входа, обърна се и се захили.
— Още не е пристигнал, но ще дойде. Искаш ли да чакам?
— Да.
Извадих си цигарите и му предложих една. И двамата запалихме. Останах в таксито, загледан към входа на хотела.
„Вашингтон“ беше треторазреден хотел, използван главно от пътуващи търговци. Единственият му плюс беше близостта му до гарата. Почакахме в мълчание пет или шест минути и тъкмо когато започвах да мисля, че съм го изтървал, таксито се зададе и спря пред хотела. Мъжът с куфара слезе, плати на шофьора и се вмъкна в хотела.
— Ето на — ухили се шофьорът. — Какво ти казах?
Дадох му пет долара.
