гласи „Audaces fortuna iuvat“ — Съдбата подпомага смелите (Б.р.)) и така нататък, макар че не беше сигурен дали llevat е подходящият глагол.
Ла Ниня седна до него, с подрънкващи гривни и обици и фотоапарат в скута.
— Така е — съгласи се тя с дрезгавия си глас. Събу обувките и разтърка кокалестите си крака, нашарени с разширени вени. — Перехил няма от какво да се оплаче този път. Наистина няма.
Дон Ибраим си повя с шапката и потърка опърлените си мустаци. В този миг на триумф пурата му ухаеше победоносно.
— Не — каза той тържествено. — Няма. Той сам видя, че всичко беше извършено с изрядна, почти военна точност. Не е ли така, Потро? Като командосите във филмите.
Ел Потро, който стоеше като на пост, тъй като никой не му беше казал да седне, кимна:
— Точно така.
— Накъде тръгнаха влюбените птички? — попита дон Ибраим и сложи шапката на главата си.
Ел Потро погледна надолу по улицата и каза, че са тръгнали към Аренал. Имаха достатъчно време да ги настигнат.
Дон Ибраим взе апарата от скута на Ла Ниня и му го подаде.
— Извади филма, преди да се развали.
Послушно, като използваше и здравата, и превързаната си ръка, Ел Потро отвори апарата, докато дон Ибраим търсеше другата ролка. Най-накрая я намери, извади я от кутията и я подаде на приятеля си.
— Нали пренави филма, преди да отвориш апарата? — попита той небрежно.
Ел Потро замря и се втренчи в него, после с трясък затвори апарата.
— Какво трябваше да пренавия? — запита той подозрително, свил вежди.
С новия филм в една ръка и пура в другата, дон Ибраим го гледа известно време.
— По дяволите — каза той накрая.
Те вървяха мълчаливо до Аренал. Макарена се обръщаше от време на време да погледне Кварт, но никой не проговори. Нямаше какво да си кажат, а той не можеше да я попита дали срещата със съпруга й е била случайна или планирана от нея. Помисли си, че навярно никога няма да узнае.
— Оттук е минал той — каза най-накрая Макарена, когато стигнаха до реката.
Слязоха по широките стълби, които водеха до кейовете на Гуадалкивир, в подножието на древната арабска кула, наречена „Златна“. Нямаше никакъв вятър и сенките на палмите и декоративните храсти бяха неподвижни в лунната светлина.
— Кой? — попита той.
— Капитан Халок.
Тъмни и тихи, туристическите корабчета бяха закотвени към понтоните по пустия бряг. Черната вода отразяваше светлините на Триана на отсрещния бряг, свързани от ивици автомобилни фарове по мостовете „Исабел Втора“ и „Сан Телмо“.
— Това е било старото пристанище на Севиля, — каза Макарена. Носеше якето си на раменете и все още притискаше кожената раничка към гърдите си. — Само преди столетие тук щеше да има кораби на док… Останките от оживената търговия с Америка. Кораби плавали надолу по реката към Санлукар и Кадис, преди да прекосят Атлантика. — Тя тръгна напред и спря до едно стълбище, което водеше към тъмната вода. — На старите снимки се виждат какви ли не плавателни съдове — бригантини, шхуни, скифове — закотвени на двата бряга… Там са били рибарските лодки и лодките с бели тенти, които превозвали тютюноработничките от Триана до тютюневата фабрика. Всички кранове и складове били тук, на този кей.
Тя млъкна и се обърна към Пасео дел Аренал, модерния купол на театър „Маестранса“, съвременните сгради, които се издигаха между тях и кулата Хиралда, осветена в далечината, и Санта Крус, скрит от погледа.
— Било е гора от мачти и платна — добави той. — Това е виждала Карлота от гълъбарника.
Те тръгнаха по кея в сенките, хвърляни от дърветата в лунната светлина. Млада двойка се целуваше под една улична лампа и Кварт видя, че Макарена я наблюдава със замислена усмивка.
