вие сте я убил. Аха… възможно е. Може и да не е чак толкова лоша идеята да поговорим с ченгетата. Те може да се заинтересуват повече от вас, отколкото от мен. Аз нямам мотив да я убивам, а вие наистина имате.
Успях да задържа лицето си безизразно, въпреки че сърцето ми заби тревожно.
— Не съм я убил — казах аз и го погледнах в очите. — И не мисля, че ти си я убил. Но ако толкова искаш, ще отидем в полицията и ще ги оставим те да решат.
Той се ухили вяло.
— О’кей, приятел, вярвам ти. Не искам неприятности. Тя е мъртва. Нищо не мога да направя, за да я съживя. Между нас казано, не ме е грижа кой я е убил. — Той разтърка очи с дланите си. — Имал съм неприятности с ченгетата в миналото. Ако не окачат тази история на теб, ще се опитат да я окачат на мен. По-безопасно е да се държим настрана. Защо не излезеш оттук и не ме оставиш да си легна? Трябва да хващам влак рано и се чувствам ужасно.
Реших да го изненадам.
— Познаваш ли Рос?
Реакцията му ме разочарова. Нищо в израза му не се промени.
— Не познавам никого — каза той, като подбираше думите си внимателно. — Послушай съвета ми, ако искаш и ти да останеш жив, недей да познаваш никого в този гаден град. Няма ли да ме оставиш да поспя сега?
— Мислиш ли, че той я е убил? Устата му се изкриви в усмивка.
— Рос? Майтапиш ли се? На него не му стиска и муха да убие.
Изстрелях още една изненада.
— Мислиш ли, че я е убил Арт Галгано?
Това вече беше попадение.
Той се скова. Ръцете му се свиха в юмруци и пребледня. Дълго време не помръдна, само ме гледаше и накрая каза:
— Не знам кой я е убил. Сега се махай оттук!
Почувствах, че нищо повече няма да измъкна от него. Вече бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Казах си, че ще го причакам сутринта и пак ще си побъбрим. В момента просто трябваше да поспя. Изправих се.
— Ще се видим, преди да тръгнеш — казах аз и тръгнах тежко към вратата. — Не съм свършил с теб, хич не се заблуждавай.
— О, я забрави — промърмори той и изпусна чашата с уиски. Тя падна на земята и остави малка тъмна локвичка на килима. — До гуша ми дойде от тоя мръсен град. Ще се радвам да се махна оттук.
Погледнах го. Лицето му лъщеше от пот, под очите му имаше тъмни кръгове от умора, в едната ръка стискаше бутилката с уиски. Не беше приятна картина.
Излязох в тъмния коридор и затворих вратата. Въпреки че не исках да прекарам останалата част от нощта в този жалък, смрадлив хотел, просто не можех да си представя, че ще шофирам до дома. Влязох в моята стая, запалих лампата и отидох при леглото. Свалих си сакото и обувките, и легнах. Кокалите ме боляха от умора. Опитах се да мисля за събитията от деня. Опитах се да анализирам това, което научих от Нътли, но бях каталясал. След една минута потънах в тежък, безпаметен сън.
Събудих се от изстрел на пистолет и така подскочих, че щях да падна от леглото. Седнах и започнах да се взирам в тъмнината. Чух бързи, леки стъпки в коридора. Измъкнах се от кревата, прекосих стаята, без да паля светлината, и внимателно отворих вратата.
Огледах празния коридор.
Силна миризма на барут се носеше от стаята на Нътли. Вратата му беше полуотворена, а вътре беше светло. Погледнах в стаята. Нътли седеше на пода, сгушен в ъгъла. Беше облечен със стара пижама. Краката му бяха боси. Точно под джоба на пижамата имаше кърваво петно. Докато го наблюдавах, то бавно започна да се разширява. Не можех да направя за него нищо и едва ли някой друг би могъл. Сега беше сам. В другия край на коридора започна да пищи жена. На мен също ми се искаше да закрещя.
XI
Имах чувството, че съм попаднал в някакъв кошмарен свят и основното ми занимание е да бягам от мъртъвци. Докато стоях пред отворената врата и гледах Нътли, разбрах, че не трябва да оставам повече тук и трябва да се махна, преди полицията да дойде. Женските писъци все още се чуваха. От горния етаж се присъединиха други и врявата нарасна. В безучастния, празен поглед на Нътли нямаше живот. Умората ми тежеше. Положих страхотно усилие, за да се раздвижа по коридора и да сляза надолу по стълбите.
