— Да. Презполагам, че Халок също е бил романтичен. Той предположил, че прадядо ми е попречил на Карлота да му пише, но вярвал в любовта й и в известен смисъл бил прав. Тя му казала, че ще го чака и все още стояла в кулата и наблюдавала реката. — Макарена гледаше тъмните води. — Полудяла две години преди завръщането му.
— Успели ли да се видят?
— Да. Прадядо ми бил бесен. Отначало отказал. Бил арогантен мъж и обвинявал Халок за нещастието. В края на краищата по съвета на лекарите и молбите на съпругата си, се съгласил на среща. Един следобед капитанът доъл в двора, който познавате, в своята морскосиня униформа с позлатени копчета… Представяте си сцената, нали? Кожата му била набръчкана от слънцето, а мустаците и бакенбардите му били посивели. Казват, че изглеждал с двадесет години повече от възрастта си. Карлота не го познала. След десет минути часовникът ударил и тя казала: ?Трябва да се връщам в кулата. Той може да се върне всеки момент?. И си тръгнала.
— Какво направил Халок?
— Не казал нищо. Прабаба ми плачела, а прадядо ми бил обхванат от отчаяние. Халок си взел шапката и си тръгнал. Отишъл в църквата, където се надявал да се ожени и дал на свещеника перлите, които бил донесъл за Карлота. Прекарал нощта, скитайки из Санта Круз, и призори заминал с първия кораб, който вдигнал платна. Този път никой не го наблюдавал как размахва кърпичката си.
На земята се търкаляше празна кутия от бира. Макарена я побутна с крак във водата. Чу се тих плясък и двамата загледаха как малката черна форма отплува надалеч.
— Можете да прочетете останалата част от историята във вестниците от онова време — продължи тя. — Докато Халок бил на път към Карибите, през 1898 година в пристанището на Хавана бил взривен корабът „Мейн“. Испанското правителство дало официалното си одобрение на каперството срещу Северна Америка и Халок веднага получил позволително. Корабът му бил много бърз катер, „Манагуа“, въоръжен, с екипаж, събиран от кол и въже из Антилските острови. Той успял да пробие блокадата. През юни 1898 атакувал и потопил два търговски кораба в Мексиканския залив и влязъл в нощно сражение с военния кораб „Шеридан“. И двата кораба били сериозно повредени…
— Изглежда се гордеете с него.
Макарена се засмя. Бил прав. Каза му, че се гордее с мъжа, който можел да й бъде прачичо, ако не се били намесили глупостта и слепотата на семейството. Мануел Халок бил истински мъж до края. Знае ли Кварт, че той останал в историята като последният испански пират и единственият, участвал в испанско- американската война? Най-голямото му постижение било преминаването на блокадата на Сантяго. Влязъл в пристанището през нощта със съобщения и припаси за адмирал Сервена и на сутринта на трети юли излязъл в морето с другите кораби. Можел да остане в пристанището, тъй като бил моряк от търговския флот и не бил под командването на ескадрата, която всички смятали за обречена. Състояла се от стари, зле въоръжени кораби, които нямали шанс срещу американските бойни кораби и кръстосвачи. Но вдигнал платна. Тръгнал последен, след като всички испански кораби, които отплавали един след друг, били потопени или запалени. Не помислил да бяга. Вместо това дал пълен напред към вражеските кораби, с черен флаг, издигнат заедно с испанския. Когато го потопили, се опитвал да блъсне бойния кораб „Индиана“. Оцелели нямало.
Светлините на Триана, отразени в реката, проблясваха меко по лицето на Макарена.
— Добре знаете историята — каза Кварт.
Тя бавно се усмихна.
— Разбира се. Чела съм описанието на битката стотици пъти. Дори пазя изрезките от вестници в сандъка.
— Карлота никога ли не узнала?
