сякаш е сериозно, докато не се докаже, че е шега.
Стайвесънт кимна.
— Така каза и Фрьолих. Тя ми цитира Карл Маркс, моля ви се. „Комунистическият манифест“.
— „Капиталът“ — поправи го Ричър.
Той вдигна полароидната снимка от масата и я огледа още веднъж. Фокусът беше леко размазан, а хартията изглеждаше ослепително бяла от светкавицата, но това не променяше значението на напечатаните думи.
— Имам два въпроса — каза той. — Първо, доколко е надеждна охраната за днешните му изяви?
— Повече не би могла и да бъде — отвърна Фрьолих. — Аз удвоих личната му охрана. По разписание той излиза от къщи в единайсет. Вместо линкълна днес използваме брониран кадилак. С пълен кортеж. И на тръгване, и на пристигане той ще премине през плътен подвижен ръкав. Нито за миг няма да се появи на открито. Ще му обясним, че отработваме някаква нова охранителна процедура.
— Той още нищо ли не знае?
— Нищо — отвърна Фрьолих.
— Практиката е да не им казваме — обясни Стайвесънт.
— С по няколко хиляди заплахи годишно… — подхвърли Нили.
— Точно така — кимна Стайвесънт. — Повечето са само шум в системата. Тъй че изчакваме, докато се убедим, че заплахата е истинска, и чак тогава можем да им споменем. И то невинаги. Те и без това си имат достатъчно грижи. А нашата грижа е да ги опазим живи.
— Добре, тогава вторият ми въпрос: Къде е жена му? Доколкото знам, той има и голяма дъщеря. Трябва да допуснем, че най-добрата демонстрация на неговата уязвимост е да посегнат на семейството му.
Фрьолих кимна.
— Съпругата му е вече във Вашингтон. Вчера се върна от Северна Дакота. Докато си стои вкъщи, ще бъде в безопасност. Дъщеря му пък е в Антарктида, събира материали за дисертация. Нещо, свързано с метеорологията. Намира се в една самотна колиба, заобиколена на хиляди километри само от лед. И ние не бихме могли да я опазим по-добре.
Ричър остави снимката на масата.
— Чувстваш ли се спокойна за днес? — запита той.
— Къде ти! Умирам от притеснение.
— Но?
— Но същевременно съм и толкова спокойна, колкото изобщо е възможно.
— Искам двамата с Нили да го следваме навсякъде. Един вид като наблюдатели.
— Смяташ, че ще оплескаме нещо ли?
— Не, но ти ще си прекалено заета. Ако убиецът се навърта наоколо, може и да не го видиш в суматохата. А ако той наистина иска да ти направи демонстрация, бездруго ще се навърта наоколо.
— Дадено — обади се Стайвесънт. — Двамата с мис Нили сте назначени да наблюдавате мероприятието.
Фрьолих ги закара до Джорджтаун със служебния събърбан. Пристигнаха минута преди десет. Двамата слязоха три преки преди къщата на Армстронг и Фрьолих продължи сама с колата. Беше много студено, но слънцето геройски се опитваше да пробие облаците. Нили застана неподвижно в една точка и огледа терена във всички посоки.
— Посока на огледа? — запита тя.
— В кръг с радиус три преки. Ти върви по часовниковата стрелка, аз обратно. После заемаш позиция в крайна южна точка, а аз в крайна северна. Среща: пред къщата, след като кортежът потегли.
