въображаемото си tablao. До нея сериозният и мъжествен Ел Потро я подкрепяше със здравата си ръка, съзнаващ, че това е най-голямата почит, която би могъл да окаже на жена като нея.
С бастуна си под мишница, дон Ибраим запали пурата. Пъхна в джоба си очуканата сребърна запалка — спомен от Габриел Гарсия Маркес, когото дон Ибраим твърдеше, че познавал, когато авторът на „Никой не посещава полковник Парамо“ е бил скромен журналист в Картахена де Индиас — и напипа билетите за неделната корида, купени същия следобед от Ел Потро.
В свободното си време бившият тореадор и боксьор работеше с група играчи на „тука има-тука няма“ близо до моста на Триана. Той беше защитник на момчето, което държеше трите чаши и малкото топче. Сега я виждате, сега — не, хайде, господине, заложете двадесет и пет хиляди песети. Наоколо съучастниците ги заобикаляха, а двама мъже на ъгъла следяха за полиция. С мрачен и отговорен вид, облечен в карирано сако, което му беше твърде малко, Ел Потро вдъхваше доверие. Благодарение на неговото представление той и колегите му бяха освободили един пуерторикански турист от дебела пачка долари. И за да се реваншира за гафа с бутилката от „Анис дел Моно“, Ел Потро подари на дон Ибраим и Ла Ниня скъпи билети за коридата. Беше инвестирал цялата си сутрешна заработка в трите билета, защото щяха да участват наистина големи имена: Коро Ромеро, Еспартако и Енрике Понсе (Коро Маестрал беше оттеглен в последната минута без обяснение) и шест — цели шест бика „Карденал и Мурубе“.
Дон Ибраим издуха облак дим и докосна нежната кожа на бузата си, която внимателно беше намазана с мехлем. Мустаците и веждите му бяха опърлени, но не можеше да се оплаче: бяха се отървали само с повърхностни обгаряния, една съсипана маса, почернял таван и голям страх. Особено, когато видяха Ел Потро да тича из стаята с пламтяща ръка като във филма с Винсент Прайс във восъчния музей. С голямо присъствие на духа, призовавайки Дева Мария, Ла Ниня поля дон Ибраим със сифона за сода и хвърли одеяло върху масата, за да угаси огъня. След това имаше само дим, обяснения, съседи, тропащи по вратата и един много неудобен момент, когато пожарникарите пристигнаха и не откриха огън, а само тримата почервенели партньори. По мълчаливо съгласие никой от тях не споменаваше за нещастния индицент. Защото, както каза дон Ибраим, вдигнал пръст, след като Ла Ниня се върна от аптеката с туба мехлем и много марля, има болезнени епизоди в живота, които е по-добре да се забравят.
Свещеникът и младата херцогиня изглежда бяха спрели, за да си поговорят, защото Ла Ниня и Ел Потро дискретно изчакваха на ъгъла, опрени на стената. Дон Ибраим беше доволен от почивката — не беше лесна работа да маневрира обемистото си тяло по тесните дълги улици. Той погледна към луната и дръпна от пурата, чийто дим нежно се изви на спирали в сребристата лунна светлина. Дори миризмата на урина и боклук, която се носеше край някои от баровете в най-тъмните улички, не можеше изцяло да заглуши аромата на портокалови цветове, жасмин и цветя, които отрупваха балконите. Докато вървяха, чуваха иззад щорите приглушена музика, откъслеци от разговори, диалог от филм или аплодисменти от някое телевизионно шоу. От близката къща се чуха няколко такта болеро, които напомниха на дон Ибраим за други лунни нощи по различни улици и той потъна в носталгията по своето двойно минало — истинското и измисленото, — които се смесваха в паметта му като серия от елегантни вечери по топлите плажове на Сан Хуан, дълги разходки из стара Хавана, аперитиви в Лос Порталес де Веракрус, докато мариачи пееха „Божествени жени“ от неговия приятел Винсенте или „Хубавата Мария“ — песен, за чието композиране той беше изиграл главна роля. Или може би, каза си той, докато дърпаше продължително от пурата, му липсваше само младостта. И мечтите, които животът винаги унищожава.
Все пак, помисли си дон Ибраим, когато Ел Потро и Ла Ниня продължиха и той ги последва, винаги щеше да има Севиля, части от която така силно му напомняха за места от миналото. Защото под определен ъгъл, сред цветовете и светлината, в този град както никъде другаде, ясно се долавяше тихото бръмчене, с което изчезваше времето, или може би самият град. Дон Ибраим дръпна отново от пурата си и тъжно кимна: просяк беше заспал до един вход, завит с вестници и картони и празна чиния до себе си. Инстинктивно, той бръкна в джоба си и намери монети под билетите за коридата и запалката на Гарсия Маркес. С усилие се наведе и остави монетата до спящата фигура. Десет крачки по-нататък осъзна, че вече няма дребни за обаждането до Перехил. Замисли се дали да не се обърне и да си вземе монетата, но се спря. Ел Порто или Ла Ниня сигурно имаха дребни. Подаянието беше демонстрация на вяра. И не би било почтено да го отмени.
