— Благодаря. Ще отида да поприказвам с този тип.
— Искаш ли помощ?
— Всичко е наред.
Слязох от таксито, махнах му с ръка и тръгнах към хотела. Качих се по стълбите и спрях пред двойната стъклена врата, която водеше към фоайето.
Човекът с куфара разговаряше с портиера — възрастен плешив мъж, който го слушаше с нескрито отегчение. Стояха един срещу друг. Светлината на лампата падаше директно върху лицето на човека с куфара. Огледах го добре.
Според мен не беше типът, с когото Долорес би тръгнала на път. Беше нисък, едър и наближаваше шейсет. По месестото му лице имаше малки, спукани кръвоносни съдове, като на пияница. Сега, когато го виждах ясно на светлината, забелязах, че дрехите му са вехти. Синьото сако беше лъснало на лактите. Сивата мека шапка беше мръсна и мазна. Единственото ново нещо в облеклото му беше вратовръзката — кич в светлосиньо с жълти конски глави.
Докато разговаряше с портиера, той непрекъснато бършеше лицето си с мръсна носна кърпа и дори от разстояние си личеше, че е нервен и разстроен.
Накрая даде на портиера някакви пари и той бутна книгата към него. Човекът се разписа, взе си ключа от стаята, вдигна куфара и изчезна нагоре по зле осветените стълби.
Аз се поколебах, после бутнах стъклената врата и влязох във фоайето.
Портиерът ме погледна с безизразно, изморено лице. Стигнах до тезгяха и се облегнах на него. Има само един начин да се оправиш с подобен човек — казах си аз, след като го погледнах отблизо. Износеният костюм и оръфаните маншети издаваха бедността му.
— Искам информация за човека, който току-що се качи по стълбите — казах аз припряно.
От портфейла си извадих десетдоларова банкнота и я направих на фунийка. После я пъхнах между пръстите на лявата си ръка, да стърчи като знаме и я размахах на един метър от него.
Очите му се преместиха от мен върху сгънатата банкнота. Задиша тежко през мършавия си нос и на лицето му се изписа леко оживление.
— Не е прието да даваме информация за клиентите — промърмори той. — Ами вие кой сте, господине?
— Мъж, който купува информация с десетдоларова банкнота.
Портиерът се изгърби и затвори очи в размисъл. Заприлича ми на мършава, умислена кокошка. После отвори очи и още веднъж погледна банкнотата.
— Не сте ченге — каза той сякаш на себе си. — И частен детектив не сте.
Уморените му очи се преместиха от банкнотата върху лицето ми в старанието си да намерят отговор, но без успех.
— Няма значение кой съм аз. Как се казва той?
Ръката му, която изглежда не беше мита от няколко дни, се приближи несмело към банкнотата. Оставих го да стигне на няколко сантиметра от нея и след това я дръпнах извън обсега му.
— Как се казва? — повторих въпроса аз.
Той въздъхна.
— Не знам. Обзалагам се, че името му не е това, което е написал в книгата. — Той я бутна към мен.
Прочетох: Джон Търнър, Сан Франциско. Името беше написано с дребен, зле оформен почерк.
— Търнър — каза той замислено. — Ако взимах по един долар за всеки Джон Търнър в тази книга, щях да съм забогатял и да съм напуснал тази гадна работа.
— Каза ли защо е закъснял толкова и колко ще остане?
Човекът пак се изгърби.
— Ако мога да пипна парите, господине, паметта ми ще се освежи. Ще се изненадате колко неуслужлива става, когато остареете като мен.
Пуснах банкнотата на тезгяха.
— Оставете я там — казах аз. — Хвърляйте й по едно око.
Той се надвеси над нея и си пое внимателно въздух.
— Какво искахте да знаете, господине?
Повторих въпроса.
— Каза, че е изпуснал последния влак и ще хване първия утре сутринта. Поръча събуждане в седем часа.
— За кой влак?
Той поклати глава със съжаление.
— Не каза. Едва ли е за Фриско. Утре сутринта в седем и половина няма влак за Фриско. Може да е за Сан Диего. Последният влак за Сан Диего тръгна в два и половина през нощта, а първият тръгва в седем и половина.
Помислих малко и попитах:
— В коя стая е?
Портиерът сложи един пръст върху банкнотата. Бавно и много внимателно започна да я придърпва към себе си.
— Номер двайсет и осем. Но хич не си мислете, че ще се качите горе, без да наемете стая.
— Двайсет и седем или двайсет и девет свободни ли са?
Погледна през рамо към ключовете, висящи на дъската и без да вдига пръста си от банкнотата, протегна лявата си ръка към кукичката и откачи ключа от стая двайсет и девет. Постави го пред мен и после с едно замахване, както гущер улавя муха, бързо скри банкнотата.
— Два кинта за една нощ. Стаята не е лоша. По-добра е от неговата.
Измъкнах двата кинта и взех ключа.
— Ако случайно се успя — казах аз — обадете ми се в шест и половина.
— О’кей, нагоре по стълбите, на първия етаж, свийте вляво.
Благодарих му, пресякох фоайето и се качих по стълбите до първия етаж. Коридорът беше сумрачен. Килимът беше протрит като вестник. Вратите, покрай които минавах, бяха очукани, с неопределен цвят. Всичко беше просмукано от слаба миризма на зелева саламура, лоша канализация и мръсни тела. „Вашингтон“ очевидно не беше от първокласните хотели в Палм Сити.
Като наближих стая двайсет и седем, започнах да стъпвам внимателно и спрях да се ослушам пред двайсет и осем. Не чух нищо, затова отидох до двайсет и девет, пъхнах ключа в ключалката, завъртях го леко и внимателно отворих вратата. Запалих лампата. Намерих се в една лисича дупка. Затворих вратата и се огледах — едно легло, умивалник, пътека на пода и два обикновени стола. Над леглото имаше гравюра, изобразяваща жена с криле и парче тюл около тлъстия задник. Тя удряше със стиснати юмруци по обкована с желязо врата. Вероятно представляваше низвергнатата любов и ако тя наистина, изглеждаше така, нищо чудно, че вратата беше толкова непоклатима.
Седнах на леглото. Часовникът ми показваше три без десет и аз изведнъж се почувствах смъртно уморен. Това беше най-тревожната събота в живота ми. Запитах се какво да предприема оттук нататък.
Бях изкушен да се опъна на леглото, направо с дрехите и да си наваксам съня. Почти се поддадох на това изкушение, когато чух глас. Идваше от съседната врата. Тутакси се ококорих и започнах да слушам. Човекът, който се беше разписал в книгата като Търнър, каза:
— Изпратете ми бутилка скоч и лед, и то по-бързо.
Последва пауза и той изръмжа:
— Пет пари не давам. Донесете ми я без много приказки.
За момент останах втренчен в прашната пътека. След това с усилие се отблъснах от леглото и тръгнах на пръсти към вратата. Отворих я леко и загасих светлината в стаята. Подпрях се на касата на вратата и зачаках. След около десет минути, които ми се сториха цял час, дочух бавни провлачени стъпки по стълбите. Порових в портфейла си и извадих пет долара. Вечерта изглеждаше доста разточителна, но поне получавах нещо в отплата за разноските.