Нили кимна и бързо закрачи на запад. Ричър тръгна на изток, срещу слабото утринно слънце. Той не познаваше кой знае колко добре Джорджтаун. Ако не се броят часовете през изминалата седмица, когато бе наблюдавал къщата на Армстронг, Ричър бе идвал тук само веднъж, след уволнението си от войската, и то за кратко. Все пак не бе забравил съвсем приятната атмосфера на университетски град, елегантните къщи и уютните улични кафенета. Но далеч не познаваше топографията така, както един уличен полицай познава маршрута си. В своята работа добрият полицай се ръководи от чувството си за
При това положение всяко лице се струваше подозрително на Ричър. Всеки минувач му изглеждаше потенциален атентатор. Кой беше на мястото си и кой не? Грохнало от старост порше с издънен ауспух премина с гневен тътен покрай него. Номерът от Оклахома. Шофьорът небръснат. Кой ли е пък тоя? Чисто нов мъркюри сейбъл е затиснал с бронята си ръждив фолксваген голф. Сейбълът е яркочервен и почти сигурно е под наем. Нает от кого? От някой командирован за един ден? От някой със специална задача? Ричър се отби и погледна през прозореца към задната седалка. Нямаше палто и широкопола шапка. Нито разпечатан топ хартия „Джорджия Пасифик“. Нито пък отворена кутия с петдесет чифта хирургически ръкавици. А на кого ли беше голфът? На някой студент? Или на провинциален анархист с принтер „Хюлет Пакард“ в гаража?
По тротоара се движеха пешеходци. Във всеки един момент във всяка посока крачеха поне по четири- пет души. Млади, стари, бели, чернокожи, мулати. Мъже, жени, младежи с чанти на гърба, пълни с книги. Някои забързани, други спокойно разхождащи се. Някои очевидно тръгнали по покупки, други очевидно връщащи се от покупки. Трети просто шляещи се безцелно, сякаш не можейки да решат накъде всъщност са тръгнали. Той ги оглеждаше един по един с ъгълчето на окото си, но нищо подозрително не се набиваше на вниманието му.
От време на време, докато крачеше по улиците, оглеждаше прозорците на горните етажи. А такива не липсваха. Кварталът беше идеален за снайперски огън. Все двуетажни къщи с тесни проходи между тях, слепи улички, задни дворове с портички. Само дето една снайперска карабина нямаше да свърши кой знае каква работа срещу брониран кадилак. На тоя тип му трябва противотанкова ракета, каза си той. От каквито има богат избор. Предпочитаната е АТ–4.
Деветдесетсантиметрова еднократна цев от фибростъкло, с която се изстрелва трикилограмов ракетен снаряд, способен да пробие трийсетсантиметрова броня. При това входното отверстие остава нищожно малко и не позволява на газовете от вторичната експлозия да излязат навън. Затворен в тясното пространство на купето, Армстронг щеше да се превърне в няколко шепи дребни въгленчета, не по-големи от опърлени сватбени конфети. Ричър вдигна глава към прозорците на близките сгради. И без това не вярваше, че една лимузина ще има кой знае колко дебела броня на покрива. Той си отбеляза наум да попита Фрьолих при първа възможност. А също и дали тя често се вози в същата кола с повереното й лице.
Той сви на следващия ъгъл и се озова в горния край на улицата, където живееше Армстронг. Още веднъж огледа околните прозорци. За едната демонстрация ония едва ли щяха да използват чак противотанкова ракета. Със снайперска карабина нямаше да ликвидират обекта, но за целта беше предостатъчна. Куршумът щеше да изрони горния слой от непробиваемите стъкла на лимузината, с което щеше да изпълни предназначението си. Къде ти, и въздушна пушка с мастилени топчета беше предостатъчна. Две яркочервени петна на задното стъкло, и толкова. Ала в прозорците на горните етажи, докъдето му стигаше погледът, не се виждаше никакво движение. Всички бяха затворени заради студа, завеските наполовина спуснати, стъклата измити. Самите къщи излъчваха спокойствие, достойнство и просперитет.
Неколцина минувачи се бяха спрели да гледат, докато тайните служби издигаха ръкава, под който щеше да мине Армстронг, за да си стигне до колата. Той приличаше на продълговат тесен тунел от плътна, непрозрачна белезникава материя. Откъм страната на бордюра беше извит като дъга, за да прилегне към
