Безшумна сянка на плоскодънен влекач се спускаше по реката. След малко приглушеното ръмжене на двигателите стигна до тях, но някак отдалечено от кораба, който сякаш се спускаше със собствени сили по течението.
— Прилича на призрачен кораб — каза тя. — Като шхуната, на която отплавал капитан Халок.
Единствената светлина на кораба, самотна лампа на борда, хвърли червен отблясък върху лицето й. Постепенно черненото изчезна и остана само малка зелена точица, която намаляваше в далечината, докато не се стопи напълно.
— Тя се появява през нощите — добави тя, — когато има пълнолуние. А Карлота гледа през прозореца си. Искате ли да отидем и да я видим?
— Кого?
— Карлота. Ще отидем в градината и ще чакаме. Както когато бях дете. Не искате ли да дойдете с мен?
Известно време Макарена го гледа мълчаливо.
— Чудя се — каза тя най-накрая — откъде вземате проклетото си спокойствие.
— Не съм толкова спокоен, колкото си мислите. — Кварт тихичко се засмя. — В момента ръцете ми треперят.
Истина беше. Трябваше да се въздържа да не посегне, да хване главата й под конската опашка и да я придърпа към себе си. Мили Боже! От дълбините на съзнанието му изплува спомена за смеещия се Спада. Отвратителни същества, Саломе, Йезавел. Дяволски създания. Тя протегна ръка, силете пръсти с неговите и усети, че той наистина трепери. Ръката й беше гореща. Докосваха се за пръв път след ръкостискането при поздрава. Кварт внимателно освободи ръката си и силно удари каменната пейка с юмрук. Болката стигна чак до рамото му.
— Мисля, че е време да се връщаме — каза той и се изправи.
Тя погледна ръката, а после лицето му, объркана. Безмълвно тръгнаха към Аренал, като избягваха да се докосват. Кварт хапеше устни, за да не изстене от болка. Чувстваше как кръвта се стича по пръстите му от наранените кокалчета.
Някои нощи са просто твърде дълги и тази още не беше свършила. Кварт току-що се беше върнал в хотела и взел ключа от сънливия портиер, когато видя Онорато Бонафе да го чака във фоайето. Между многото неприятни черти на този човек беше и навикът му да се появява в най-неудобните моменти.
— Може ли да поговорим, отче?
— Не.
Пъхнал наранената си ръка в джоба, с ключ в другата, Кварт тръгна към асансьора, но Бонафе му препречи пътя, като се усмихваше по същия мазен начин, както и при предишната им среща. Носеше същия измачкан бежов костюм и малката чанта висеше от китката му. Кварт погледна към сплъстената коса, увисналата гуша и лукавите малки очички на журналиста. Едва ли нещо добро го беше довело тук.
— Направих проучвания — каза Бонафе.
— Махайте се — каза Кварт и се накани да извика портиера, за да го изхвърли.
— Не сте ли любопитен да разберете какво научих?
— Не ме интересува нищо, което можете да ми кажете.
Бонафе изглеждаше обиден.
— Жалко — каза той и нацупи влажните си устни. — Можехме да се споразумеем. Предложението ми е великодушно. — Той леко се наклони от тлъстата талия надолу. — Вие ще ми кажете нещичко за тази църква и енорийския свещеник, което мога да използвам в статията, а в замяна аз ще ви дам малко информация, която не ви е известна. — Усмивката му се разшири. — И като стана дума, няма да споменаваме за малките ви вечерни разходки.
Кварт замръзна, невярващ на ушите си.
— Какво искате да кажете?
Журналистът изглеждаше доволен, че е привлякъл вниманието на свещеника.
— Нещо, което знам за отец Феро — каза той.
— Не, говоря за вечерните разходки — Кварт го прикова с поглед.
Бонафе пренебрежително махна с малката си ръка с маникюр.
— Какво да ви казвам? Нали знаете… — Той намигна. — Оживеният ви светски живот тук, в Севиля.
Кварт стисна ключа в здравата си ръка и се замисли дали да не удари с него мъжа. Но това беше недопустимо. Един свещеник, дори лишен от християнско смирение като Лоренцо Кварт, не би могъл да се бие с някакъв журналист за жена през нощта, само на двадесет метра от двореца на архиепископа и няколко часа след публичен скандал с ревнив съпруг. Макар че беше агент на ИВД, щяха да го заточат в Антарктика. Затова направи голямо усилие да се овладее. Отмъщението е мое, казва Бог.
— Предлагам ви споразумение — каза Бонафе. — Ще си кажем по няколко неща, няма да ви намесвам в историята и тонът ще бъде много приятелски. Можете да ми се доверите. Това, че съм журналист, не значи, че нямам принципи. — Той театрално се удари по гърдите на нивото на сърцето, а малките му очички блестяха цинично под подпухналите клепачи. — Истината е моя религия.
— Истината — повтори Кварт.
— Точно така.
— И каква истина ще ми кажете за отец Феро?
Журналистът се усмихна още по-широко. Сервилна, конспиративна гримаса.
— Добре. — Той загледа ноктите си. — Той е имал някакви проблеми.
— Всички ги имаме.
Бонафе изцъка с език със светски маниер.
— Не и такива — каза той и сниши глас, за да не го чува портиерът. — Очевидно в предишната енория не са му стигали парите. Затова продал някои неща, ценна икона, две картини… Не опазил Божията лоза, както трябвало. — Той се засмя на собствената си шега. — Изпил виното.
Кварт остана невъзмутим. Беше обучен да запомня информацията и по-късно да я анализира. Все пак се почувства засегнат. Ако това беше вярно, той трябваше да го знае. Но никой не го беше информирал.
— И какво общо има това с „Богородица със сълзите“?
Бонафе стисна устни.
— Теоретично нищо. Но трябва да се съгласите, че ще предизвика прекрасен малък скандал. — Мазната усмивка стана дяволита. — Ето какво е журналистиката, отче — малко оттук, малко оттам… Трябва ни само зрънце истина някъде и ето ти история за първа страница. По-късно може да бъде опровергана, или да получим повече информация, или нещо друго. Междувременно обаче са продадени двеста хиляди броя.
Кварт го погледна с отвращение.
— Преди малко казахте, че истината е ваша религия.
— Така ли казах? — попита Бонафе, глух за презрението на Кварт. — Сигурно съм имал предвид истината с малко „и“, отче.
— Излезте оттук!
— Съжалявам — Бонафе вече не се усмихваше. Погледна към ключа, който Кварт стискаше в лявата си ръка. А когато свещеникът извади и другата си ръка от джоба, с ожулени кокалчета, покрита със засъхнала кръв, тревожният поглед на журналиста започна да се мести от едната към другата.
— Казах да излезеш или ще накарам да те изхвърлят. Може дори да забравя, че съм свещеник и да те изхвърля сам.
Той пристъпи към Бонафе, който отстъпи две крачки.
— Няма да посмееш — протестира неубедително журналистът, но не каза повече. Имаше библейски прецеденти — търговците в храма и така нататък. Всъщност само на няколко метра оттук, над вратата на някогашната джамия, имаше много изразителен барелеф на тази тема.
Кварт сграбчи Бонафе и повлече дребната му шишкава фигура към входа, за удивление на портиера. Бонафе се опита да оправи дрехите си, преди да бъде изблъскай през вратата на улицата. Чантата му падна