— Не. — Макарена седна на една каменна пейка и затърси в раничката цигарите си. — Тя чакала още дванадесет години пред онзи прозорец, загледана в Гуадалкивир. Постепенно пристанището западнало, имало все по-малко и по-малко кораби. Шхуните вече не се носели нагоре и надолу по реката. И един ден тя също изчезнала от прозореца. — Тя сложи цигара в устата си и извади запалка. — Дотогава историята за Карлота и капитан Халок се била превърнала в легенда. Както казах, имало дори песни за тях. Тя била погребана в криптага на църквата, където щяла да се омъжи. По нареждане на дядо ми Педро, който станал глава на семейството след смъртта на бащата на Карлота, двадесетте перли били използвани за изобразяването на сълзи по лицето на Девата.
Тя запали цигарата си, като заслони пламъка с ръка. Изчака запалката да изстине и я върна обратно под презрамката на сутиена си, очевидно без да съзнава, че Кварт наблюдава нсяко нейно движение. Беше унесена в спомените за капитан Халок.
— Това била почитта на дядо ми — продължи Макарена — към паметта на сестра му и мъжа, който можел да му бъде зет. Сега църквата е всичко, което е останало от тях. — Тя погледна Кварт, сякаш едва сега си спомни, че и той е там. — И картичката.
— Съществувате и вие, и вашите спомени.
На лунната светлина усмивката на Макарена беше безрадостна.
— Аз ще умра като всички останали — каза тя тихо. — Сандъкът и съдържанието му ще свършат на някой търг, както и всичко друго, заобиколени от други прашни предмети. — Тя дръпна от цигарата си и рязко, сякаш презрително издуха дима.
Кварт седна до нея. Раменете им се докоснаха, но той не се отдръпна. Беше му приятно да е до нея. Ароматът на жасмин, смесен с мириса на тютюна, достигна до него.
— Затова водите своята война — каза той.
Тя кимна.
— Да. Моята война, не тази на отец Феро. Война срещу племето и забравата. — Тя говореше толкова тихо, че Кварт едва разбираше думите й. — Принадлежа към изчезваща раса и напълно го съзнавам. Всъщност това е хубаво, защото вече няма място за хора като мен и семейството ми, нито за спомени като моите… Нито за красиви тъжни истории като тази на Карлота Брунер и капитан Халок. — Пламъчето на цигарата й проблесна. — Това е моя лична война, защото отбранявам своето жизнено пространство. — Тя говореше по-високо и думите й бяха насочени пряко към Кварт. — Когато дойде време да умра, ще приема края си с чиста съвест. Като войник, който се предава едва когато е изстрелял последния си куршум. Изпълнила дълга си към името, което нося и нещата, които обичам. Това включва „Богородица със сълзите“ и паметта на Карлота.
— Защо всичко трябва да свършва така? — попита нежно Кварт. — Можете да имате деца.
Нещо пробяга по лицето на жената. Настъпи дълга тишина, преди тя отново да проговори.
— Не ме разсмивайте. Моите деца ще станат малки чужденци, застанали пред екраните на компютъра, облечени като децата в американските комедии. За тях името на капитан Халок ще звучи като излязло от анимационен филм. — Тя хвърли цигарата си в реката. — Затова предпочитам този край. Това, което съществува, ще умре с мен.
— А съпругът ви?
— Не знам. Засега той е в добра компания, както видяхте. — Тя презрително се засмя. — Нека го накараме да плати всичките си дългове… Все пак Панчо е мъж, който обича да потропва по бара за сметката си и да си тръгва с гордо вдигната глава. — Тя сведе глава и този жест сякаш символизираше поличба или заплаха. — Но този път цената ще бъде висока. Много висока.
— Има ли той още шансове?
Тя се извърна към него изненадана, с присмехулно изражение.
— При кого? За какво? За сделката с църквата? При онази малка уличница с големите цици? При мен? — Когато се размърда в тъмнината, очите й отразиха далечните светлини и бледия блясък на луната. — Всеки мъж има по-голям шанс при мен. Дори вие.
— Моля ви, не ме намесвайте — каза Кварт. Тонът му трябва да беше доста емоционален, защото тя млъкна заинтригувана.
— Защо да не ви намесвам? Би било прекрасен начин да си отмъстя. И много приятен. Поне така се надявам.
— На кого ще си отмъстите?
— На Панчо. На Севиля. На всичко.