Жената започна да крещи от един прозорец:
— Полиция! Убийство! Полиция!
Паниката ме пришпори. Пристигнах задъхан във фоайето, а там ме очакваше още един шок. Портиерът беше проснат по лице до тезгяха, в локва кръв. Някой го беше ударил жестоко в дясното слепоочие по същия начин, както беше убита Долорес Лейн. Вече започнах да свиквам с гледката на насилствена смърт и спрях, за да огледам трупа. Сетивата ми вече бяха достатъчно притъпени. В това време дочух далечния звук на полицейска сирена и замръзнах на място. Звукът ставаше все по-силен и заплашителен. С разтуптяно сърце тръгнах към двойната стъклена врата, която водеше към улицата, но спрях, защото съобразих, че ако мина оттам, ще попадна точно пред пристигащата полицейска кола. Зад тезгяха имаше врата с надпис „За служители“. Изтичах до нея, отворих я и попаднах в мрачен коридор. Пред мен имаше стълби, които водеха надолу към мазето. Не се поколебах. Слязох бързо и стигнах до друг коридор, към кухнята. Спрях, за да се огледам в огромното подземие, пълно с тенджери, тигани, чинии и паници. Нямаше никакъв признак на живот и аз се устремих към вратата с надпис „Пожарен изход“. Затрудних се малко, докато дръпна резето, с което беше залостена, но накрая успях. Отворих я внимателно и се огледах в една тъмна уличка. Дръпнах вратата след себе си и тръгнах бързо към главната улица. Когато стигнах до нея, спрях. Пред входа на хотела имаше полицейска кола, но не и полицаи. Продължих в обратна посока под прикритието на сенките. Едва влачех крака, но поне се движех. Изминах две пресечки и се наложи да се скрия в един вход. Към мен пълзеше такси. Ако го спрех, рискувах много. Шофьорът сигурно щеше да си спомни за мен и да даде описание на полицията веднага щом уплахата отмине, но бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Махнах и таксито спря до мен. Казах на шофьора да ме закара бързо до Медъкс Авеню. Той ме изгледа втренчено, след това отвори вратата и аз се качих. За десет минути пристигнахме. Пред входа на Медъкс Армс имаше три полицейски коли, пет патрула и един цивилен. Стори ми се, че е лейтенант Уест, но тъй като беше в сянка, не бях много сигурен. Казах на шофьора да спре на следващото кръстовище и му платих. Щом потегли, тръгнах към мястото, където бях оставил буика. В този момент чух часовник да отмерва три и половина. Каква ужасна нощ — помислих си аз, когато тръгнах към дома. Сега бях замесен не само в инцидента с прегазеното ченге, но и в още три убийства. В подобни ситуации човек изпада само в кошмарите си, но бях прекалено уморен, за да осъзная реалната заплаха. Всичко, за което можех да мисля, беше как да се прибера по-бързо и да си легна. В края на краищата се прибрах, когато стрелките на часовника в буика показваха четири без пет. Паркирах колата отвън и тръгнах тежко нагоре по пътеката. Отключих вратата и влязох в тъмното антре. Не си направих труда да запаля лампата. Прекосих антрето и се запътих към спалнята. Когато влязох в тъмната стая, ме полазиха тръпки. В застоялия въздух се носеше слаб мирис на парфюм, а това беше нещо нетипично за моята стая. Посегнах да запаля осветлението.
Изведнъж сърцето ми подскочи. В леглото ми, с разпиляна върху лицето кестенява коса, с голи ръце върху чаршафа, мъртва или спяща, лежеше Люсил. Облегнах се на стената. Тя не помръдваше. Не можех да разбера дали диша. Шокът, че я намирам в леглото си, беше доста силен, а на всичкото отгоре в мен започна да се оформя предчувствието, че е мъртва.
Тази нощ бяха умрели трима души и тя можеше да бъде четвърта. Успях да се измъкна, след като намерих трите тела, но знаех, че ако и тя е мъртва, нямаше да мога да се отърва и да я забравя. Тя беше в моето легло и в моята къща.
С усилие се отблъснах от стената и отидох до леглото. Докоснах я нежно, с тръпнеща ръка. Тя помръдна с лека въздишка и пъхна лице във възглавницата, сякаш за да скрие очите си от светлината. Отстъпих назад и облекчен си поех дълбоко въздух. Тогава видях дрехите й разпилени на пода: чифт лимоненожълти