— Вие страдате от носталгия — каза той — по една Севиля, която никога не сте познавала.
Усмивката й се разшири, после лицето й отново се скри в сянката.
— Това не е истина — отвърна тя. — Познавах я добре и още я познавам. Чета и мечтая много за този град. Някои неща ми казаха дядо ми и мама. Другите знам просто инстинктивно. — Тя докосна китката си, където се усещаше пулса. — Усещам ги тук.
— Защо избрахте Карлота Брунер?
Макарена се забави за миг, преди да отговори.
— Тя ме избра. — Обърна се към Кварт. — Вярват ли свещениците в духове?
— Не съвсем. Духовете не подхождат на електричеството, на ядрената енергия… Или на компютрите.
— Може би в това е тяхното очарование. Аз вярвам в тях, или поне в определен вид духове. Карлота била романтична млада жена, която четяла романи. Живеела обгърната от пашкула на един изкуствен свят, защитена от всичко. Един ден срещнала мъж, истински мъж. Сякаш била ударена от гръм. За нещастие, Мануел Халок също се влюбил в нея.
От време на време минаваха покрай неподвижната сянка на някой рибар, цигарата му припламваше, краят на въдицата проблясваше и стръвта разплискваше спокойните води. Риби пляскаха върху паважа на кея, блестящи на луната, докато нечия ръка не ги прибере в кофата.
— Разкажете ми за Халок — каза Кварт.
— Бил тридесетгодишен, беден, втори офицер на един от параходите, които плавали между Севиля и Санлукар. Срещнали се, когато Карлота пътувала по реката с родителите си. Казват, че той също бил красив и предполагам, че в униформа е изглеждал още по-добре. Знаете, че това често е вярно за моряците, войниците…
Тя сякаш щеше да добави нещо, но остави изречението недовършено. Минаха покрай туристическо корабче, закотвено на кея, тъмно и тихо. Кварт успя да различи името му на лунната светлина: „Хубавица“.
Макарена продължи.
— Халок бил заловен да се навърта край оградата на Каса дел Постиго и прадядо ми Луис накарал да го уволнят. Използвал цялото си влияние, а то било значително, за да се убеди, че човекът няма да си намери никъде работа. Отчаян, Халок решил да търси щастието си в Америка. Карлота обещала да го чака. Съвършен сюжет за любовен роман, не мислите ли?
Вървяха един до друг и понякога стъпките им отново ги сближаваха толкова, че почти се докосваха.
За да заобиколи един железен кнехт (Нисък железен стълб, за който се привързват лодки — (Бел. пр.)) в тъмнината, Макарена се оказа съвсем близо до Кварт, докосна го за пръв път и като че ли изминаха векове, преди да се отдалечи.
— Халок се качил тук на кораба си — каза тя. — Шхуна, наречена „Навзикая“. На Карлота не било разрешено дори да дойде и да се сбогува с него. От гълъбарника тя наблюдавала как корабът отплува надолу по реката; не било възможно да го види от толкова далеч, но твърдяла, че той е на палубата и маха с кърпичката си, докато корабът се изгубил от поглед.
— Как се развили нещата за Халок?
— Добре. След известно време му поверили командването на кораб и контрабандата на стоки между Мексико, Флорида и Куба. — В гласа й имаше оттенък на възхищение. Кварт си представяше Мануел Халок на мостика на кораба и стълб дим на хоризонта. — Казват, че не бил светец, че се занимавал и с пиратство. Някои от корабите, които пресекли пътя му, потънали без следа или били открити да се носят без управление, разграбени. Предполагам, че е бързал да забогатее и да се върне… Шест години той плавал из Карибско море и си извоювал сериозна репутация. Американците обявили награда зе главата му. Един ден акостирал неочаквано в Севиля с цяло състояние в банкноти и златни монети и кадифена кесия, която съдържала 20 прекрасни перли за сватбата.
— Макар че тя не му била писала?
