Каквото и да говореха враговете му, не можеха да отрекат, че има железни нерви. Той се усмихна учтиво, макар че всичките му мускули бяха напрегнати, червена пелена замъгляваше зрението му и кръвта биеше още по-оглушително в слепоочията му. Поправи вратовръзката си и се втренчи в свещеника, като чакаше да ги представят. Духовникът беше много елегантно облечен, в черен костюм по поръчка, черна копринена риза и кръгла якичка. На всичко отгоре беше висок. Гавира мразеше високи мъже. Особено, когато съвсем открито се разхождаха вечер из Севиля със съпругата му. Чудеше се дали хората биха се възмутили, ако удари свещеника в лицето.
— Панчо Гавира. Отец Лоренцо Кварт.
Продължаваха да стоят прави. Пенелопи все още седеше, забравена и изолирана за момента. Гавира раздруса ръката на Кварт, като я стисна здраво, а свещеникът му отвърна със същата сила. Очите на свещеника бяха спокойни, и банкерът си каза, че няма причини да смята, че той е замесен. Но когато се обърна към съпругата си, очите на Макарена бяха като ножове. Гневът започваше да взема връх. Усещаше, че всички го гледат. Щяха да говорят за това цяла седмица.
— Сега излизаш със свещеници, така ли?
Не искаше да прозвучи така. Изобщо не искаше да го казва, но беше твърде късно. По устните на Макарена проблесна тържествуваща усмивка и той разбра, че е попаднал в капан. Това го накара да се вбеси още повече.
— Това беше изключително грубо, Панчо — каза тя.
Беше ясно как се чувства и каквото и да кажеше или направеше той, щеше да бъде забелязано и използвано срещу него. А на тази тераса присъстваше цяла Севиля. Тя можеше да представи свещеника дори като свой изповедник. Междувременно високият духовник чакаше, наблюдавайки и двамата безмълвно. Очевидно не искаше проблеми, но не беше разтревожен. Изглеждаше дори дружелюбен, застанал там мълчаливо, с вид на спортист, на баскетболист в траурно облекло от Армани.
— Как върви безбрачието, отче?
Сякаш някакъв друг Панчо Гавира беше поел командването и банкерът нямаше друг избор, освен да продължава. Приел съдбата си, той се усмихна, след като го каза. С широка усмивка. По дяволите всички жени, казваше тя. Тяхна е вината, че ние с теб стоим тук, лице в лице.
— Добре, благодаря. — Гласът на свещеника беше овладян и спокоен, но Гавира забеляза, че той леко се е извърнал на една страна. Също така беше извадил лявата си ръка от джоба.
Този свещеник и друг път се е бил, помисли банкерът.
— Дни наред се опитвам да говоря с теб — каза Гавира на Макарена, но без да сваля очи от свещеника. — Никога не вдигаш телефона.
Тя презрително сви рамене.
— Няма за какво да говорим — отговори бавно и ясно. — Пък и бях заета.
— Виждам.
На стола си, госпожица Хайдегер кръстосваше и прибираше краката си за радост на минувачите, клиентите и келнерите. Свикнала да бъде център на вниманието, тя беше много недоволна.
— Няма ли да ме представиш? — попита манекенката Гавира.
— Млъкни. — Банкерът отново погледна към свещеника. — Колкото до вас…
С ъгълчето на окото си виждаше, че Перехил се е приближил, в случай, че му дотрябва. Точно тогава един мъж в карирано сако и превързана ръка мина покрай тях. Имаше сплескан нос като на боксьор и погледна кратко към Перехил, сякаш очакваше сигнал от него. Когато не получи такъв, продължи по улицата и изчезна зад ъгъла.
— Колкото до мен? — попита свещеникът.
Беше невъзмутимо спокоен и Гавира се чудеше как да се измъкне, без да изгуби достойнството си, но и без да предизвиква скандал. Макарена стоеше между тях и се наслаждаваше на ситуацията.