Светът е малък, но след тази нощ Селестино Перехил често се чудеше дали срещата на шефа му с младата херцогиня и свещеника от Рим беше случайност или тя нарочно се разхождаше под носа на Гавира, знаейки, че в този час съпругът й (или бившият й съпруг) винаги пие в бар „Локо де ла Колина“. Гавира седеше на претъпканата тераса с приятелката си, а Перехил беше вътре, на бара, близо до вратата в ролята си на бодигард. Гавира си беше поръчал шотландско малцово уиски с лед, наслаждаваше се на първата глътка и се възхищаваше на приятелката си — привлекателна севилска манекенка, която въпреки явния дефицит в интелектуално отношение, или точно заради него, беше станала известна с едно изречение в телевизионна реклама за някакъв модел сутиени. Фразата гласеше „Всичко това е мое“ и Пенелопи Хайдегер, която анатомически имаше правото да направи подобно изявление, я произнасяше с унищожителен ефект. Гавира явно се подготвяше да се наслади на това „всичко“, което й принадлежеше, през следващите няколко часа. Нелош начин, помисли Перехил, шефът му да престане да мисли за банка „Картухано“, църквата и всичко, което превръщаше живота му в ад.
Телохранителят приглади косата си и се огледа. От мястото си до вратата виждаше чак до ъгъла на улица „Пласентинес“. Имаше и добър изглед към краката на Пенелопи, чиято къса пола от ликра разкриваше голяма част от бедрото й, в близост до кръстосаните крака на Гавира. Температурата беше приятна и Гавира беше по риза, с разхлабена връзка, а сакото му беше преметнато на стола. Въпреки проблемите си, той изглеждаше добре със сресаната си назад коса и излъчваше аромат на богатство с блестящия златен часовник върху силната си загоряла китка. Слушаха „Европа“ на Сантана. Щастлива, мирна, почти домашна сцена, помисли Перехил. Всичко изглежда вървеше гладко. Нямаше и помен от Циганина Майрена или Пилето Муелас и сърбежът в уретрата му беше изчезнал благодарение на шише „Бленокс“. В този миг , той се беше отпуснал напълно, изпълнен със сияйни надежди за себе си и своя шеф. Гледаше две хубави момичета, които седяха отзад и вече беше установил визуален контакт. Докато си поръчваше още едно уиски („Дванадесетгодишно“, каза той на келнера с апломб на космополит), изведнъж се зачуди как вървят нещата за дон Ибраим, Ел Потро и Ла Ниня и къде ли са по това време на нощта. Последния път, когато му се обадиха, щяха да подпалят част от църквата, колкото да бъде затворена и литургията в четвъртък да не се състои. Оттогава не беше чул нищо от тях. Вероятно щеше да намери съобщение на телефонния секретар, когато се прибереше. С тези мисли Перехил отпи от уискито си. После видя младата херцогиня и свещеника от Рим да завиват иззад ъгъла и едва не се задави с леденото кубче.
Приближи се към вратата, но остана вътре. Надушваше предстоящото нещастие. Не беше тайна, че Гавира беше болезнено ревнив по отношение на все още законната си жена. Но дори да не беше, предната корица на „Q&S“ и снимките с бикобореца бяха достатъчна причина банкерът да бъде бесен. На всичко отгоре свещеникът беше красив, добре облечен, елегантен. Приличаше на Ричард Чембърлейн в „Птиците умират сами“, но беше по-мъжествен. Перехил се разтрепери, особено когато видя Ел Потро с Ла Ниня под ръка дискретно да показва глава иззад ъгъла. След малко дон Ибраим се присъедини към тях и тримата съучастници застанаха там, объркани и без да успеят да прикрият смущението си. Перехил си пожела земята да го погълне.
С туптяща в слепоочията му кръв, Гавира бавно се изправи, като се опитваше да се овладее.
— Добър вечер, Макарена — каза той.
„Никога не следвай първоначалния си импулс, беше му казал старият Мачука, когато започваше кариерата си. Успой адреналина, направи нещо с ръцете си и освободи ума си. Печели време“. Затова той облече сакото си и внимателно го закопча, докато гледаше в очите на съпругата си, студени като лед.
— Здравей, Панчо — каза тя, като едва погледна тясната пола и бюста на събеседницата му, които бяха станали част от националното богатство.
За момент Гавира не беше сигурен кой кого позори. Всички на терасата, на бара и по цялата улица ги наблюдаваха.
— Ще пийнете ли нещо?
