Портиерът се зададе по коридора с поднос, на който имаше бутилка уиски и съд с лед. Ходеше като спънат. Щом наближи номер двайсет и пет, аз изскочих пред него и го спрях. Размахах банкнотата, така че да я види и я бутнах към него. В това време взех подноса от ръката му. Той пое банкнотата както гладен тигър грабва парче месо. Погледна ме разсеяно, премести погледа си към номер двайсет и осем, и тихо се отдалечи. Гледах как върви към стълбите. Обърна се назад, изгледа ме отново и продължи тихо надолу, докато съвсем се скри от погледа ми. Оставих подноса на пода точно пред двайсет и осем, и почуках на вратата.
— Кой е? — попита човекът, който наричаше себе си Търнър.
— Обслужване по стаите — отговорих аз, стегнах се и се облегнах на вратата.
Чух го как приближава, превърта ключа и започва да отваря. Натиснах с цялата си тежест. Вратата се отвори рязко и Търнър, или Ед, или който и да беше той, залитна назад. За шейсетгодишен мъж рефлексите му бяха учудващо добри. Той се съвзе, завъртя се и се хвърли към леглото, където лежеше един колт калибър 45. Скочих върху него и го натиснах на кревата. Ръката му покри пистолета, а моята покри неговата. Сборичкахме се, но младостта беше на моя страна. Извих му ръката, взех пистолета и се изправих на крака, преди той да успее да седне. Щом седна, фиксира погледа си върху дулото на пистолета — нещо, което бих предпочел да не ми се случва. Премести погледа си върху мен, червеният му нездрав тен стана морав.
— Отпусни се — казах аз и се опитах да успокоя дишането си, но без успех. — Искам да говоря с теб.
Езикът му, като парче морава кожа, навлажни устните.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той с плътен, неуверен глас.
— Няма значение кой съм. Пред вратата има една бутилка. Защо не я внесеш и не поприказваме?
Сигурно много му се пиеше, защото излетя от леглото и сграбчи подноса така, сякаш от това зависеше животът му. Внесе го внимателно в стаята и го остави на леглото. Докато наливаше скоч в една чаша, аз затворих вратата и завъртях ключа. Изсипа уискито в гърлото си на екс и си наля още едно.
— Аз пия моето с лед — казах любезно.
Той ме изгледа със стъклени очи.
— Кой сте вие? Какво искате? — изръмжа, стиснал чашата, измервайки ме от глава до пети.
От объркания израз на лицето му разбрах, че е напълно озадачен.
— Аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш — отсякох аз. — Защо не повика полицията, като я намери?
Лицето му побеля, останаха само червените, спукани кръвоносни съдове на восъчен фон.
— Вие знаете ли какво й се е случило? — изграчи той.
— Знам. Видях те да влизаш и да излизаш. Защо не повика полицията?
— Каква полза от това?
— Как се казваш?
Моравият език отново облиза сухите устни.
— Търнър, Джон Търнър.
— О’кей, щом така искаш да играем — казах аз и взех пистолета.
Беше тежък и непривичен в ръката ми. Бях чел за четиридесет и пет милиметрови пистолети в детективски истории, но сега за пръв път държах такъв. Бях изненадан от теглото и размерите му.
— Стани и иди до стената. Ще извикам полицията.
Малко уиски се разсипа от чашата и се плисна на коленете му.
— Чакайте малко — каза той дрезгаво — нищо не знам за това. Намерих я. Някой я беше ударил по главата.
— Как се казваш?
— Ед Нътли. Аз съм нейният менажер.
Това вече беше нещо. Спомних си, че Долорес спомена нещо за менажер.
— Защо не се обади на полицията?
Той отпи още уиски. Алкохолът сякаш му вдъхна кураж и ме изгледа навъсено.
— Какво ви грее вас? — изръмжа той. — Щом като стигнахме до тук — кой сте вие? Не сте ченге, не сте и вестникар. Проклет да съм, ако сте копой. Кой, по дяволите, сте вие?
— Слушай, ако не искаш да отговаряш на моите въпроси, да повикаме полицията. Може би ще отговориш на техните.
Той оклюма и промърмори:
— Щях да им се обадя. Веднага след шока щях да им се обадя.
— Давай, обади им се сега тогава — казах аз с надеждата, че уискито не го е направило толкова безразсъден, че да го стори.
Той остави чашата и в един неприятен момент си помислих, че ще посегне към телефона, но вместо това извади смачкан пакет цигари, залепи една на долната си устна и я запали.
— Познавам ви — каза той неочаквано. — Сигурно съвсем съм си загубил акъла, щом не можах да се сетя веднага кой сте. Вие сте онзи, който трябваше да й плати билета за влака.
Оставих пистолета на масичката, заобиколих го, взех втората чаша от подноса и си налях малко, защото почувствах, че имам нужда. Прекосих стаята и седнах на стола до прозореца.
— Да предположим, че съм.
Той се втренчи в мен.
— Добре, за Бога! Дадохте ли й парите?
— Отклоняваш се от темата. Искам да знам защо не извика полицията, като намери тялото. Или ще кажеш на мен, или ще отидем заедно в полицията и там ще си кажеш.
Той се поколеба и вдигна рамене.
— Не исках да се забърквам в нищо. — Извади мръсната носна кърпа и избърса потта от лицето си. — Можеха да помислят, че аз съм я ударил. — Внимателно прибра кърпата. — Не че не я бях предупредил… — Спря рязко и се намръщи. — Просто не исках да се забърквам в нищо.
— За какво я беше предупредил?
Той пак се поколеба, взе чашата и я изпи до дъно. Наля си още и каза:
— Не знам защо разговарям с вас. Може би съм пиян, но щом толкова много се интересувате — казах й, че е луда да се жени за ченге.
— Защо й го казахте?
Той смукна половината уиски и ме погледна със замъглени очи.
— Защото не си струваше, но тя не ме послуша. — Намръщи се и повъртя чашата в меките си мръсни ръце. — Тя никога не слушаше това, което й казвам. Предупредих я, че се замесва в някаква далавера, но тя ми се присмя. Никое ченге не би могло да живее като него, ако не тъне в калта. На нея не й пукаше. Мислеше си, че като се омъжи за него, ще може да напусне шоубизнеса. Само това й беше в главата. — Той отпи още една глътка. — И сега завърши с разбита глава.
— Каква точно беше далаверата на О’Брайън? — попитах аз, докато сядах на ръба на стола.
Той ме погледна лукаво.
— Откъде да знам?
— Защо тя искаше да напусне града?
Той изду бузите си.
— Ами, тук нямаше вече какво да прави. Искаше да пробва в Мексико.
— Тя изгаряше от нетърпение да се измъкне. Има още нещо. Какво е то?
Той наля още уиски в чашата си.
— Дадохте ли й парите?
— Дадох й ги, но убиецът ги е взел.
Той потърка потното си лице с ръка и пак се опита да ме фокусира.
— Изглежда се напивам. Чакайте да помисля.
Пак потърка лицето си и след малко каза:
— Щом знаете какво й се е случило, сигурно сте я видял преди мен. Това означава, че сте знаел, че е мъртва преди мен. Тя ви беше взела на мушка за петстотин долара, а вие току-що ми казахте, че сте й ги дал. — Той леко се уригна и покри с ръка устата си. — Може да съм се отрязал, но не съм загубен. Може би