— Севиля много заблуждава, отче — каза Гавира. — Ще бъдете изненадан колко опасна може да бъде, когато не спазвате правилата.
— Правилата? — Свещеникът го изгледа студено. — Изненадвате ме, Мончо.
— Панчо.
— О!
Банкерът почувства, че губи самообладание.
— Не обичам свещеници, които не носят расо — каза той и стисна челюсти. — Изглеждат така, сякаш се срамуват, че са свещеници.
Духовникът го погледна безизразно.
— Не ги обичате — повтори той, сякаш размишляваше върху думите му.
— Никак даже. — Банкерът поклати глава. — Освен това тук омъжените жени са свети.
— Не ставай идиот — каза Макарена.
Свещеникът погледна към бедрата на госпожица Хайдегер, а после отново към Гавира.
— Разбирам — отвърна той.
Гавира насочи пръст към гърдите на духовника.
— Не — каза той с нисък, плътен и заплашителен глас. Съжаляваше за всяка дума, веднага щом я изговореше, но не можеше да се спре. Беше като в кошмар. — Не разбирате.
Свещеникът огледа пръста на Гавира. Червената пелена пред очите на банкера ставаше все по-плътна. Той по-скоро усети, отколкото видя Перехил да се приближава — верният служител, готов да защити шефа си. Сега Макарена изглеждаше разтревожена, сякаш нещата бяха стигнали по-далеч, отколкото беше очаквала. Гавира изпита силно желание да удари и нея, и свещеника, да освободи целия гняв, натрупан през последните няколко седмици заради провала на брака му, църквата, „Пуерто Тарга“, борда на директорите, който след няколко дни щеше да реши бъдещето му в „Картухано“. Целият му живот премина пред очите му — битката да се издигне, сложните маневри с дон Октавио, женитбата му с Макарена. Той беше рискувал безброй пъти и беше печелил. И сега, когато почти беше успял, „Богородица със сълзите“ стърчеше в центъра на Санта Крус като опасен риф. Залогът беше всичко или нищо, или я заобикаляш, или потъваш. Щом спреш да въртиш педалите, ще паднеш, както му беше казал старият банкер.
Гавира направи огромно усилие да не удари свещеника, който беше взел една чаша от масата. Беше чашата на Гавира. Държеше я небрежно, но като оръжие. Гавира осъзна, че Кварт не беше от свещениците, които обръщат и другата буза. Това внезапно го охлади и го накара да погледне мъжа с любопитство, дори с известно уважение.
— Това е моята чаша, отче — каза той.
Свещеникът се извини с лека усмивка. Той остави чашата на масата, където Пенелопи нетърпеливо потропваше с лакираните си нокти и след като му кимнаха, той и Макарена продължиха пътя си, без нито дума повече. Гавира отпи голяма глътка от уискито. Наблюдаваше ги замислено, докато Перехил зад него въздъхна с облекчение.
— Откарай ме вкъщи — намуси се Пенелопи.
Гавира, който наблюдаваше как съпругата му и свещеникът изчезват зад ъгъла, дори не се обърна. Изпразни чашата си и едва се въздържа да не я удари в земята.
— Майната ти! — каза той.
Подаде чашата на Перехил с поглед, който беше като заповед. Перехил с лека въздишка хвърли чашата на земята, колкото можеше по-дискретно. Тя стресна една ексцентрична двойка, която точно минаваше покрай бара: дебел мъж, облечен в бяло, с шапка и бастун и хванала го подръка жена в рокля на точки, с масури като Естрелита Кастро, която носеше фотоапарат.
Тримата се събраха точно зад ъгъла, под арабския портик на джамията, на стълбището, което миришеше на конски тор и на старата Севиля. Дон Ибраим седна с мъка и поръси с пепел от пурата шкембето си.
— Имахме късмет — каза той. — Светлината беше достатъчна за снимките.
Заслужаваха няколко минути почивка. Той беше в добро настроение и се чувстваше доволен от добре свършената работа. Audaces fortuna llevat (Поредната грешка на дон Ибраим. В действителност сентенцията
